Олга Токарчук
Правек и други времена (70)

Времето на Изидор

От момента, когато Изидор се научи да чете и пише, го очароваха писмата. Събираше ги в кутия от обувки — всичко, което идваше при Боски. Най-много бяха служебните писма и те се познаваха по „Др.“ (другар) или „Кол.“ (колега) на плика. Вътре пък беше пълно с тайнствени съкращения: „т.е.“, „etc.“, „и т.н.“ В кутията лежаха също много картички — черно-бели панорами на Татрите, черно-бяло море — с едни и същи текстове всяка година: „Горещи поздрави от Криница“ или „Сърдечни поздрави от Високите Татри“, или „Весели празници и Честита Нова Година“. Изидор изваждаше от време на време тази постоянно увеличаваща се колекция и гледаше как избелява мастилото, колко забавно отдалечени стават датите. Какво стана с „Великден 1948“? С „20 януари 1949“? С „Криница, август 51“? Какво означава, че са отминали? Дали са отминали като гледките, които човек оставя зад себе си, като върви, но които все пак още са някъде и остават за други очи? Или може би времето предпочита да изтрива следите след себе си, да превръща в прах миналото и да го унищожава безвъзвратно?

Благодарение на тези картички Изидор откри марките. Главата му не побираше това, че са толкова малки, толкова нежни и лесни за унищожаване, а пък съдържат в себе си миниатюрни светове. „Точно като хората“ — мислеше си и внимателно, на парата от чайник, ги отлепяше от писмата и картичките. Слагаше марките на вестник и се взираше в тях с часове. На тях имаше животни и далечни страни, скъпоценни камъни и риби от далечни морета, кораби и самолети, известни личности и исторически събития. Само едно нещо дразнеше Изидор — че следите от мастилото на печатите развалят нежните рисунки. Баща му, преди да умре, му показа как мастилото от марката може да се махне по доста прост домашен начин. Достатъчен беше кокоши белтък и малко търпение. Това беше най-важният урок, който получи от баща си.

По този начин Изидор стана притежател на значителна колекция от съвсем прилични марки. Сега вече самият той би могъл да пише писма, ако имаше на кого. Мислеше за Рута и всяка такава мисъл му причиняваше болка. Рута я нямаше не можеше да й пише писмо. Рута, както времето, го отмина и се превърна в прах.

Някъде към шестдесет и втора година в къщата на Боски, благодарение на Уклея, се появи многоцветно немско списание с реклами. Изидор го гледаше по цели дни и не можеше да се начуди на тези дълги думи, които не можеха да се изговорят. В селската библиотека издири немско-полски речник от преди войната; в него имаше много повече немски думи от тези raus, schnell и Hände hoch, които по време на войната научиха всички жители на Правек. Носле някои от летовниците подари на Изидор малко речниче и Изидор написа първото писмо в живота си. На немски: „Моля да ми изпратите автомобилни проспекти и туристически проспекти. Казвам се Изидор Небески. Ето моят адрес.“ Залепи на плика няколко от най-красивите си марки и се отправи към пощата в Йешкотле. Чиновничката в черна блестяща престилка му взе писмото, огледа марките и го сложи в някаква преградка.

— Това е всичко. Благодаря — каза. Изидор пристъпваше от крак на крак и продължаваше да стои на гишето.

— Няма ли да изчезне? Няма ли да се загуби някъде?

— Ако се съмняваш, изпрати го препоръчано. Само че струва по-скъпо.

Изидор долепи още марки и дълго попълваше бланката. Чиновничката сложи номер на писмото му.

След няколко седмици при Изидор пристигна дебело писмо в бял плик с адрес, изписан на машина. Имаше чужди, съвсем други марки, с които не бяха свикнали очите на Изидор. Вътре имаше реклами на автомобили от фирма Мерцедес-Бенц, както и проспекти на различни туристически бюра.

Никога до този момент в живота си Изидор не се беше чувствал толкова важен. И отново мислеше за Рута, когато вечер за пореден път разглеждаше проспектите си.

Мерцедес-Бенц и туристическите бюра дадоха смелост на Изидор до такава степен, че започна да изпраща няколко препоръчани писма месечно. Помоли също Аделка и Антек, които ходеха на училище с интернат, някъде след Келце, да му носят всички стари марки. След като им изчистваше печата, ги залепваше на писмата си. Понякога успяваше да продаде някои проспекти на някого за дребна сума. Постоянно получаваше нови проспекти и нови адреси.

Сега установяваше контакт с туристически фирми: немски, швейцарски, белгийски и френски. Получаваше цветни снимки от Лазурния бряг, мрачни пейзажи от Британия и кристални гледки от Алпите. Разглеждаше ги по цели нощи с възхищение, макар да знаеше, че за него съществуват само на гладката хартия, която мирише на боя. Показваше ги на Миша и на племенниците си. Миша казваше:

— Колко е красиво.

После се случи нещо дребно, което обаче промени живота на Изидор.

Изчезна писмо. Беше препоръчано, което Изидор изпрати на фирма-производител на фотоапарати от Хамбург. С молба за проспекти, разбира се. Тази фирма винаги му отговаряше, а сега нямаше никакъв отговор. Цяла нощ Изидор се чудеше как може да изчезне препоръчано писмо, след като му се изписва квитанция и му се слага номер. Това не следва ли да бъде гаранция за неунищожимост? Може да са го задържали в страната? Може да го е загубил пиян пощальон? Може да е имало наводнение или влакът, който носи пощата, да е излязъл от релсите.

На следващата сутрин Изидор отиде до пощата. Чиновничката в черна престилка го посъветва да подаде рекламация. На бланка, в два екземпляра, написа името на фирмата, а в графата „подател“ всички свои данни. Отиде си вкъщи, но не можеше да мисли за нищо. Щом се губят писма в пощата, то това не е пощата, за която си мислеше с възхищение. Пощата като тайна могъща организация, която има свои хора на всяко място на земното кълбо. Пощата — сила, майка на всички марки, царица на всички тъмносини пощальони на света, грижовница за милиони писма, Владетелка на Думите.

Два месеца по-късно, когато психическите рани на Изидор, нанесени от пощата, започнаха да зарастват, дойде официално писмо, в което Полската поща се извиняваше на Др. Изидор Небески, заради това, че не е успяла да намери изгубеното писмо. Едновременно с това немската фотографска фирма потвърди, че не е получила препоръчаното писмо от Др. Изидор Небески и затова пощите на двете страни поемат отговорността за изчезналото писмо и предлагат на ощетения Др. Изидор Небески компенсация на стойност двеста злоти. Едновременно с това Полската поща се извиняваше за възникналия инцидент.

По този начин Изидор стана притежател на значителна сума. Сто злоти даде веднага на Миша, а с останалите си купи класьор и няколко листа марки за препоръчани писма.

Сега, нямаше ли отговор на някое писмо, веднага отиваше до пощата и подаваше рекламация. Ако писмото се намереше, трябваше да плати една злота и петдесет гроша такса за рекламацията. Това не беше много. Затова пък винаги се оказваше, че някое от десетките изпращани от него писма изчезваше или забравяха да го доставят, или чуждестранният адресат забравяше, че го е получил, и учуден от бланките, които му изпращаше пощата, отговаряше: non, nein, no.

Изидор получаваше пари. Стана пълноправен член на семейството. Можеше да печели за себе си.