Олга Токарчук
Правек и други времена (15)

Времето на Миша

Миша, когато беше на десет години, беше най-малка в класа и затова седеше на първия чин. Учителката, като минаваше между чиновете, винаги я галеше по главата.

По пътя обратно от училище Миша събираше нужни за куклите неща: кори от кестени за чинийки, шапчици на жълъди за чашки, мъх за възглавнички.

Но след като се прибираше вкъщи, не можеше да реши ми какво иска да си играе. От една страна я привличаха куклите, обличането им в роклички, храненето им с ястия, които не се виждат, но които все пак съществуват. Привличаше я да увива в пелени техните неподвижни тела, да им разказва за лека нощ обикновени парцаливи историйки. После, като ги взимаше на ръце, я обхващаше униние. Нямаше вече Кармилия и Юдита, нито Бобасек. Очите на Миша виждаха плоски очи, нарисувани върху розови лица, начервени бузи, сраснати завинаги устни, за които не съществува никаква храна. Миша обърна това, което някога смяташе за Кармила и наби това нещо. Чувстваше, че удря стърготини, обшити е плат. Куклата не се оплакваше, не протестираше. Миша я слагаше с розово лице към прозореца и преставаше да се занимава с нея. Отиваше да порови в мамината тоалетка.

Прекрасно беше да се промъкваш в спалнята на родителите си и да сядаш пред двукрилото огледало, което можеше да покаже това, което по принцип не се вижда — сенките в ъглите, тила на собствената глава… Миша мереше мънистените гердани, пръстените, отваряше флакончетата и дълго се задълбаваше в тайнствените червила. Един ден, особено ядосана от своите Кармилии, доближи червилото до устните си и ги оцвети в кървавочервено. Цвета на червилото придвижи времето и Миша се видя няколко десетки години по-късно, такава, каквато ще умре. Рязко изтри червилото от устните си и се върна при куклите. Взе в дланите си грубите им, натъпкани със стърготини, ръчички и заръкопляска с тях безгласно.

Винаги обаче се връщаше при тоалетката на майка см. Мереше атлазените й сутиени и обувки с висок ток. От дантеления комбинезон си правеше рокля до земята. Гледаше отражението си в огледалото и изведнъж се стори смешна на самата себе си. „Дали не беше по-добре да ушие бална рокля на Кармилия?“ — мислеше си и развълнувана от тази мисъл се връщаше при куклите.

Един ден на кръстопътя между тоалетката на мама и куклите, Миша откри чекмедже в кухненската маса. В това чекмедже имаше всичко. Целият свят.

Първо — тук държаха снимките. На една от тях беше баща й в руска униформа с някакъв познат. Стояха прегърнати като приятели. Михал имаше мустаци от ухо до ухо. Зад тях пръскаше фонтан. На друга бяха главите на татко и мама. Мама в бяло було, татко със същия този черен мустак. Любима снимка на Миша стана снимката на мама с късо подстригани коси и с кърпа на челото. Мама изглеждаше на нея като истинска дама. Миша също имаше своя снимка тук. Седеше на пейката пред къщи с мелничка на колене. Над главата й цъфтеше бъз.

Второ — тук лежеше най-ценният, според Миша, предмет в къщата — „лунният камък“, както го наричаше. Баща и го намери веднъж на полето и казваше, че е по-различен от всички други камъни. Беше почти идеално кръгъл и в повърхността му се бяха впили мънички трошички от нещо силно блестящо. Изглеждаше като украшение за елха. Миша го приближаваше до ухото си и очакваше някакъв звук, знак от камъка. Но камъкът от небето мълчеше.

Трето — имаше стар термометър със счупена по средата тръбичка за живак. Следователно живакът можеше да се скита по термометъра свободен, несмущаван от никакво деление, независим от температурата. Веднъж се простираше в поточе, а после застиваше свит на кълбенце като изплашено животно. Веднъж изглеждаше черен, друг път беше едновременно черен, сребрист и бял. Миша обичаше да си играе с термометъра със затворения в него живак. Считаше, че живакът е живо същество. Наричаше го Искра. Когато отваряше чекмеджето, казваше тихо:

— Добър ден, Искро.

Четвърто — в чекмеджето беше хвърлена стара, развалена и изкуствена бижутерия, всички тези евтини покупки, на които не можеш да се противопоставиш: скъсана верижка, на която златната боичка се беше изтрила и сега откриваше сивия метал, рогова брошка, деликатна и прозрачна, тя представляваше Пепеляшка, на която птичетата помагат да избере граха от пепелта. Между хартиите блестяха стъклените очички на забравените пръстени от панаирите, кукички на обеци, стъклени мъниста в различни размери. Миша се възхищаваше на естествената им, непотребна красота.

