Олга Токарчук
Правек и други времена (47)

Времето на Михал

Руснаците събираха от Папиерния своите убити и с фургони ги караха в селото. На нивата на Херубин изкопаха голяма дупка и там погребваха телата на войниците. Офицерите отделяха настрана.

Всички, които се върнаха в Правек, отидоха да наблюдават това забързано погребение без свещеник, без речи, без цветя. Отиде и Михал и невнимателно позволи погледът на мрачния лейтенант да падне точно върху него. Мрачният лейтенант потупа Михал по гърба и заповяда да закарат телата на офицерите пред къщата на Боски.

— Не, не копайте тук — молеше Михал. — Малко ли е земята за гробове на войниците ви? Защо в градината на дъщеря ми? Защо изравяте луковиците на цветята? Отидете на гробището, ще ви покажа и други места…

Мрачният лейтенант, преди това винаги възпитан и учтив, отблъсна Михал, а един от войниците се прицели в него с автомат. Михал се отдръпна.

— Къде е Иван? — Изидор попита лейтенанта.

— Погиб.

— Не — каза Изидор, а лейтенантът спря за малко поглед върху него.

— Почему нет?

Изидор се обърна и избяга.

Руснаците погребаха в градината под прозореца на спалнята осем офицери. Всичките ги засипаха с пръст, а когато си заминаха, заваля сняг.

Оттогава никой не искаше да спи в спалнята от страната на градината. Миша сгъна юрганите и ги качи горе.

През пролетта Михал скова дървен кръст и го постави под прозореца. После внимателно очерта бразди в пръстта и садеше в тях кученца. Цветята пораснаха буйни, цветни, с устички, отворени към небето.

В края на четиридесет и пета година, когато вече нямаше война, пред къщата спря военна газка, от която слезе полски офицер и някакъв цивилен. Казаха, че ще ексхумират офицерите. После се появи камион с войници и каруца със стъпала отстрани, на която слагаха взетите от земята тела. Пръстта и кученцата бяха изсмукали от тях кръвта и водата. Най-добре се бяха запазили вълнените униформи и точно те държаха разлагащите се останки на едно място. Войниците, които ги пренасяха в каруцата, си вързаха кърпи на носа и устата.

На Пътя стояха хората от Правек и се опитваха да видят през оградата колкото се може повече, но когато каруцата тръгна по посока на Йешкотле, се отдръпнаха в мълчание. Най-смели бяха кокошките — смело бягаха след каруцата, която подскачаше на камъните, и лакомо поглъщаха това, което падаше от нея на земята.

Михал повърна в бъзовия храст. Никога повече не сложи в уста кокоше яйце.