Олга Токарчук
Правек и други времена (31)

Времето на Рута

— Не ходи в селото, защото ще си създадеш грижи — казваше Клоска на дъщеря си. — Понякога си мисля, че всички там са пияни — такива натежали и бавни. Оживяват се само тогава, когато се случва нещо лошо.

Но Рута я теглеше към Правек. Там имаше воденица. И воденичар с воденичарка, имаше бедни слуги, там беше Херубин, който вадеше с клещи зъби. Тичаха деца, същите като нея. Поне така изглеждаха. Имаше къщи със зелени капаци на прозорците и на оградата се сушеше бяло бельо, което беше най-бялото нещо в света на Рута.

Когато вървяха с майка й през селото, Рута чувстваше, че всички ги заглеждат. Жените прикриваха от слънцето очи, а мъжете тайно плюеха. Майката не обръщаше внимание на това, но Рута се плашеше от тези погледи. Стараеше се да върви възможно най-близо до майка си и стискаше силно голямата й длан.

Вечер през лятото, когато лошите хора вече си стояха вкъщи и се занимаваха със своите си неща, Рута обичаше да се приближи до селото и да гледа сивите покриви на къщурките и светлия дим от комините. После, когато малко порасна, се осмеляваше дотолкова, че да се приближи тихо до самите прозорци, и поглеждаше вътре. У Серафинови винаги имаше малки деца, които лазеха по дъските на пода. Рута можеше да ги наблюдава с часове, да гледа как се спират над парче дърво, опитват го с език и обръщат в пухкавите лапички. Как слагат в уста различни предмети и ги смучат, сякаш това е захар, или влизат под масата и дълго гледат с учудване дървеното небе на масата.

Накрая хората слагаха децата си да спят и тогава Рута се вглеждаше в нещата, които събираха: съдове, тенджери, прибори, завеси, икони, часовници, ковьори, цветя, вази, рамки със снимки, мушами с шарки на масите, покривките на леглата, кошовете, всички тези дребни предмети които правят така, че къщите на хората да изглеждат неповторими. Познаваше всички предмети в селото и знаеше на кого принадлежат. Мрежести, бели завеси имаше само Флорентинка. У Малакови имаше комплект никелови прибори. Младата Херубинова плетеше красиви възглавнички. У Серафинови висеше огромна картина на Иисус, който проповядва от лодка. Зелени покривки на рози имаше само Боски, а после, когато къщата им до гората беше почти готова, започнаха да карат там истински съкровища.

Рута си хареса тази къща. Беше най-голяма и най-красива. Имаше полегат покрив с гръмоотвод и прозорци на покрива, имаше истински балкон и остъклена тераса, имаше и втори вход откъм кухнята. Рута си направи седалище в големия бъз, откъдето вечер наблюдаваше къщата на Боски. Видя как сложиха новия мек килим в най-голямата стая, чуден, сякаш беше килим от есенна гора. Седеше в бъза, когато внесоха големия стенен часовник, чието сърце се люлееше на една страна и на друга, като отмерваше времето. Затова часовникът навярно беше живо същество, щом се движеше от само себе си. Виждаше играчките на малкото момченце, първият син на Миша, а после люлката, която купиха за следващото дете.

И едва когато се запозна с всяко нещо, с всеки най-малък предмет в новата къща на Боски, обърна внимание на момчето на нейните години. Бъзът беше твърде нисък и не можеше да види какво правеше момчето в своята стая на тавана. Знаеше, че това е Изидор и че не е като другите деца. Не знаеше дали това е добро или лошо. Имаше голяма глава и не докрай затворена уста, от която се процеждаше слюнка на брадата. Беше висок и кльощав като тръстика в езерото.

Една вечер Изидор хвана Рута за крака, докато седеше в бъза. Тя му се отскубна и избяга. Но след няколко дни дойде отново, а той я чакаше. Направи му място до себе си сред клоните. Седяха там цяла вечер и не казаха нито дума. Изидор гледаше как живее новият му дом. Видя хора, които си мърдат устите и не се чува какво говорят. Видя хаотичните им разходки от една стая в друга, до кухнята и до килера. Забеляза безгласния плач на Антончо.

