Олга Токарчук
Правек и други времена (53)

Времето на Изидор

Рута го чакаше под липата. Духаше вятър, а дървото трещеше и подвеждаше.

— Ще вали — каза тя вместо поздрав.

Вървяха в мълчание по Пътя, после завиха в своята гора зад Воденицата. Изидор вървеше половин крачка на назад и тайно гледаше голите рамене на момичето. Кожата й изглеждаше тъничка, почти прозрачна. Желаеше да я докосне и погали.

— Помниш ли, как веднъж много отдавна ти показах границата?

Изидор кимна с глава.

— Щяхме някога да я проучим. Понякога не вярвам в тази граница. Допусна чуждите…

— От гледна точка на науката такава граница е невъзможна.

Рута се засмя и хвана Изидор за ръка. Дръпна го между ниските борове.

— Ще ти покажа още нещо.

— Какво? Колко още неща имаш за показване? Покажи ми ги всички веднага.

— Така не може.

— То живо ли е или мъртво?

— Нито едното, нито другото.

— Някакво животно?

— Не.

— Растение?

— Не.

Изидор се спря и попита неспокойно:

— Човек?

Рута не отговори. Пусна дланта му.

— Не идвам — каза и клекна.

— Като не искаш няма. Не те принуждавам.

Клекна до него и се вгледа в пътечките на големите горски мравки.

— Понякога си толкова умен. А понякога толкова глупав.

— Но по-често глупав — каза той тъжно.

— Исках да ти покажа нещо странно в гората. Мама казва, че това е средата на Правек, а ти не искаш да дойдеш.

— Добре, да вървим.

В гората не се чуваше вятър, затова пък стана задушно.

Изидор видя на врата на Рута мънички капчици пот.

— Да си починем — обади се отзад. — Да си полегнем тук и да си починем.

— Всеки момент ще завали, ела.

Изидор легна на тревата и сложи ръце под глава.

— Не искам да гледам средите на света. Искам да лежа тук с теб. Ела.

Рута се поколеба. Направи няколко крачки, после се върна. Изидор премрежи очи и Рута се превърна в размазана форма. Формата се приближи и седна на тревата.

Изидор протегна ръка пред себе си и попадна на крака на Рута. Под пръстите си усещаше дребните косъмчета.

— Бих искал да бъда твой съпруг, Рута. Бих искал да се любя с теб.

Отдръпна крак. Изидор отвори очи и погледна право в лицето на Рута. Беше някак си студена, ожесточена. Не такава, каквато я познаваше.

— Никога няма да правя това с някого, когото обичам. Само с тези, които мразя — каза и се изправи. — Отивам. Ако искаш, ела с мен.

Стана забързано и тръгна след нея, както обикновено, половин крачка назад.

— Променила си се — каза тихо.

Обърна се внезапно и спря.

— Разбира се, че съм се променила. Учудваш ли се? Светът е лош. Видя го сам. Що за Бог е този, който е създал такъв свят? Или самият той е лош, или позволява на злото да се случва. Или всичко му се е объркало.

— Не може така да говориш…

— Аз мога — каза и побягна пред себе си.

Стана много тихо. Изидор не чуваше нито вятъра, нито птиците, нито жуженето на насекомите. Беше празно и глухо, сякаш беше паднал в пух, в самата среда на огромен юрган от пух, в пряспа сняг.

— Рута — извика.

Мярна му се между дърветата, после изчезна. Забърза се в тази посока. Огледа се безпомощно, защото разбра, че няма да успее без нея да се върне вкъщи.

— Рута — извика още по-силно.

— Тук съм — каза и излезе иззад дърветата.

— Искам да видя центъра на Правек.

Повлече го в някакви храсти и гъсталаци — малини, диви къпини. Растенията дърпаха Изидор за пуловера. Пред тях се простираше малка полянка между огромни дъбове. На земята лежаха купища жълъди, както от минали години, така и от тази година. Едни се разпадаха на прах, други цъфтяха, а трети блестяха със свежа зеленина. В самия център на поляната стоеше висок продълговат камък бял варовик.

На този обелиск лежеше още един, по-широк и по-масивен. Приличаше на шапка. Изидор забеляза под тази каменна шапка очертанията на лице. Приближи се, за да се вгледа в него, и тогава видя, че същото това лице беше отстрани, от едната и другата страна. Така ставаха три лица. И изведнъж Изидор усети дълбоко чувство на непълнота, на липса на нещо важно. Имаше впечатлението, че вече знае всичко това отнякъде, че е виждал поляната и камъка по средата й, и трите му лица. Потърси дланта на Рута, но това не го успокои. Ръката на Рута го дръпна след себе си и започнаха да вървят около поляната по жълъдите. Тогава Изидор видя четвъртото лице, същото като останалите. Вървеше все по-бързо, а после пусна ръката на Рута, защото започна да тича, загледан в камъка. Виждаше винаги едно лице, обърнато към себе си, и две в профил.

И сега разбра откъде идва това усещане за липса, тъгата, която лежеше в основата на всичко, тъгата, която присъства във всяко нещо, във всяко явление и винаги е присъствала — не е възможно наведнъж да се проумее всичко.

— Не може да се види четвъртото лице — каза Рута, сякаш четеше мислите му. — Точно това е центърът на Правек.

Започна да вали силно и когато стигнаха до Пътя, вече бяха съвсем подгизнали. Роклята на Рута прилепна по тялото й.

— Ела у нас. Ще се изсушиш — предложи й.

Рута се спря срещу Изидор. Зад гърба й беше цялото село.

— Изек, ще се омъжа за Уклея.

— Не — каза Изидор.

— Искам да избягам в града, искам да пътувам, искам да имам обици и хубави обувчици.

— Не — повтори Изидор и започна да трепери. Водата се стичаше по лицето му и замъгляваше гледката към Правек.

— Да — каза Рута и отстъпи няколко крачки назад.

На Изидор му се подкосиха краката. Страхуваше се, че ще падне.

— Ще бъда в Ташов. Не е далече! — извика Рута и тръгна към гората.