Гледаше към прозореца през зеленото оченце на пръстенчето. Светът ставаше друг. Красив. Никога не можеше да реши в какъв свят би предпочела да живее: в зелен, рубинен, небесносин или жълт.

Пето — сред другите неща тук лежеше, скрит от децата, нож на пружина. Миша се страхуваше от този нож, въпреки че понякога си представяше, че би могла да го използва. Например в защита на татко, ако някой би искал да го нарани. Ножът изглеждаше невинно. Имаше тъмночервена ебонитова ръкохватка, в която коварно беше скрито острието. Миша видя веднъж как баща й го освободи само с едно движение на пръста. Самото „щрак“ звучеше като нападение, караше Миша да трепери. Затова внимаваше дори и случайно да не докосне ножа. Оставяше го на своето място в най-отдалечения десен ъгъл на чекмеджето, под светите картинки.

Шесто — върху ножа лежаха събирани през годините малки свети картинки, такива каквито енорийският свещеник раздаваше на децата след изпяването на коледните песни. Всичките представляваха или Богородица от Йешкотле, или малкия Иисус е къса ризка, който пасе агънце. Иисус беше пухкав и имаше светли къдрави коси. Миша обичаше този Иисус. Една от картинките представляваше брадатия Бог-Отец, разположил се на небесния трон. Бог държеше в ръка счупена тояга и Миша дълго не знаеше какво е това. После разбра, че този Бог държи гръмотевица и започна да се страхува от него.

В картинките се валяше медалче. Това не беше обикновено медалче. Беше направено от копейка. От едната страна беше изобразена Богородица, на другата орел разперваше крила.

Седмо — в чекмеджето дрънчаха дребни формени свински костички, с които се играеше на челик. Миша внимаваше мама да не изхвърли костичките, докато правеше пача. Формените костички трябваше да бъдат добре почистени, а после изсушени на печката. Миша обичаше да ги държи в ръка — бяха леки и толкова си приличаха, едни и същи, макар и от различни свине. Как е възможно, чудеше се Миша, всички свине, които се колеха на Коледа или Великден, всички свине на света да имат едни и същи костички за игра. Понякога Миша си представяше живите свине и й ставаше жал за тях. В тяхната смърт имаше поне една светла страна — оставяха след себе си костички за игра.

Осмо — в чекмеджето се слагаха стари и използвани батерии Волта. Отначало Миша въобще не ги докосваше, също както ножа на пружина. Баща й казваше, че могат още да се заредят с енергия. Но представата за енергия, затворена в малка плоска кутийка, беше изключително привлекателна. Това й напомняше за живака, заключен в термометъра. Но живакът можеше да бъде видян, тази енергия — не. Как изглеждаше енергията? Миша взимаше батерията и за момент я претегляше в ръка. Енергията беше тежка. В такава малка кутийка би трябвало да има много енергия. Навярно е натъпкана там като зеле за изкисване и е мачкана с края на пръста. После Миша докосваше с език жълтата жица и чувстваше нежно изтръпване — това беше остатъкът от електрическата енергия, който се отделяше от батерията.

Девето — Миша намираше в чекмеджето различни лекарства и знаеше, че е абсолютно забранено да ги гълта. Там бяха таблетките на мама и мазилата на татко. Особено уважение у Миша будеха белите мамини прахчета в хартиена торбичка. Преди мама да ги вземе, беше в лошо настроение, раздразнена и я болеше главата. А после, след като ги глътнеше, се успокояваше и започваше да реди пасианс.

И именно десето — там имаше карти за редене на пасианси и други игри. От едната страна всички изглеждаха еднакви — зелени растителни орнаменти, но когато Миша ги обърнеше, се показваше галерия от портрети. С часове се взираше в лицата на поповете и дамите. Опитваше се ни задълбочи връзките между тях. Подозираше, че веднага, когато се затвори чекмеджето, започват да водят помежду си дълги разговори, може би дори се карат за измислени царства. Най-много харесваше дама пика. Изглеждаше й най-красива и най-тъжна. Дама пика имаше лош съпруг. Дама пика нямаше приятели. Беше много самотна. Миша винаги я търсеше в редовете от пасианса на мама. Търсеше я също, когато мама започваше да гледа на карти. Но мама твърде дълго се вглеждаше в разпрострените карти. Миша се отегчаваше, когато нищо не ставаше на масата. Тогава се връщаше при ровенето в чекмеджето, където беше целият свят.