Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prawiek i inne czasy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Мария (2014)

Издание

Олга Токарчук. Правек и други времена

Полска. Първо издание

Редактор: Емануил А. Видински

Коректор: Йорданка Михайлова

Графично оформление: Красимир Терзиев

ИК Алтера, София, 2008

Делта Ентертейнмънт ЕООД София 1000

ISBN: 978–954–9757–07–1

 

Предпечат: Айспейс Медия

Печат: Дедракс ООД, София

История

  1. — Добавяне

Времето на Клоска

Това босо момиче, на което Геновева даде копейка, беше Клоска.

Клоска се появи в Правек през юли или август. Хората и нарекоха така, защото събираше от нивите останалите след жътвата класове и ги печеше на огън. После през есента крадеше картофи, а когато нивите опустяваха през ноември, се заседяваше в кръчмата. Понякога някой я черпеше водка, понякога получаваше коричка хляб със сланина. Хората обаче не са свикнали да дават нещо за нищо, безплатно, особено в кръчмата и така Клоска започна да проституира. Леко пияна и разгорещена от водката излизаше в двора с мъжете и им се отдаваше за парче наденица. Понеже беше единствената млада и толкова лека жена в околността, мъжете се въртяха около нея като кучета.

Клоска беше едра и стройна. Имаше светли коси и светла кожа, която не я ловеше слънцето. Винаги безсрамно гледаше право в очите, дори и свещеника. Имаше зелени очи, а едното леко бягаше настрана. Мъжете, които водеха Клоска по храстите, винаги после се чувстваха особено. Закопчаваха си панталоните и се връщаха при задухата в кръчмата със зачервени лица. Клоска никога не искаше да легне както трябваше. Казваше:

— Защо трябва да лежа под теб? Аз съм ти равна!

Предпочиташе да се подпре на някое дърво или на дървената стена на кръчмата, вдигаше си полата на раменете. Задникът й блестеше в тъмнината като луна.

Ето как Клоска изучаваше света.

Има два вида учене. Отвън и отвътре. Първият се счита за най-добър или дори за единствен. Също така хората се учат чрез далечни пътувания, разглеждане, четене, университети, лекции — учат се благодарение на това, което се случва извън тях. Човекът е глупаво същество, което трябва да се учи. Добавя си знание, събира го като пчела и има все повече от него, използва и го преработва. Но това отвътре, което е „глупаво“ и се нуждае от наука, не се променя. И Клоска учеше чрез приемане отвън навътре.

Знанието, което само пораства, нищо не променя у човека или го променя само привидно, отвън неговите дрехи се сменят с други. Затова пък този, който учи чрез приемане в себе си, преживява непрекъснати промени, защото въплъщава в своята същност това, което изучава.

Клоска, чрез приемане в себе си на вонящи мръсни селяни от Правек и околностите, ставаше една от тях — беше пияна като тях, по същия начин уплашена от войната, също като тях възбудена. Още повече, като ги взимаше в себе си в храстите зад кръчмата, Клоска взимаше в себе си техните жени, техните деца, техните дървени задушни и вонящи къщички край Бръмбаровия Хълм. Понякога взимаше в себе си цялото село и всяка болка в селото и всяка надежда.

Това бяха университетите на Клоска. Нейната диплома стана растящият корем.

За съдбата на Клоска узна чифликчийката Попелска и нареди да я доведат в чифлика. Погледна големия й корем.

— Всеки момент ще родиш. Как възнамеряваш да се издържаш? Ще те науча да шиеш и готвиш. Дори ще можеш да работиш в пералнята. Кой знае, ако всичко се уреди добре, ще можеш да си оставиш детето.

Когато обаче чифликчийката видя чуждия и безсрамен поглед на момичето, който смело се скиташе по картините, мебелите и тапицериите, се поколеба. В момента, когато този поглед се премести на невинните лица на нейните синове и дъщери, смени тона.

— Наше задължение е да помагаме на ближния в беда. Но ближният трябва да иска помощ. Занимавам се точно с такава помощ. Издържам дома в Йешкотле. Там можеш да оставиш детето, там е чисто и много приятно.

Думата „приют“ закова вниманието на Клоска. Погледна чифликчийката. Госпожа Попелска набра самоувереност.

— Раздавам дрехи и храна преди жътва. Хората не те искат тук. Носиш объркване и нарушаване на обичаите. Държиш се лошо. Трябва да си тръгнеш оттук.

— А не ми ли е позволено да бъда, където искам?

— Всичко тук е мое, това са мои земи и гори.

Клоска разкри в широка усмивка своите бели зъби.

— Всичко е твое? Ти нещастна, малка, слаба кучко…

Лицето на чифликчийката Попелска застина.

— Излез — каза чифликчийката спокойно.

