Олга Токарчук
Правек и други времена (68)

Времето на Изидор

Когато Рута си отиде от Правек и стана ясно, че няма да се върне, Изидор реши да отиде в манастир.

В Йешкотле имаше два манастира — женски и мъжки. Монахините се грижеха за дома за възрастни. Често ги виждаше, когато с колела пренасяха покупки от магазина. На гробищата се грижеха за забравените гробове. Контрастните им бяло-черни раса се отразяваха от размитата сивота на останалия свят.

Мъжкият манастир носеше названието Реформаторите на Бога. Изидор, преди да отиде там, дълго наблюдаваше тъжната сурова сграда, скрита зад рушаща се каменна стена. Забеляза, че в градината през цялото време работят едни и същи двама монаси. Отглеждаха в мълчание варива и бели цветя. Само бели — лилии, кокичета, анемони, бели божури и далии. Един от монасите, може би най-важният, се появяваше в пощата, както и пазаруваше. Останалите навярно бяха затворени завинаги в тайнствената вътрешност. Отдаваха се на Бога. Точно това най-много харесваше на Изидор. Да бъде отделен от света, потопен до шия в Бога. Да опознае Бог, да изследва реда на делата, които е сътворил, и най-накрая да си отговори на въпросите, защо си отиде Рута, защо се разболя и умря майка му, защо умря баща му, защо на война се убиват хора и животни, защо Бог позволява да има зло и страдание.

Ако приемеха Изидор в манастира, Павел нямаше вече да го нарича лентяй, нямаше да му се подиграва и да го имитира. На Изидор нямаше да му се налага да гледа всички тези места, които му напомняха за Рута.

Сподели своето намерение с Миша. Тя се засмя.

— Опитай — каза, докато избърсваше дупенцето на детето.

На следващия ден отиде в Йешкотле и позвъни със старовремския звънец на вратата на манастира. Дълго нищо не се случваше — като че ли това беше изпитание за търпението му. Накрая все пак резето изскърца и му отвори стар мъж в тъмносиво расо, мъж, който никога до този момент не беше виждал.

Изидор каза, защо е дошъл. Монахът не се учуди, не се усмихна. Кимна с глава и каза на Изидор да чака. Навън Затворената отново врата изскърца. След няколко минути вратата пак се отвори и позволиха на Изидор да влезе вътре. Монахът сега го водеше по коридорите, по стълбите надолу и нагоре, докато стигнаха до празна зала, в която имаше бюро и два стола. След поредните няколко минути в залата влезе друг монах, този, който ходеше до пощата.

— Бих искал да постъпя в манастира — обяви Изидор.

— Защо? — попита просто монахът.

Изидор се покашля.

— Жената, за която исках да се оженя, си отиде. Родителите ми умряха. Чувствам се самотен и тъгувам за Бога въпреки че не го разбирам. Знам, че отношенията ни може да се подобрят, ако Го опозная по-отблизо. Бих искал да Го опозная чрез книгите, на чужди езици, с различни теории. Същевременно селската библиотека е слабо снабдена… — Изидор трябваше да удържи претенциите си към библиотеката. — Но не си мислете, че само бих чел. Бих искал да върша нещо полезно и знам, че този орден, реформаторите на Бога, е точно това, от което се нуждая. Бих искал да правя нещата по-добри, да поправям в тях всичко лошо…

Монахът стана и прекъсна Изидор на половината думи.

— Да поправиш света… казваш. Това е много интересно, но нереално. Светът не може да се подобри, нито да се влоши. Трябва да остане такъв, какъвто е.

— Ама, нали затова сте се нарекли реформатори.

— Ах, погрешно си разбрал, скъпо мое момче. Нямаме намерение да реформираме света в името на когото и да е. Ние реформираме Бог.

За момент настъпи тишина.

— Как може да се реформира Бог? — попита накрая удивен Изидор.

— Може. Хората се променят. Променят се времената. Автомобилите, спътниците… Бог понякога може да се стори, как да го кажа, анахроничен, а сам е твърде голям, твърде силен, заради това и мъничко бездеен, за да се приспособи към въображението на хората.

— Мислех си, че Бог е непроменлив.

— Всеки от нас греши в нещо съществено. Това е чисто човешка черта. Свети Мило, основателят на нашия орден, е доказал, че ако Бог беше непроменлив, ако застанеше неподвижно, светът би спрял да съществува.

