Олга Токарчук
Правек и други времена (39)

Времето на Иван Мукта

Иван Мукта показа на Изидор всички важни неща.

Започна от това, че му показа света без Бога. После го заведе в гората, където бяха погребани разстреляните от немците партизани. Изидор познаваше много от тези мъже. След това вдигна температура и лежа в хладната спалня на леглото на сестра си. Миша не искаше да пусне Иван Мукта при него.

— На Вас ви е забавно да му показвате всички тези страшни неща. А той е още дете.

Накрая все пак позволи на Иван да седне до леглото на болния. В краката си сложи автомата.

— Иване, кажи ми за смъртта и за това, което става след смъртта. И кажи ми, имам ли безсмъртна душа, която никога няма да умре — помоли Изидор.

— В тебе има малка искрица, която никога няма да угасне. И аз имам такава в себе си.

— Всички ли имаме? Немците също?

— Всички. А сега спи. Като оздравееш, ще те взема при нас в гората.

— Вървете си вече — каза Миша, като поглеждаше от кухнята.

Когато Изидор оздравя, Иван спази обещанието си и взе Изидор със себе си при руските подразделения, които стационираха в гората. Позволи му също да наблюдава през своя бинокъл немците в Котушов. Изидор се чудеше, че през него немците по нищо не се отличаваха от руснаците. Имаха подобен цвят на униформите, подобни окопи и подобни каски. Още повече не можеше да разбере защо стреляха по Иван, когато в кожената си чанта носеше заповеди от мрачния лейтенант. Стреляха също и по Изидор, който беше с него. Изидор трябваше да се закълне, че на никого няма да каже за това. Ако баща му беше разбрал, щеше да го съдере от бой.

Иван Мукта показа на Изидор още нещо, за което Изидор не можеше да каже на никого. Не затова, че не му беше позволено, че Иван му беше забранил, а защото споменът предизвикваше в него безпокойство и срам. Твърде голямо, за да каже каквото и да е, но не чак толкова голямо, че да не мисли за него.

— Всичко се свързва със себе си. Винаги е било така. Нуждата от свързване е най-силната от всички. Достатъчно е да се огледаш.

Приклекна на пътечката, по която вървяха, и показа с пръст две насекоми със свързани коремчета.

— Това е инстинкт, тоест нещо, което не може да се контролира.

Изведнъж Иван Мукта си разкопча панталоните и си разтресе гениталиите.

— Това е инструмент за свързване. Пасва в дупката между краката на жената, защото на света има ред. Всяко нещо пасва в друго.

Изидор почервеня като домат. Не знаеше какво да каже. Сведе поглед на пътечката. Излязоха на полето зад Хълма, където вече не стигаха изстрелите на немци и край изоставените постройки пасеше коза.

— Когато има малко жени, така както сега, инструментът пасва в ръката, в задниците на други войници, в дупчица, изкопана в земята, до други животни. Остани тук и гледай — каза бързо Иван Мукта и подаде на Изидор шапката и калъфа за карти. Дотича до козата, премести автомата на гръб и свали панталони.

Изидор видя как Иван се долепи до задника на козата и започна ритмично да движи бедрата си. Колкото по-бързи ставаха движенията на Иван, толкова повече Изидор се вцепеняваше.

Когато Иван се върна за шапката и калъфа за карти, Изидор плачеше.

— Защо плачеш? Жал ти е за животното?

— Искам да се върна вкъщи.

— Разбира се. Върви! Всеки иска да се върне вкъщи. Момчето се обърна и побегна към гората. Иван Мукта изтри с длан изпотеното си чело, сложи си шапката и, като си подсвиркваше тъжно, продължи нататък.