Олга Токарчук
Правек и други времена (55)

Времето на Рута

Варшавата^[1] на Уклея достигна толкова далече, колкото беше възможно. После Уклея трябваше да слезе и последните метри извървя пеша. Спъваше се в неравностите на горския път и ругаеше. Накрая се спря пред наполовина съборената колиба на Клоска и ядосано се изплю.

— Добра жено, позволете, имам предложение за вас! — извика.

Клоска излезе пред къщата и погледна право в зачервените очи на Уклея.

— Няма да ти я дам.

За момент изгуби увереност в себе си, но веднага се взе в ръце.

— Тя вече е моя — каза спокойно. — Само се инати, че трябва да я благословиш. Трябва да те моля за ръката й.

— Няма да ти я дам.

Уклея се обърна по посока на автомобила и извика:

— Рута!

След малко вратата се отвори и от колата слезе Рута. Косата й сега беше къса и къдриците й се подаваха от мъничката шапчица. В тясна пола и на токчета изглеждаше много слаба и висока. С усилие вървеше в своите пантофки по песъчливия път. Клоска я гледаше жадно.

Рута се спря до Уклея и несигурно пъхна ръка под рамото му. Този жест даде докрай смелост на Уклея.

— Благослови дъщеря си, жено, защото нямаме много време. — Побутна леко момичето напред.

— Ела си вкъщи, Рута — каза Клоска.

— Не, мамо, искам да се омъжа за него.

— Той ще те нарани. Ще те загубя заради него. Това е върколак.

Уклея се засмя.

— Рута, да се връщаме… няма смисъл.

Момичето внезапно се обърна към него и хвърли чантичката си в краката му.

— Няма да тръгна, докато не ми позволи! — извика злобно.

Отиде до майка си. Клоска я прегърна и стояха така, докато Уклея започна да губи търпение.

— Да се връщаме, Рута. Не си длъжна да я убеждаваш. Не значи — не. Мисли се за голяма работа…

Тогава Клоска се обърна към него над главата на дъщеря си.

— Можеш да я вземеш, но ще ти поставя едно условие.

— Да? — заинтересува се Уклея. Обичаше да се пазари.

— От октомври до края на април е твоя. От май до септември — моя.

Учуден Уклея я погледна, сякаш не разбираше. После започна да брои месеците на пръсти и излезе, че подялбата не е равна и той печели от нея. Имаше повече месеци от Клоска. Усмихна се хитро.

— Добре, така да бъде.

Рута взе дланта на майка си и я сложи на бузата си.

— Благодаря ти, мамо. Ще ми бъде добре. Там имам всичко, което пожелая.

Клоска я целуна по челото. Дори не погледна Уклея, когато си отиваха. Колата, докато тръгне, изпусна кълбета сив дим и за първи път в живота си дърветата на Видимач усетиха вкуса на изгорелите газове.