Олга Токарчук
Правек и други времена (78)

Времето на Папугова

Всеки понеделник Сташя Папугова отиваше на пазара в Ташов. В понеделниците автобусите бяха толкова препълнени, че подминаваха спирката в гората. Затова Сташя заставаше отстрани на пътя и спираше колите. Отначало сирени и варшави, после големи и малки фиати. Качваше се тромаво и несръчно, а разговорът с шофьора винаги започваше по един и същи начин:

— Познавате ли Павел Боски?

Случваше се да го познават.

— Това е брат ми. Той е инспектор.

Шофьорът се обръщаше към нея и я гледаше подозрително, затова тя повтаряше:

— Сестра съм на Павел Боски.

Шофьорът не вярваше.

Сташя, като остаря, надебеля и се смали. Нейният и без това винаги издаден нос стана още по-голям, а очите й изгубиха блясък. Стъпалата й бяха винаги подпухнали и затова носеше мъжки сандали. От хубавите й зъби останаха само два. Времето не беше благосклонно за Сташя Папугова и не е чудно, че шофьорите не искаха да повярват, че е сестра на инспектор Боски.

Веднъж в такъв оживен пазарен понеделник я блъсна кола. Изгуби слуха си. Непрестанният шум в главата й заглуши звуците на света. Понякога в този шум се появяваха някакви гласове, музикални откъси, но Сташя не знаеше, откъде идват — дали си пробиват път до нея отвън или идват от самата нея. Вслушваше се в тях, докато кърпеше чорапи и в безкрайност преправяше нещата от Миша.

Вечерно време обичаше да отиде при Боски. Особено през лятото при тях имаше движение. Горе живееха летовници. Пристигаха децата и внуците. Нареждаха маса в овощната градина под ябълките и пиеха водка. Павел изваждаше цигулката и веднага децата му взимаха своите инструменти: Антек — акордеон, Аделка — преди да замине — цигулка, Витек — контрабас, Лила и Мая — китара и флейта. Павел даваше знак с лъка и всички започваха ритмично да движат пръсти, да се накланят и отмерват такт с крак. Започваха винаги от „Sopki Mandzurii“. Познаваше музиката по лицата им. При „Sopki Mandzurii“ в чертите на децата се появяваше за малко Михал Небески. „Възможно ли е това — чудеше се — умрелите все още да живеят в телата на внуците си?“ И дали и тя също така ще живее в лицата на децата на Янек?

Сташя тъгуваше за сина си, който веднага след училище остана в Силезия. Идваше рядко и от баща си беше наследил това, че караше Сташя да го чака и чака. През ранното лято подреждаше стая за него, но той не искаше да остане по-дълго, така както децата на Павел, за цялата ваканция. Заминаваше след няколко дни и забравяше да вземе соковете, които правеше за него цяла година. Взимаше обаче парите, които майка му печелеше от водката.

Изпрати го до спирката на шосето за Келце. На кръстовището лежеше камък. Сташя вдигна камъка и помоли:

— Сложи ръка тук. Ще имам спомен от тебе.

Янек се огледа неспокойно наоколо, а после позволи под камъка на кръстопътя за една година да остане формата на дланта му. След това, на Коледа и Великден, от него идваха писма, които винаги започваха по един и същи начин: „С първите думи на писмото си уведомявам, че съм здрав, което желая и на мама.“

Желанията му нямаха сила. Докато пишеше, навярно си мислеше за нещо друго. Една зима Сташя изведнъж се разболя и, докато линейката успя да си пробие път през преспите сняг, умря.

Янек пристигна със закъснение, точно когато засипваха гроба, а всички вече се бяха разотишли. Отиде до къщата на майка си и дълго се взираше в нещата. Всичките тези буркани със сокове, басмени завеси, плетени на една кука покривки и кутийчици, направени от картичките, които пращаше на майка си за празниците и имените дни, като че ли нямаха стойност за него. Мебелите от дядо Боски бяха тромави, съвсем не пасваха с бляскавите части. Чашките имаха нащърбени краища и поочукани дръжки. Сняг напираше в пристройката през процепите във вратата. Янек заключи къщата и отиде да го даде на вуйчо си.

— Не искам тази къща, нито нищо, което идва от Правек — каза на Павел.

Когато се връщаше по Пътя на спирката, се спря при камъка и след кратко колебание направи същото, което правеше всяка година. Този път натисна с длан дълбоко в студената наполовина замръзнала земя и я задържа толкова дълго, докато от студа не му се вкочаниха пръстите.