На Рута и Изидор им харесваше общото мълчание на дървото.

Сега започнаха да се срещат всеки ден. Изчезваха от очите на хората. Излизаха през дупка в оградата на нивата на Малак и вървяха по волския път по посока на гората. Рута късаше растения край пътя: хлебче, сладка трева, лобода, киселец.

Поднасяше ги под носа на Изидор, за да ги помирише.

— Това може да се яде. И това може да се яде. Това също може да се яде.

Взираха се в Черна от пътя — на блестящата пукнатина в самата среда на зелената долина. После минаваха край горичка с млечници, тъмна и с ухание на гъби, и влизаха в гората.

— Да не се отдалечаваме много — протестираше в началото Изидор, но после изцяло се предаде на Рута.

В гората винаги беше топло и меко като в покритата с кадифе кутия, в която лежеше медала на Михал. Където и да се легне, там горският под, посипан с игли, се огъва леко и прави идеална вдлъбнатина по формата на тялото. Отгоре беше небето, сраснало се с върховете на боровете. Ухаеше.

Рута имаше много идеи. Играеха на криеница, на преструване на дървета, на гоненица, на сглобяване на различни фигури от клонки, понякога малки като длан, понякога големи като част от гората. През лятото намираха цели поляни, пожълтели от пачи крак, и гледаха неподвижните семейства гъби.

Рута обичаше гъбите повече от растенията и животните. Разказваше, че истинското царство на гъбите е скрито под земята, там където никога не достига слънце. Казваше, че, на повърхността излизат само осъдените на смърт гъби или прогонените от царството. Тук гинат от слънцето, от ръката на човека, стъпкани от животните. Истинският подземен мицел е безсмъртен.

През есента очите на Рута ставаха жълти и проницателни като на птица. Рута ловуваше гъби. Говореше още по-малко от обикновено, на Изидор му се струваше, че тя отсъстваше. Знаеше в кои места на повърхността на земята излиза мицелът, къде протяга пипалцата си. Когато намираше манатарка или березовка, лягаше до нея на земята и дълго я наблюдаваше, докато позволи да бъде откъсната. Но Рута най-много обичаше мухоморките. Знаеше всичките им любими полянки. Най-много мухоморки имаше в брезовата горичка от другата страна на Пътя. През тази година, когато Божието присъствие се чувстваше особено изразително в целия Правек, мухоморките се появяваха още в началото на юли и покриваха брезовите полянки с червените си шапки. Рута скачаше между тях, но така, че да не ги нарани. После лягаше между тях и надничаше под червените им рокли.

— Внимавай, отровни са — предупреждаваше я Изидор, но Рута се смееше.

Показваше на Изидор различни мухоморки, не само червени: бели, зеленикави или такива, които се преструваха на други гъби, примерно печурки.

— Мама ги яде.

— Лъжеш, смъртоносно отровни са — възмущаваше се Изидор.

— На мама не й вредят. И аз ще мога да ги ям един ден.

— Да, бе. Внимавай с тези белите. Те са най-опасни.

Смелостта на Рута правеше силно впечатление на Изидор. Не му стигаше обаче само гледането на гъбите. Искаше да знае нещо повече за тях. Намери в готварската книга на Миша цяла глава, посветена на гъбите. Там на една страница бяха ядливите гъби, а на друга — неядливите и отровните. Следващия път изнесе под пуловера книгата в гората и показа рисунките на Рута. Тя не вярваше.

— Прочети какво пише тук — показа с пръст написаното под мухоморката.

— Amanita muscaria. Червена мухоморка.

— Откъде знаеш, че точно това пише тук?

— Чета буквите.

— Коя е тази буква?

— А.

— А? И нищо повече? Само а?

— Това е м.

— М.

— А това, което е наполовина м, е н.

— Научи ме да чета, Изек.

Така Изидор учеше Рута да чете. Отначало на готварската книга на Миша, после донесе стар календар. Рута бързо се учеше, но и бързо й доскучаваше. До есента Изидор научи Рута почти на всичко, което сам знаеше.

