Олга Токарчук
Правек и други времена (75)

Времето на внуците на Попелски

Веднага след завършването на учебната година дъщерята на Попелски, същата тази, която едно време ходеше из парка с голямо куче, довеждаше в Правек децата си и децата на братята си. Миша им подреждаше три стаи горе, а ако се налагаше, също и стая долу. Така от края на юни мечтаният пансион на Павел Боски започваше да работи на пълни обороти.

Внуците на чифликчията Попелски бяха снажни и шумни. Всъщност по нищо не приличаха на своя дядо. И, както винаги се случва в добрите семейства, сред тях имаше само момчета и само едно момиченце. За него се грижеше бавачка, всяка година една и съща. Бавачката се казваше Сузана.

Децата прекарваха по цели дни на реката на място, наречено Отприщването, където от цялата околност идваха млади хора да се къпят в Черна. Чифликчията Попелски едно време сложи диги и с тях регулираше прилива на вода в рибарниците. Сега рибарниците вече ги нямаше, но умелото боравене с дигите позволяваше през лятото да се направи вир и водопад с височина един метър. Дядо Попелски навярно не е допускал, че ще създаде такава радост за потомците си.

Децата се връщаха за обяд, който Миша често сервираше в градината под ябълките. След обяда отново отиваха на реката. Вечер Сузана им организираше игри на карти, на държава-град-село или каквото и да е друго, само да са тихи. Понякога Витек, малко по-голям от тях, им палеше огън зад хълма.

Всяка година в нощта на св. Ян^[1] внуците на чифликчията Попелски се отправяха в гората за цвят от папрат. Тази разходка стана ритуал, а една година Сузана им позволи да отидат сами. Внуците на чифликчията се възползваха от случая и така че никой да не ги види, си купиха в Йешкотле бутилка евтино вино. Взеха си сандвичи, бутилки оранжада, сладкиши и фенери. Седяха на пейката пред къщата и чакаха най-накрая да се стъмни. Смееха се и шумяха, радваха се на скритата бутилка.

Внуците на чифликчията Попелски утихнаха едва в гората, не защото им се развали настроението, а защото гората в тъмното изглеждаше страшна и могъща. Смело искаха да отидат на Воденицата, но тъмнината възпря тези намерения. Воденицата беше място, обитавано от духове. Ще отидат в елшата, там където расте най-много папрат. Ще изпият виното и ще запалят забранена цигара, като селяните от Правек.

Децата вървяха по посока на реката в ред, като се държаха за раменете.

Беше толкова тъмно, че протегнатите напред длани проникваха в тъмнината като едва видимо петънце. Само небето изглеждаше по-светло от света, обвит в тъмнина — продупчено от звезди величие на небесната цедка.

Гората се държеше като животно, което брани достъпа до себе си — изсипваше върху тях роса, изпращаше сова, караше заек изведнъж да се стрелне изпод краката им.

Децата влязоха в елшата и пипнешком си направиха пикник. Пробляснаха огънчетата на цигарите. Виното, нито за първи път в живота направо от бутилката, им даваше смелост. После се разтичаха из папратта, докато едно от тях не намери нещо блестящо. Гората зашумя разтревожена. Откривателят извика другите. Беше развълнуван.

— Май го намерих, май го намерих — повтаряше.

Сред преплетените храсти от боровинки, във влагата на папратовите листа проблясваше нещо сребърно. Децата разгърнаха с пръчки тези големи листа и на светлината на фенерчетата видяха блестяща консервна кутия. Разочарованият откривател я взе на пръчка и хвърли далече в храстите.

Внуците на чифликчията седнаха за малко, за да довършат виното, а после се върнаха на пътя.

Едва тогава консервената кутия разцъфна, като хвърляше наоколо невероятен сребърен блясък.

Това видя Клоска, която в най-кратката нощ винаги събираше билки, но вече беше твърде стара, за да има желания, и знаеше колко беди можеш да си докараш с цвета на папратта. Затова го заобиколи отдалече.