Олга Токарчук
Правек и други времена (19)

Времето на чифликчията Попелски

За чифликчията Попелски времето беше добро за доходоносни дела. Всяка година добавяше по един рибарник. Шараните в тези рибарници бяха огромни и тлъсти. Сами си влизаха в мрежата, когато им дойдеше времето. Чифликчията обожаваше да се разхожда сред валовете, да чертае по тях кръгове, да гледа във водата, а после в небето. Изобилието от риба успокояваше нервите му, рибарниците му позволяваха във всичко това да намери някакъв смисъл. Съзнанието на чифликчията Попелски, заето с рибарниците, имаше много работа: трябваше да планира, обмисля, брои, създава, комбинира. За рибарниците можеше да мисли през цялото време и тогава съзнанието не се отклоняваше в тъмните студени места, които въвличаха като блато.

Вечерите чифликчията посвещаваше времето си на семейството. Съпругата му, слаба и нежна като тръстика, го засипваше с градушка от проблеми — дребни и незначителни, както му се струваше. За прислугата, за приема, за училището на децата, за автомобила, за парите, за приюта. Седеше вечер с него в салона и заглушаваше музиката от радиото със своя монотонен глас. Едно време чифликчията беше щастлив, когато му масажираше гърба. Сега тънките пръсти на съпругата му веднъж на час прехвърляха страниците на книгата, която четеше от година. Децата растяха и чифликчията знаеше все по-малко за тях. Най-голямата му дъщеря с презрително надути устни го притесняваше със своето присъствие, като чужд, дори враждебно настроен човек. Синът му стана мълчалив и плашлив, вече не му сядаше на коленете, не го дърпаше за мустаците. Най-малкият син, обичан и глезен, беше непослушен и изпадаше в бяс.

През тридесет и първа година семейство Попелски заминаха с децата за Италия. След завръщането от ваканцията чифликчията Попелски вече знаеше, че е намерил своята страст. В изкуството. Започна да събира албуми с живопис, а после все по-често беше в Краков, където купуваше картини. Освен това често канеше в чифлика художници, водеше дискусии с тях и пиеше. На разсъмване водеше цялата компания при своите рибарници и им показвани маслинените тела на огромните шарани.

На следващата година чифликчията Попелски внезапно се влюби в Мария Шер, младичка художничка от Краков, представител на футуризма и ташизма^[1]. Както се случва при моменталната любов, в живота му започнаха да се появяват доста съвпадения, случайни общи приятели, необходимост от незабавни пътувания. Благодарение на Мария Шер чифликчията Попелски се влюби в съвременното изкуство. Любовницата му беше като футуризма и ташизма: пълна с енергия, луда, макар и в някои отношения дяволски практична. Тялото й беше като статуя — гладко и твърдо. Светли кичури коса се залепваха за челото й, когато работеше над огромното платно. Беше противоположност на съпругата на чифликчията. Пред нея съпругата му приличаше на класически пейзаж от осемнадесети век: пълен с подробности, хармоничен и болезнено статичен.

На тридесет и осмата година от своя живот чифликчията Попелски почувства, че е открил секса. Това беше див и луд секс като съвременното изкуство, като Мария Шер. До леглото в ателието стоеше огромно огледало, в което се отразяваше цялата промяна на Мария Шер и чифликчията Попелски в жена и мъж. Отразяваше се разхвърляното легло и овнешките кожи, и изцапаните с бои голи тела, и гримасите на лицата, и голите гърди, и половите органи, и гърбовете с ивици размазано от пот червило.

Когато чифликчията Попелски се връщаше с новия си автомобил от Краков до чифлика, кроеше планове за бягство със своята Мария в Бразилия или Африка, но когато прекрачваше прага на къщата, се радваше, че всичко е на своето място, постоянно, безопасно, сигурно.

След шест месеца безумия Мария Шер съобщи на чифликчията, че заминава за Америка. Казваше, че всичко там е ново, пълно с размах и енергия. Че там собственият живот изгражда като футуристична картина. След нейното заминаване чифликчията Попелски се разболя от болест с много симптоми, която за улеснение нарекоха възпаление на ставите. Един месец лежа в леглото си, където можеше да се отдаде на страданието на спокойствие.

Лежа един месец не толкова от болка или слабост, колкото поради факта, че се върна това, което се опитваше да забрави през последните години — че светът свършва, а действителността се разпада като изсъхнало дърво, че плесен обхваща материята отдолу, че това става без какъвто и да е смисъл и нищо не означава. Същото се случваше с волята му. Времето между решението и започването на действието беше набъбнало и не можеше да се пробие. Гърлото на чифликчията Попелски беше подпухнало и запушено. Всичко това означаваше, че той все още е жив, че в тялото му продължават да протичат някакви процеси, кръвта тече, бие сърцето. „Хвана ме“ — мислеше си чифликчията и се опитваше от леглото да се задържи на нещо с поглед, но погледът му беше станал лепкав: блуждаеше по предметите в стаята и стъпваше на тях като муха. Хоп! — приседна на купчината книги, които чифликчията нареди да му донесат, но не ги четеше. Хоп! — на шишето с лекарството. Хоп! — на някакво петно на стената. Хоп! — на гледката от небе през прозореца. Мъчеше го гледането на хората в лицата. Изглеждаха му толкова подвижни, толкова променливи. Трябва да си много бдителен, за да гледаш в тях, а чифликчията Попелски нямаше сили за бдителност. Отвръщаше очи.

