Олга Токарчук
Правек и други времена (74)

Времето на Лалка

Времето на животните е винаги настоящето.

Лалка е рижава, космата кучка. Има кафяви очи, които понякога блестят в червено. Лалка най-много обича Миша, затова винаги се старае да държи Миша в обсега на своя рижав поглед. Тогава всичко е на мястото си. Лалка върви след Миша до кладенеца, до градината, излиза с нея на Пътя, за да погледа света. Не изпуска Миша от очи.

Лалка не мисли така, както мисли Миша или някой друг човек. В този смисъл между Лалка и Миша съществува пропаст. Защото за мисленето е необходимо поглъщане на времето, увътрешностяване на миналото, настоящето, бъдещето и постоянните им промени. Времето работи вътре в човешкия разум. Няма го никъде навън. В малкия кучешки мозък на Лалка няма такава гънка, такъв орган, който да филтрира преминаването на времето. Лалка живее в настоящето. Затова когато Миша се облича и излиза, на Лалка й се струва, че тя си отива завинаги. Завинаги всяка неделя отива на църква. Завинаги слиза до мазето за картофи. Когато изчезва от полезрението на Лалка, изчезва завинаги. Тъгата на Лалка тогава е безгранична, кучката слага муцуна на земята и страда.

Човекът впряга времето в своето страдане. Страда заради миналото и разпростира страданието в бъдещето. По този начин създава отчаянието. Лалка страда само тук и сега. Човешкото мислене е неразривно свързано с поглъщането на времето. Това е вид давене. Лалка възприема света като статични картини, които е нарисувал някой Бог. За животните Бог е художник. Разпростира пред тях света в образа на панорамни гледки. Дълбочината на този рисунък се състои в миризмите, докосванията, вкусовете, отгласите, в които не се крие никакъв смисъл. На животните не им е нужен смисъл. Хората понякога чувстват нещо подобно, когато сънуват. Но наяве хората се нуждаят от смисъл, защото са затворници на времето. Животните сънуват непрестанно и напразно. Събуждане от този сън за тях е смъртта.

Лалка живее с картините на света. Участва в картините, които хората творят със своя разум. Когато Миша казва „да вървим“ и вижда, че Лалка маха с опашка, мисли, че Лалка разбира думите като човек. А Лалка върти опашка не на думата, не на понятието, а на картината, която напъпва от разума на Миша. В тази картина има очакване за движение, пейзажи, които се сменят, люлеене на трева, волският път, който води към гората, свиренето на скакалците и шума на реката. Лалка, когато лежи и се взира в Миша, вижда картини, които човек създава несъзнателно. Случва се това да са визии, препълнени с тъга или гняв. Такива картини са даже по-изразителни, защото в тях пулсира страст. Тогава Лалка е беззащитна, защото няма в себе си нищо, което би я предпазило от потъването в тези чужди, мрачни светове, няма никакви магически защитни кръгове на идентичност, няма снабдено с мощна енергия „аз“. Така остава победена от тях. Затова кучетата смятат човека за свой господар. Затова най-подлият човек може да се чувства герой до своето куче.

Способността за преживяване на емоции по нищо не отличава Лалка от Миша.

Дори емоцията на животните е по-чиста, не я размътва никаква мисъл.

Лалка знае, че има Бог. Забелязва го непрестанно, а не, както хората, само в редки моменти. Лалка усеща миризмата му сред тревите, защото времето не я отделя от Бога. Затова Лалка има в себе си такова доверие към света, каквото няма нито един човек. Подобно доверие е имал в себе си Иисус, когато е висял на кръста.