— Не вярвам в това — каза Изидор с убеждение.

Монахът стана, затова и Изидор се изправи.

— Върни се при нас, когато усетиш нужда.

— Не ми харесва това — каза Изидор на Миша, когато влезе в кухнята.

После си легна на леглото, което стоеше съвсем по средата на тавана, точно под прозорчето. Малкият квадрат небе беше картина, икона, която можеше да виси в църквата.

Винаги, когато Изидор виждаше небето и четирите посоки на света, изпитваше желание да се моли, но колкото по-възрастен ставаше, толкова по-трудно му минаваха през ума думите на познатите молитви. Затова пък в главата му се появяваха мисли, които пробождаха молитвата и я късаха на парчета. Така се опитваше съсредоточен да си представи образа на непроменливия Бог в звездната картина. Въображението му винаги създаваше облик, който разумът не можеше да приеме. Веднъж това беше разположен на трон старец с толкова строг и студен поглед, че Изидор веднага примигваше с клепачи и го изпъждаше от рамката на прозореца. Друг път Бог беше някакъв развят, хвърчащ дух, толкова променлив и неопределен, че това го правеше непоносим. Понякога в образа на Бог фалшиво се представяше някой реален, най-често Павел, и тогава си отиваше желанието на Изидор за молитва. Сядаше на леглото и махаше с крака във въздуха. А после откри, че това, което му пречи в Бога, е полът на Бога.

И тогава, не без известно чувство на вина, го видя в рамката на прозореца като жена. Богиня, или как там й е името. Това му донесе облекчение. Молеше й се с лекота, която никога преди това не бе чувствал. Говореше й като на майка. Това траеше известно време, но накрая неопределено безпокойство започна да съпътства молитвата, което се появяваше в тялото с горещи вълни.

Бог беше жена, силна, голяма, влажна и изпаряваща се като земя през пролетта. Богинята съществуваше някъде в пространството като буреносен облак, пълен с вода. Могъществото й беше угнетяващо и напомняше на Изидор за някакво детско преживяване, от което се страхуваше. Всеки път, когато се обръщаше към нея, му отговаряше с внимание, което му запушваше устата. Не можеше да говори повече, молитвата губеше смисъл, от Богинята не може нищо да искаш, може само да я поглъщаш, да я дишаш, да се разтвориш в нея.

Един ден, когато Изидор се вглеждаше в своето парче небе, получи просветление. Разбра, че Бог не е нито мъж, нито жена. Позна това, когато си казваше думата „Боже“, В тази дума се криеше развръзката на проблема с пола на Бога. „Боже“ звучеше по същия начин като „слънце“, като „въздух“, като „място“, като „поле“, като „море“, като „жито“, като „тъмно“, „светло“, „студено“, „топло“… Изидор с вълнение повтаряше откритото истинско божие име и след всеки път знаеше все повече и повече. Боже беше младо, но същевременно съществуваше от началото на света или и по-рано (защото „Боже“ звучи по същия начин като „винаги“), беше необходимо за всеки живот (както „изхранване“), намираше се във всичко (като „навсякъде“), но когато се опиташ да го намериш, нямаше нищо (като „никъде“). Боже беше пълно с любов и радост, но се случваше да бъде жестоко и опасно. Имаше в себе си всички черти и качества, които съществуват на света, и приемаше образа на всяко нещо, на всяко събитие, на всяко време. Твореше и унищожаваше или позволяваше сътвореното да се разрушава само. Беше непредвидимо като дете, като някой побъркан. По определен начин приличаше на Иван Мукта. Боже съществуваше по толкова очевиден начин, че Изидор се чудеше как е могъл някога да не си дава сметка за това.

Това откритие му донесе истинско успокоение. Когато си мислеше за това, някъде отвътре го напушваше смях. Душата на Изидор се кискаше. Престана да ходи на църква, което срещна одобрението на Павел.

— Не мисля обаче, че биха те приели в партията — каза веднъж на закуска, за да разбие евентуалните надежди на шурея си.

— Павел, млякото с ориз не се гризе, нали!? — направи му забележка Миша.

Защото Изидор не даваше пет пари както за партията, така и за ходенето на църква. Сега се нуждаеше от време за мислене, за спомени за Рута, за четене, за учене на немски, за писане на писма, за колекциониране на марки, за вглеждане в своя прозорец и бавно и лениво усещане на реда във вселената.