Олга Токарчук
Правек и други времена (77)

Времето на Играта

„В Седмия Свят потомците на първите хора скитали заедно открай докрай, докато не стигнали до необикновено красива долина. «По-нататък — казаха — да си построим град и кула, която стига до небето, за да станем един народ и не се оставим на Бог да ни разпръсне.» И веднага се захванаха за работа, като носеха камъни и използваха смола вместо хоросан. Възникна огромен град, по средата на който растеше кула, докато не стана толкова висока, че от върха й се виждаше това, което е извън Осемте Свята. Понякога, когато небето беше ясно, тези, които работеха най-високо, вдигаха ръка над очи, за да не ги заслепява слънцето, и виждаха стъпалата на Бога и чертите на туловището на огромната змия, която изяжда времето.

Някои от тях с пръчки се опитваха да достигнат още по-високо.

Бог ги гледаше и си мислеше загрижен: «Докато останат един народ, който говори на един език, ще могат да правят всичко, което има хрумне в главата… Затова ще им разбъркам езиците, ще ги затворя самите в тях и ще направя така, че един да не разбира другия. Тогава ще се обърнат едни срещу други, а мен ще оставят на мира.» Така и направил Бог.

Хората се разпръснали по всички посоки на света и се превърнали във врагове. Но в тях се запазил споменът от това, което са видели. А който веднъж е видял границите на света, най-болезнено ще преживява своето заточение.“