Олга Токарчук
Правек и други времена (44)

Времето на Миша

Миша си сложи две поли, два пуловера, главата загърна с кърпа. Тихо, за да не събуди никого, се прокрадна от землянката. Гората заглушаваше монотонната канонада на далечните оръдия. Взе раницата и вече трябваше да тръгне, когато видя Аделка. Детето се приближи до нея.

— Идвам с теб.

Миша се ядоса.

— Връщай се в землянката. Веднага. Аз сега ще дойда.

Аделка сграбчи конвулсивно двете й поли и започна да плаче. Миша се колебаеше. После се върна в землянката за кожухчето на дъщеря си.

Когато се спряха на края на гората, си помислиха, че ще видят Правек. Но Правек го нямаше. На фона на тъмното небе не се виждаха дори най-мънички ивички дим, не светеха никакви светлини, не лаеха никакви кучета. Само на запад, някъде над Котушов, ниски облаци блещукаха в кафяво. Миша потрепери и си припомни някакъв отдавнашен сън, в който всичко беше точно така. „Сънувам — помисли си. — Лежа на нара в землянката. Никъде не съм отишла. Сънувам това.“ А после си помисли, че навярно е заспала още по-рано. Струваше й се, че лежи на новото си двойно легло, а до нея спи Павел. Няма никаква война. Сънува дълъг кошмар, за немците, руснаците, за фронта, за гората и землянките. Това помогна — Миша престана да се страхува и излезе на Пътя. Мокрите камъни на пътя захрущяха под обувките й. Тогава Миша си помисли с надежда, че е заспала още по-рано. Че я е изморило монотонното то въртене на ръчката на мелничката и е заспала на пейката пред воденицата. На няколко години е и сега сънува детския сън за живота на възрастните и войната.

— Искам да се събудя — каза на глас.

Аделка я погледна учудена, а Миша разбра, че нито едно дете не би било в състояние да види насън разстрела на евреите, смъртта на Флорентинка, партизаните, това, което направиха на Рута, бомбардировките, изселванията, парализирането на майка си.

Погледна нагоре: небето беше като дънцето на консерва, в която Бог е затворил хората.

Минаха край някакво тъмно очертание, а Миша се досети, че това е оборът им. Мина встрани и протегна ръка в тъмнината. Докосна грапавите дъски на оградата. Чу някакви неясни звуци, странни и приглушени.

— Някой свири на хармоника — каза Аделка.

Спряха се пред портичката и сърцето на Миша заби силно. Къщата й стоеше там, чувстваше това, въпреки че не я виждаше. Усещаше пред себе си четириъгълната й мощна осанка, усещаше тежестта й и начинът, по който изпълваше пространството. Пипнешком отвори портичката и се качи на терасата.

Музиката идваше отвътре. Вратата от терасата към антрето беше закована с дъски, така както я бяха оставили. Отидоха до кухненския вход. Музиката стана ясна. Някой свиреше весели песни на хармоника. Миша се прекръсти, стисна силно Аделка за ръка и отвори вратата.

Музиката замлъкна. Видя кухнята си, потънала в дим и мрак. На прозорците висяха одеяла. На масата, до стените, даже на скрина седяха войници. Един от тях внезапно се прицели в нея с автомат. Миша бавно вдигна ръце.

От масата стана мрачният лейтенант. Повдигна ръка към нейната и я раздруса за поздрав.

— Ето наша помешчица — каза, а Миша направи реверанс несръчно.

Сред войниците беше Иван Мукта. Главата му беше превързана с бандаж. От него Миша разбра, че родителите й живеят с кравата в мелницата. Освен тях в Правек няма никого. Иван заведе Миша горе и отвори пред нея вратата към южната стая. Миша видя пред себе си нощното зимно небе. Южната стая беше престанала да съществува, но това й се струваше странно маловажно. Щом очакваше загуба на цялата къща, какво значение имаше загубата на една стая.

— Госпожо — каза Иван Мукта на стълбите — трябва да вземете родителите си и да се скриете в гората. Веднага след вашите празници фронтът се мести. Ще има страшна битка. Не казвайте за това на никого. Това е военна тайна.

— Благодаря — каза Миша и едва след малко до нея достигна целият ужас на тези думи. — Боже, какво ще стане с нас? Как ще се справим през зимата в гората? За какво е тази война, Иване? Кой я води? Защо сами отивате на заколение и убивате другите?

Иван Мукта я погледна тъжно и не отговори.

Миша раздаде на пийналите войници ножове за белене на картофи. Донесе скритата в мазето свинска мас и изпържи голяма паница картофи. Не знаеха какво е това пържени картофи. Взираха се в тях отначало с недоверие, но после започнаха да ядат с все по-голям апетит.

— Не вярват, че това са картофи — обясни Иван Мукта.

На масата се появиха поредните бутилки водка. Засвири хармониката. Миша сложи Аделка да спи под стълбите, там й се струваше най-безопасно.

Присъствието на жена създаде настроение на войниците. Започнаха да танцуват, отначало на пода, после на масата. Останалите пляскаха в ритъма на музиката. Водката се лееше в гърлата, обгръщаше ги някаква внезапна лудост — тропаха, подвикваха, удряха с автомати по пода. Тогава светлоок млад офицер извади пистолета си от кобура и стреля няколко пъти в тавана. В чашите се посипа мазилка. Миша покри глава с ръце. Изведнъж стана тихо и Миша чу сама себе си как крещи. Изпод стълбите й пригласяше ужасеният плач на детето.

Мрачният лейтенант изкрещя на светлоокия и докосна кобура на пистолета си. Край Миша клекна Иван Мукта.

— Не се бойте, Мише. Това са само такива игри.

Отстъпиха на Миша цяла стая. Два пъти провери дали е заключила вратата.

Сутринта, когато вървеше към воденицата, до нея се приближи светлоокият офицер и казваше нещо за извинение. Показа халката на пръста си и някакви хартии. Както обикновено, незнайно откъде се появи Иван Мукта.

— Има жена и дете в Москва. Много Ви се извинява за снощи. Това е от безпокойството, обзема го.

Миша не знаеше какво да направи. Във внезапен импулс отиде при мъжа и го прегърна. Униформата му миришеше на земя.

— Опитайте се да не оставите да Ви убият, Иване — каза на сбогуване на Мукта.

Той поклати глава и се усмихна. Очите му сега изглеждаха като две тъмни чертички.

— Такива като мене не гинат.

Миша го погледна още веднъж и й се стори, че познава Иван отдавна.

— Ами тогава, довиждане — каза.