Олга Токарчук
Правек и други времена (76)

Времето на чифликчията Попелски

— Не би ли искала, Мише, да пийнеш чай с мен, когато вече свършиш? — дъщерята на Попелски, която все още имаше моминска фигура, попита Миша.

Миша се изправи над мивките, пълни с мръсни съдове, и избърса ръце в престилката.

— Чай не, но кафе с удоволствие.

Отидоха с подноса под ябълките и седнаха от двете страни на масата. Лила и Мая довършваха миенето.

— Сигурно ти е трудно, Мише. Да сервираш толкова обеди, да измиваш толкова съдове… Много сме ти благодарни за това усилие. Ако не бяхте вие, нямаше да имаме къде да заминаваме. А нали това са нашите родни места.

Госпожица Попелска, която едно време, много, много отдавна, тичаше с големите си кучета по ливадите, въздъхна тъжно.

— А ако не бяхте вие, нямаше да преживеем със заплатата на Павел. Това наемане на стаи е моят принос в издържането на семейството.

— Не бива да мислиш така, Мише. Та нали жената работи вкъщи, ражда деца, занимава се с домакинство, сама знаеш най-добре…

— Но не печели, не носи пари…

На маста долитаха оси и деликатно лизваха шоколадовата глазура на сладкиша. На Миша не й пречеха, но госпожица Попелска се страхуваше от оси.

Когато бях малка, една оса ме ужили по клепача. Тогава бях сама с баща ми, мама замина за Краков… това би могло да бъде тридесет и пета, тридесет и шеста. Баща ми изпадна в паника, тичаше из къщата и ми крещеше, а после ме закара някъде с колата. Едва си спомням, при някакви евреи в градчето…

Госпожица Попелска опря брада на длан, а погледът й се скиташе някъде между листата на ябълките и липите.

— Чифликчията Попелски… беше необикновен човек — каза Миша.

Кафявите очи на госпожица Попелска станаха стъклени и изглеждаха като капки боров мед. Миша се досети, че нейният личен, вътрешен поток от време, какъвто носи в себе си всеки човек, се е обърнал и в пространството между листата на дърветата сега й показва картини от миналото.

Семейство Попелски, когато заминаха за Краков, живяха в бедност. Издържаха се от продаваното със свито сърце сребро. Голямото семейство Попелски, разхвърляно по целия свят, помагаше малко на братовчедите, доколкото беше възможно изпращането на долари или злато. Чифликчията Попелски беше обвинен в сътрудничество с окупатора, тъй като търгуваше с дърва с немците. Няколко месеца лежа в затвора, но накрая го освободиха, поради психични проблеми, които подкупеният психиатър малко, но незначително, преувеличи.

Чифликчията Попелски сега по цели дни сновеше от стена до стена в тясното им жилище в Салватор^[1] и упорито се опитваше да разгърне своята игра на единствената маса. Съпругата му обаче го гледаше с такъв поглед, че прибираше обратно всичко в кутията и тръгваше отначало на безкрайна разходка.

Времето минаваше и чифликчийката в своите молитви оставяше малко място, да му благодари, че тече, че се движи, а едновременно с това довежда до промени в живота на хората. Семейството, цялото голямо семейство Попелски, отново събираше бавно сили и започваше в Краков своите малки начинания. Чифликчията Попелски в рамките на неписаната семейна уговорка беше определен да наблюдава производството на обувки, конкретно — на подметките на обувките. Надзираваше работата на малък цех, в който докараната от Запад преса изхвърляше от себе си пластмасови долни части за сандали. Отначало правеше това с голямо нежелание, но после цялото начинание го обсеби и, както се случваше с чифликчията — го погълна изцяло. Очароваше го, че на безформената неопределена субстанция могат да бъдат дадени различни форми. Дори започна с ентусиазъм да експериментира. Успя да създаде съвсем прозрачна маса, а после й придаваше различни оттенъци и цветове. И се случи, че добре улови духа на времената в областта на дамските обувки — неговите пластмасови ботуши с блестяща горна част вървяха като топъл хляб.