Чифликчията Попелски имаше силното и ужасно чувство, че светът минава покрай него и всичко добро и лошо в него: любов, секс, пари, въодушевления, далечни пътувания, красиви картини, мъдри книги, прекрасни хора — всичко това преминава някъде отстрани. Времето на чифликчията отминава. Тогава в пристъп на внезапно отчаяние искаше да се откъсне и да бърза някъде. Но къде и защо? Отпусна се на възглавницата и се задави в неизплакан плач.

И отново пролетта донесе някаква надежда за избавление. Когато вече започна да ходи, всъщност с бастун, се спря при любимия си рибарник и си зададе първия въпрос! Откъде идвам? Размърда се неспокойно. Откъде съм се появил, къде е моето начало? Върна се вкъщи и трудно се принуди да чете. За античността и праисторията, за разкопките и критската култура. За антропологията и хералдиката. Но цялото това знание не го доведе до нищо, така че си зададе втори въпрос: Какво изобщо може да се знае? И каква е ползата от придобиването на знания? И може ли нещо да се опознае докрай? Мислеше и мислеше, а в съботите обсъждаше тази тема с Пелски, който пристигаше за бридж. Нищо не излизаше от тези дискусии и премисляния. Постепенно вече не му се искаше да отваря уста. Знаеше какво ще каже Пелски и знаеше какво ще каже той самият. Оставаше с впечатлението, че все още говорят за едно и също, че си повтарят въпросите, сякаш играят роли. И като нощни пеперуди се приближават до някои лампа, след което бягат от очевидното, което би могло да ги изгори. Така накрая си задаваше трети въпрос: Какво трябва да се прави, как де се живее, какво да се върши и какво не? Прочете „Владетелят“ на Макиавели, книгите на Торо, Кропоткин, Котрабински. Цяло лято четеше толкова много, че почти не излизаше от стаята си. Разтревожена от всичко това чифликчийката Попелска се приближи една вечер до бюрото му и каза:

— Казват, че този равин от Йешкотле е лечител. Бях при него и го помолих да дойде при нас. Съгласи се.

Чифликчията се усмихна, обезоръжен от наивността на съпругата си.

Разговорът не изглеждаше така, както си представяше. Заедно с равина дойде млад евреин, защото равинът не знаеше полски. Чифликчията Попелски нямаше желание да споделя своите страдания с тази странна двойка. Затова зададе три въпроса на стареца, въпреки че честно казано, не разчиташе на отговор. Младото момче с пиргите преведе ясните разбираеми полски изречения на извъртяния и гърлен език на равина. Тогава равинът удиви чифликчията.

— Събираш въпроси. Това е добре. Имам още един, последен въпрос за твоята колекция: Накъде вървим? Каква е целта на времето?

Равинът стана. На сбогуване подаде ръка на чифликчията с много културен жест. След малко се обади неясно с лице към вратата и момчето преведе:

— Времето на някои племена се допълва. Затова ще ти дам нещо, което би трябвало сега да стане твоя собственост.

Този тайнствен тон и сериозността на евреина развеселиха чифликчията. За първи път от месеци вечеря с апетит и се шегуваше със съпругата си:

— Хващаш се за всякакви магии, за да ме излекуваш от възпалението на ставите. Най-доброто лекарство за болните стави, както се вижда, е старият евреин, който с въпрос отговаря на въпроса.

За вечеря имаше желиран шаран.

На следващия ден при Чифликчията дойде момчето с пиргите и донесе голяма дървена кутия. Чифликчията я отвори с любопитство. Вътре имаше преградки. В едната лежеше стара книга с латинско заглавие: Ignis fatuus, или Поучителна игра за един играч.

И следващата преградка, застлана с коприна, имаше бяло осмостенно зарче. На всяка стена имаше различен брой точки, от едно до осем. Чифликчията Попелски никога не беше виждал такъв зар за игра. В останалите преградки лежаха месингови миниатюрни фигурки на хора, животни и предмети. Под дъното намери многократно сгънато и изтъркано по ръбовете парче платно. Все по-учуден от странния подарък, разпъна платното на пода, докато зае почти цялото свободно място между бюрото и лавиците за книги. Това беше някаква игра, нещо неразбираемо във формата на голям кръгообразен лабиринт.