Клоска се обърна и сега се чуваше как нейните боси крака шляпат по пода.

— Ти курво — каза й Франова, чистачката в чифлика, чийто мъж през лятото беше полудял по Клоска, и я удари през лицето.

Когато Клоска се клатушкаше по грубия чакъл при входа, дърводелците на покрива подсвиркваха след нея. Тогава тя вдигна пола и им показа голия си задник.

Спря се след парка и за момент се замисли къде да отиде.

Отдясно беше Йешкотле, отляво — гората. Привлече я гората. Едва беше влязла между дърветата, когато почувства, че всичко мирише по друг начин: по-силно, по-ясно. Вървеше към изоставената къща във Видимач, където понякога нощуваше. Къщата беше остатък от някакво изгоряло селище, сега покрито от гората. Подутите й от тежестта и жегата крака не усещаха твърдите шишарки. Край реката усети първата продължителна, чужда на тялото болка. Бавно започна да я обзема паника. „Ще умра, сега ще умра, защото няма никой, който би могъл да ми помогне“ — мислеше ужасена. Застана на средата на Черна и не искаше да направи нито крачка по-нататък. Студената вода миеше краката й и долната част на корема. От водата забеляза заек, който веднага се скри под папратта.

Завиждаше му. Видя риба, която заобикаляше корените на дърветата. Завиждаше й. Видя гущерче, което се мушна под камък. И на него му завиждаше. Отново почувства болка, този път по-силна, по-ужасяваща. „Ще умра — помисли си — сега просто ще умра. Ще започна да раждам и никой няма да ми помогне“. Искаше да си легне в папратите край реката, защото се нуждаеше от хладина и тъмнина, но напук на цялото си тяло, продължи напред. Болката се върна за трети път и Клоска вече знаеше, че не й остава много време.

Срутената къща във Видимач се състоеше от четири стени и част от покрива. Вътре имаше развалини, обрасли с коприва. Вонеше на влага. По стените се скитаха голи охлюви. Клоска късаше големите листа на репея и си постилаше с тях леговище. Болката се връщаше на все по-нетърпеливи вълни. Когато за момент стана нетърпима, Клоска разбра, че трябва да направи нещо, за да го избута от себе си, да го изхвърли в копривата и листата репей. Стисна зъби и започна да напъва. „Болката ще излезе оттам, откъдето е влязла“ — помисли си Клоска и седна на земята. Вдигна си полата. Не забеляза нищо особено: стената на корема и бедрата. Тялото беше все още плътно и затворено в себе си. Клоска се опита да погледне там в себе си, но и пречеше коремът. С треперещи от болка длани се опита да напипа това място, откъдето би трябвало да излезе от нея детето. Напипваше с върховете на пръстите си огромните срамни устни, грапавото окосмяване, но между краката си тя не усещаше докосването на пръстите. Клоска се докосваше, сякаш беше нещо непознато, като предмет.

Болката се усилваше и объркваше сетивата й. Мислите й се късаха като изтънял плат. Думите и понятията се разпадаха, попиваха в земята. Набъбналото от раждането тяло пое цялата власт. А понеже човешкото тяло живее чрез картини, те заляха съзнанието в полунесвяст на Клоска.

Струваше й се, че ражда в църквата на студения под точно пред олтара. Чуваше успокоителното бучене на органа. После й се струваше, че тя е органът и свири, че има в себе си много звуци и че, когато поиска, може да ги изкара всичките. Почувства се силна и всемогъща. А веднага след това всемогъщие беше унищожено от една муха, обикновеното жужене на голяма лилава муха точно на ухото й. Болката удари Клоска с нова сила. „Ще умра, ще умра“ — стенеше. „Няма да умра, няма да умра“ — изстена след малко. Потта слепваше клепачите й и щипеше в очите й. Започна да ридае. Подпря се на ръце и отчаяно започна да напъва. А след това усилие почувства облекчение. Нещо плясна и изскочи от нея. Сега Клоска беше отворена. Полегна върху листата репей и търсеше сред тях детето, но там нямаше нищо, само топла вода. Тогава Клоска събра сили и започна да напъва отново. Стискаше очи и напъваше. Поемаше въздух и напъваше. Плачеше и гледаше нагоре. Между изгнилите дъски видя безоблачното небе. И там видя своето дете. Детето се повдигна неуверено и се изправи на крака. Погледна я така, както никой никога не я беше гледал: с огромна, неизразима любов. Беше момченце. Вдигна клонче от земята, а то се превърна в малка водна змия. Клоска беше щастлива. Легна върху листата и падна в някакъв тъмен кладенец. Върнаха се мислите й и спокойно, с грация плуваха в съзнанието й. „Значи къщата има кладенец. В кладенеца има вода. Ще живея в кладенеца, защото в него е хладно и влажно. В кладенците си играят децата, а охлювите си възвръщат зрението и житото зрее. Ще има с какво да храня детето. Къде е детето?“

Отвори очи и уплашена почувства, че времето е спряло. Че няма никакво дете.