— Баща ми дори си направи малка лаборатория. Вече беше такъв, каквото и да правеше, правеше го с цялото си същество и отдаваше на това някакво абсолютно значение. От тази гледна точка беше непоносим. Държеше се така, сякаш тези негови подметки и ботуши щяха да спасят човечеството. Забавляваше се с опитите, дестилациите, вареше нещо и подгряваше.

Наигра се накрая, но заради тези химични експерименти получи някаква болест на кожата. Може от изгарянията или от облъчването. Във всеки случай изглеждаше ужасно. Кожата му падаше на цели парчета. Лекарите казаха, че това е разновидност на рак на кожата. Заведохме го при роднините във Франция, при най-добрите лекари, но за рак на кожата няма лекарства, нито тук, нито там. Поне тогава нямаше. Най-странното беше това, по какъв начин той се отнасяше към тази — знаехме още тогава — смъртоносна болест. „Сменям си кожата“ — казваше и изглеждаше много доволен от себе си, направо горд.

— Странен човек беше — каза Миша.

— Но не беше побъркан — добави бързо госпожица Попелска. — Имаше неспокоен дух. Мисля, че преживя шок, заради войната и напускането на чифлика. Светът след войната толкова много се промени. Той не можеше да намери себе си в него и затова умря. До края беше в съзнание и в настроение. Не разбирах това, мислех, че всичко му се е объркало от болката. Знаеш ли, ужасно страдаше, ракът накрая атакуваше цялото тяло, а той като дете повтаряше, че линее.

Миша въздъхна и допи остатъка от кафето. На дъното на чашката застина кафява лава от утайка, а по повърхността й лудуваха слънчеви отражения.

— Нареди да го погребем с тази странна кутийка, а ние забравихме за това в бъркотията на приготовленията за погребението… Имам страшни угризения на съвестта, че не изпълнихме волята му. След погребението надникнахме там с мама и знаеш ли, какво намерихме? Парче старо платно, дървено зарче и различни фигурки: животни, хора и предмети, като детски играчки. И изтърканата книжка, някакви неразбираеми глупости. Изсипахме с мама това на масата и не можехме да повярваме, че тези играчки бяха толкова ценни за него. Помня ги, сякаш беше вчера: мънички месингови фигурки на жени и мъже, животинки, дръвчета, къщички, замъчета, миниатюрни предмети, о, например книжки с големината на малък нокът, мелничка за кафе с ръчица, червена пощенска кутия, кобилица с ведра — всичко прецизно направено…

— И какво направихте с това? — попита Миша.

— Отначало всичко лежеше в чекмеджето, където държим албумите със снимки. После с него си играеха децата. Би трябвало още да е някъде вкъщи, може би сред кубчетата? Не знам, трябва да питам… Все още имам чувство на вина, че не го сложихме в ковчега.

Госпожица Попелска прехапа устни и очите й отново станаха стъклени.

— Разбирам го — обади се Миша след малко. — Имах едно време свое чекмедже, където бяха всички най-важни неща.

— Но тогава си била дете. А той беше възрастен мъж.

— Ние си имаме Изидор…

— Може би всяко семейство трябва да си има такъв пазител на нормалността, някой, който да вземе в себе си всички парченца лудост, които носим у себе си.

— Изидор не е такъв, какъвто изглежда — каза Миша.

— Ах, нямах нищо лошо предвид… Баща ми също не беше ненормален. А може би беше?

Миша бързо отрече.

— Най-много, Мише, се боя, че тази негова странност би могла да бъде наследена и да се прояви при някое от моите деца. Но се грижа за тях. Учат английски и искам да ги пратя при роднините във Франция, да видят малко свят. Бих искала да завършат добро висше образование — информатика, икономика, някъде на Запад, някакви конкретни специалности, които дават нещо. Плуват, играят тенис, интересуват се от изкуство и литература… Сама виждаш, че са здрави и нормални деца.

Миша последва погледа на госпожица Попелска и видя внуците на чифликчията, които тъкмо се връщаха от реката. Имаха цветни плажни кърпи, а в ръце държаха пособия за гмуркане. Шумно се бутаха на портата.

— Всичко ще бъде наред — каза госпожица Попелска. — Светът сега е различен от едно време. По-добър, по-голям, по-светъл. Има ваксини срещу болестите, няма войни, хората живеят по-дълго… И ти ли мислиш така?

Миша погледна чашката с утайка и поклати глава.