Олга Токарчук
Правек и други времена (81)

Времето на Павел

Тъй като гробницата все още не беше готова, Павел погреба Миша при Геновева и Михал. Помисли си, че би трябвало да й хареса. Самият той беше изцяло зает със строежа на гробницата и даваше на работниците все по-сложни нареждания, така че работата се проточваше. По този начин Павел Боски, инспекторът, отлагаше във времето смъртта си.

След погребението, когато децата си заминаха, в къщата стана много тихо. Павел се чувстваше несвойствено с тази тишина. Затова включваше телевизора и гледаше всички програми. Химнът накрая на предаването беше сигнал да си легне. Едва тогава Павел чуваше, че не е сам. Горе скърцаха дъските под провлачената тежка крачка на Изидор, който вече не слизаше долу. Присъствието на шурея дразнеше Павел. Затова веднъж отиде при него горе и го уговори за старчески дом.

— Ще има кой да се грижи за теб, ще има и топло ядене — каза.

За негово учудване Изидор не протестираше. На другия ден вече си беше събрал багажа. Когато Павел видя двата картонени куфара и плика с дрехи, го налегнаха угризения на съвестта, но само за малко.

„Ще има кой да се грижи за него, ще има и топло ядене“ — каза сега сам на себе си.

През ноември падна първият сняг, а после вече валеше и валеше. В стаите замириса на влага и Павел измъкна отнякъде електрически радиатор, който едва сгряваше стаята. От влагата и студа телевизорът прекъсваше, но все пак работеше. Павел следеше прогнозите за времето и гледаше всички новини, макар изобщо да не го интересуваха. Сменяха се някакви правителства. Някакви образи се появяваха и изчезваха в сребърното прозорче. Преди празниците дойдоха дъщерите и го взеха за Бъдни вечер. Накара ги да го откарат вкъщи на втория ден от празниците и тогава видя, че от снега се е срутил покривът на къщурката на Сташя Сега снегът падаше вътре и покриваше с мекичък слой мебелите: празния скрин, масата, леглото, на което някога спеше стария Боски, и нощното шкафче. Отначало Павел искаше да спасява нещата от студа, но после си помисли, че няма да се справи да издърпа сам тежките мебели. И за какво са му те?

— Татко, направил си слаб покрив — каза на мебелите. — Твоите греди изгниха. Моята къща си стои.

Пролетните ветрове обърнаха две стени. Стаята в къщата на Сташя се превърна в купчина развалини. През лятото на Сташините лехи се появиха коприви и жълтурчета. Между тях отчаяно разцъфнаха цветни анемони и божури. Замирисаха подивели ягоди. Павел не можеше да се начуди колко бързо напредва унищожението и разрухата. Сякаш строенето на къщи беше срещу цялата природа на небето и земята, сякаш издигането на стени, подреждането на камъни едни върху други вървеше срещу течението на времето. Ужаси се от тази мисъл. По телевизията утихна химнът, а екранът се заснежи. Павел запали всички лампи и отвори гардеробите.

Видя равно подредени камари от спално бельо, покривки, кърпи. Докосна ръбовете им и изведнъж с цялото си тяло закопня за Миша. Затова извади купчина калъфки и сгуши лице в тях. Миришеха на сапун, чистота, ред, както Миша, както света, който беше преди. Започна да изкарва от гардеробите всичко, което беше в тях: свои дрехи и на Миша, камари памучни потници и наполеонки, торбички с чорапи, бельото на Миша, фусти, които така добре знаеше, хлъзгави чорапогащи, колани и сутиени, блузките и пуловерите й. Сваляше от закачалките костюми (много от тях, тези с подплънките на раменете помнеха още времето на войната), панталони със затъкнати в гайките колани, ризи с твърди яки, рокли и поли. Дълго гледаше сивия костюм от тънка вълна и си спомни, че купи този плат, а после го занесе на шивач. Миша си поиска широк ревер и отрязани джобове. От горната лавица сваляше шапки и копринени шалчета. Отдолу вадеше чанти. Потапяше длан в хладните им хлъзгави вътрешности, сякаш изкормваше малки животни. На пода се издигна камара от хвърляни безразборно неща. Помисли си, че би трябвало да раздаде това на децата. Но Аделка си отиде. Както и Витек. Дори не знаеше къде са. После обаче му хрумна мисълта, че се дават дрехи само от тези, които са умрели, а нали той е още жив.

— Жив съм и се чувствам нелошо. Справям се — каза си и веднага извади от стенния часовник отдавна неизползваната цигулка.

Излезе с нея на стълбите пред къщата и започна да свири, отначало Последната неделя, после „Sopki Mandzurii“. Нощни пеперуди долитаха до лампата и кръжаха над главата му — подвижен ореол, пълен с крила и рогчета. Свири толкова дълго, че прашните втвърдени струни се скъсаха една по една.