Отново дойде болката и Клоска започна да крещи. Викаше толкова силно, че се затресоха стените на рухналата къща, и птиците се изплашиха, а хората, които събираха сено на ливадите вдигнаха глави и се прекръстиха. Клоска се задави и глътна този вик. Сега крещеше вътре в себе си.

Викът й беше толкова силен, че коремът й се раздвижи. Клоска почувства между краката си нещо ново и чуждо. Повдигна се на ръце и погледна в очите своето дете. Очите на детето бяха болезнено стиснати. Клоска се напъна още веднъж и детето се роди. Треперейки от усилието, се опита да го вземе на ръце, но дланите й не можеха да попаднат в картината, която виждаха очите й. Въпреки това въздъхна с облекчение и си позволи да се свлече някъде в тъмнината.

Когато се събуди, видя до себе си детето: свито и мъртво. Опита се да го нагласи на гърдите си. Гръдта й беше по-голяма от него, болезнено жива. Над нея кръжаха мухи.

Цял следобед Клоска се опитваше да накара мъртвото дете да суче. Вечерта болката пак се завърна и Клоска изкара пъпната връв. После пак заспа. Насън кърмеше детето не с мляко, а с вода от Черна. Детето беше кошмар, който сяда на гърдите й и изсмуква от човека живота. Искаше кръв. Сънят на Клоска ставаше все по-неспокоен и тежък, но не можеше да се събуди. В него се появяваше жена, голяма като дърво. Клоска я виждаше детайлно: всяка подробност на лицето й, фризурата, дрехите. Това беше много мощна жена. Имаше черна къдрава коса, като еврейка, и чудно, изразително лице. На Клоска й се стори красива. Желаеше я с цялото си изпълнено с болка тяло, но това не беше желанието, което познаваше отдолу на корема, между краката; излизаше някъде от средата на тялото, от мястото над корема, близо до сърцето. Мощната жена се наведе над нея и я погали по бузата. Клоска я погледна отблизо в очите и видя нещо, което до този момент не познаваше и не мислеше, че съществува. „Ти си моя“ — каза огромната жена и я галеше по шията и уголемените гърди. Там където пръстите докосваха Клоска, тялото й ставаше блажено и безсмъртно. Клоска цялата се отдаде на този допир, място по място. После голямата жена я взе на ръце и я притисна до гърдите си. Клоска с напукани устни намери зърното. Миришеше на животинска козина, лайка и седефче. Клоска пиеше и пиеше.

В съня й удари гръм и внезапно видя, че все още лежи в рухналата къща върху листата репей. Наоколо беше сиво. Не знаеше дали е изгрев или залез. За втори път някъде много близо удари гръмотевица и в течение на секунда от небето се изсипа порой, който заглуши следващите гръмотевици. Водата се стичаше през процепите между дъските на покрива и измиваше кръвта и потта от Клоска, охлаждаше разгорещеното тяло, хранеше и поеше. Клоска пиеше вода направо от небето.

Когато се показа слънцето, провлачи се пред къщата и започна да копае дупка, а после изкарваше от земята сплетени корени. Пръстта беше мека и податлива, сякаш искаше да й помогне при погребението. В неравната дупка положи тялото на новороденото.

Дълго заглаждаше пръстта над гроба, а когато вдигна поглед и се огледа наоколо, всичко беше различно. Това вече не беше светът, който се състои от предмети, от неща, от събития, които съществуват около себе си. Сега това, което виждаше Клоска, се превърна в едно парче, в едно животно или в един голям човек, който придобива много образи, за да се развива, умира и се възражда. Всичко около Клоска беше едно тяло и нейното тяло беше част от това голямо тяло — огромно, всемогъщо, невъобразимо силно. Във всяко движение, във всеки звук се проявяваше неговата мощ, която само чрез волята си създава нещо от нищото и превръща нещото в нищо.

На Клоска й се зави свят и опря гръб в съборената степа. Самото гледане я опияняваше като водка, объркваше главата и будеше някъде в корема смях. Сякаш всичко си беше както винаги: зад малката зелена ливадка минаваше песъчлив път, растеше борова гора, по краищата обрасла с леска. Лек ветрец люлееше тревата и листата, някъде свиреше скакалец и жужаха мухи. Нищо повече. И все пак сега Клоска виждаше по какъв начин скакалецът е свързан с небето и кое държи леската край горския път. Видя също така повече. Видя силата, която прониква във всичко, разбра нейното действие. Видя очертанията на други светове и други времена, които се разпростират над и под нашите. Видя неща, които не могат да се нарекат с думи.