Олга Токарчук
Правек и други времена (22)

Времето на Павел Боски

Синът на Стария Боски, Павел, искаше да бъде някой „важен“. Боеше се, че ако не започне бързо да действа, ще стане толкова „неважен“, колкото баща си и вече винаги ще нарежда някакви шинди на някакъв покрив. Затова когато беше на шестнадесет, се изнесе от къщи, където властваха некрасивите му сестри, и се хвана да работи за един евреин в Йешкотле. Евреинът се казваше Аба Кознецки И търгуваше с дърва. В началото Павел работеше като обикновен дървар и товарач, но явно допадна на Аба, защото скоро той му повери отговорната работа да отбелязва и сортира дънерите.

Павел Боски, дори при сортирането на дървата, винаги гледаше в бъдещето, миналото не го интересуваше. Самата мисъл, че може да моделира бъдещето, да влияе на това, което ще се случи, го вълнуваше. Понякога се замисляше как става всичко това. Дали ако се беше родил в чифлика като Попелски, щеше да бъде същият като сега? Дали щеше да мисли по същия начин? Дали му харесва Миша от семейство Небески? Дали все още би искал да стане фелдшер или може би се целеше по-високо — лекар, професор в университет?

За едно младият Боски беше сигурен — за знанието. Знанието и образованието е отворено за всеки. Разбира се, че за другите е по-лесно, за всичките Попелски и подобните на тях. И това не е справедливо. Но от друга страна, той също можеше да се учи, макар и с по-голямо усилие, защото все пак трябваше да изкарва за себе си и да помага на родителите си.

След работа ходеше до селската библиотека и взимаше книги. Селската библиотека беше лошо снабдена. Липсваха енциклопедии, речници. Лавиците запълваха някакви си „Дъщери на крале“, „Без зестра“ — книги за жени. Вкъщи взетите книги криеше в чаршафите от сестрите си. Не обичаше да му пипат нещата.

И трите му сестри бяха големи, масивни и тромави. Главите им изглеждаха малки. Имаха ниски чела и гъсти, светли коси. Като слама. Най-хубава от тях беше Сташя. Когато се усмихваше, на почернялото лице блесваха бели зъби. Малко я загрозяваха непривлекателните й патешки крака. Средната, Тошя, беше вече сгодена за стопанин от Котушов, а Зошя, едра и силна, всеки един момент трябваше замине да слугува в самия Келце. Павел се радваше, че ще си отидат от къщи, макар че не харесваше своя дом така, както своите сестри.

Мразеше мръсотията, която се събираше в пролуките на старата дървена къща, в пода, под ноктите. Мразеше смрадта на кравешка тор, която попиваше в дрехите, когато влезеш в обора. Мразеше миризмата на варени на пара картофи за свинете — проникваше в цялата къща, във всяко нещо вкъщи, косата и кожата. Мразеше просташкия диалект, на който говореха родителите му, и който понякога се напъхваше в неговия език. Мразеше платното, суровото дърво, дървените лъжици, евтините икони, дебелите крака на сестрите си. Понякога успяваше да събере тази омраза някъде около челюстите и тогава чувстваше в себе си голяма сила. Знаеше, че ще има всичко, което пожелае, че ще си пробива път напред и никой не може да го спре.