Веднъж, когато я чакаше в горичката с млечниците и прелистваше календара, върху белите страници падна голяма сянка. Изидор вдигна глава и се ужаси. Зад Рута стоеше майка й. Беше боса и огромна.

— Не се бой от мен. Познавам те много добре — каза.

Изидор не се обади.

— Ти си умно момче. — Клекна до него и докосна главата му. — Имаш добро сърце. Ще стигнеш далече в своите пътувания.

Със сигурно движение го притегли към себе си и го прегърна до гърдите си. Изидор бе поразен от вцепенение или страх, престана да мисли, сякаш заспа.

После майката на Рута си тръгна. Рута ровеше с пръчка в земята.

— Тя те харесва. Винаги пита за тебе.

— Пита за мене?

— Дори не знаеш, колко е силна. Вдига големи камъни.

— Нито една жена не може да бъде по-силна от мъж. Изидор се окопити.

— Тя знае всички тайни.

— Ако беше такава, каквато казваш, нямаше да живеете в разрушена къщурка в гората, а в Йешкотле на площада. Щеше да ходи с обувки и рокли, да има шапки и пръстени. Тогава щеше да е наистина важна.

Рута отпусна глава.

— Ще ти покажа нещо, въпреки че е тайна.

Тръгнаха зад Видимач, минаха младата дъбова гора и сега вървяха през брезовата горичка. Изидор никога преди това не беше идвал тук. Навярно бяха много далече от дома.

Изведнъж Рута се спря.

— Тук е.

Изидор се огледа удивен. Около тях растяха брези. Вятърът шумолеше в нежните им листа.

— Тук е границата на Правек — каза Рута и протегна ръка пред себе си.

Изидор не разбираше.

— Тук свършва Правек, по-нататък вече няма нищо.

— Как така няма? А Вола, а Ташов, а Келце? Тук някъде трябва да е пътя за Келце.

— Няма никакво Келце, а Вола и Ташов принадлежат на Правек. Тук всичко свършва.

Изидор се засмя и се завъртя на пета.

— Що глупости говориш? Нали някои хора ходят до Келце. Баща ми пътува до Келце. Докараха мебели на Миша от Келце. Павел е бил в Келце. Баща ми е бил в Русия.

— На всички само така им се е сторило. Отправят се на път, стигат до границата и тук се вкаменяват. Може би сънуват, че продължават нататък, че са в Келце и Русия. Мама ми показа веднъж такива вкаменени хора. Стоят на пътя за Келце. Неподвижни са, с отворени очи и изглеждат страшно. Сякаш са умрели. После, след известно време се събуждат и се връщат, сънищата си взимат за спомени. Така изглежда всичко.

— Сега аз ще ти покажа нещо! — извика Изидор.

Дръпна се няколко крачки и започна да бяга към мястото, където според Рута беше границата. После изведнъж се спря. Сам не знаеше защо. Нещо тук не беше както трябва. Протегна ръце пред себе си и връхчетата на пръстите му изчезнаха.

На Изидор му се стори, че се раздели по средата на две различни момчета. Едното от тях стоеше с протегнати напред ръце, на които видимо липсваха върховете на пръстите. Другото момче беше до него и не виждаше нито първото момче, а още по-малко липсата на пръсти. Изидор беше и двете момчета едновременно.

— Изидор — каза Рута. — Да се връщаме.

Събуди се и сложи ръце в джобовете. Двойствеността му бавно изчезна. Поеха обратно.

— Тази граница минава веднага след Ташов, зад Вола и зад покрайнините на Котушов. Но никой не знае точно. Тази граница може да ражда готови хора, а на нас ни се струва, че пристигат отнякъде. Най-много ме плаши това, че не може да се излезе оттук. Все едно седиш в тенджера.

Изидор не се обади през целия път. Едва когато стигнаха до Пътя, каза:

— Можем да съберем багаж в една раница, да вземем храна и да тръгнем по границата, за да я проучим. Може би някъде има дупка.

Рута прескочи мравуняк и пое към гората:

— Не се тревожи, Изек. За какво са ни разни други светове?

Изидор видя как роклята й проблясна между дърветата, а после момичето изчезна.