Олга Токарчук
Правек и други времена (45)

Времето на Михал

Живееха в кухнята с кравата. Михал й направи леговище зад вратата, там, където винаги стояха ведрата с вода. През деня ходеше до обора за сено, после хранеше кравата и изхвърляше торта й. Геновева го гледаше от стола. Два пъти дневно взимаше ведрото, сядаше на столче и доеше животното, така както можеше. Млякото беше малко. Точно толкова, колкото е нужно за двама. От млякото Михал събираше каймака, за да го занесе един ден на децата в гората.

Денят продължаваше кратко, сякаш беше болен и нямаше сила да се разпростре докрай. Рано се стъмваше, затова и двамата седяха на масата, на която тлееше нафтова лампа. Прозорците покриха с черги. Михал палеше кухненската печка и отваряше вратичките — огънят им даваше утеха. Геновева молеше да я обърне към огъня.

— Не мога да се движа. Умрях жива. За теб съм страшен товар, който не заслужаваш — казваше понякога с гробовен глас, който идваше някъде от дълбините на корема.

Михал я успокояваше.

— Обичам да се грижа за теб.

Вечер я слагаше на нощното гърне, измиваше я и я пренасяше на леглото. Изпъваше ръцете и краката й. Струваше му се, че го гледа от дълбините на тялото, сякаш е заключена там. Принцеса, затворена в кулата на собственото си тяло. Нощем шепнеше: „Прегърни ме.“

Чуваха заедно отгласите на оръдията, най-често някъде откъм Котушов, но понякога всичко се тресеше и тогава знаеха, че снарядът е ударил в Правек. Нощем до тях достигаха някакви странни звуци: мляскане, мъркане, после бързи крачки на човек или животно. Михал се страхуваше, но не искаше да го покаже. Когато сърцето му започваше да бие твърде силно, се обръщаше настрана.

После Миша и Аделка дойдоха да ги вземат. Михал вече не упорстваше да останат. Мелницата на света спря, развали се механизмът й. Тънеха в снега по Пътя до гората.

— Дай ми още веднъж да видя Правек — помоли Геновева, но Михал се престори, че не я чува.