Олга Токарчук
Правек и други времена (14)

Времето на Флорентинка

На хората им се струва, че причина за лудостта са важни и драматични събития, някакво страдание, което не може да се понесе. Струва им се, че се полудява, поради някаква причина — заради изоставяне от страна на любимия, смърт на най-близък, загуба на имот, поглед в лицето на Бога. Хората също си мислят, че се полудява внезапно. Изведнъж, при необикновени обстоятелства, а лудостта пада върху човека като мрежа-капан, замъглява ума, обърква чувствата.

Същевременно Флорентинка полудя съвсем обикновено и, може да се каже, без причина. По-рано имаше причини за лудост — когато мъжът й се удави пиян в Бялка, когато умряха седем от деветте й деца, когато ги губеше бременност след бременност, когато се избавяше от тези, които не губеше, и когато два пъти за малко не умря заради това, когато й изгоря плевнята, когато останалите при нея две деца я изоставиха и изчезнаха някъде по света.

Сега Флорентинка беше вече стара и всички преживявания бяха зад нея. Съсухрена и беззъба, живееше в дървена къщичка край Хълма. Едните прозорци на дома й гледаха към гората, другите към селото. На Флорентинка й бяха останали две крави, които я хранеха и които хранеха също така нейните кучета. Имаше малка овощна градина, пълна с червиви сливи, а през лятото пред къщата й цъфтяха големи лехи хортензии.

Флорентинка полудя незабележимо. Първо я болеше главата и не можеше да спи през нощта. Пречеше й луната. Казваше на съседките, че луната я наблюдава, че бдителният й поглед прониква през стените и стъклата, а блясъкът й устройва капани в огледалата, стъклата на прозорците и отраженията на водата.

После, вечерно време, Флорентинка започна да излиза пред къщата и да чака луната. Изгряваше над ливадите винаги една и съща, макар и в различен облик. Флорентинка я заплашваше с юмрук. Хората виждаха този вдигнат към небето юмрук и казваха: полудяла е.

Тялото на Флорентинка беше дребно и кльощаво. След времето на вечно раждащата женственост й остана закръглен корем, който сега изглеждаше смешно, сякаш беше самун хляб, сложен под полата. След времето на раждащата женственост не й остана нито един зъб, както гласи поговорката: „Едно дете — един зъб“. Нещо за нещо. Гърдите на Флорентинка — а по-скоро това, което времето прави с женските гърди — бяха плоски и дълги. Прилепваха по тялото. Кожата им напомняше хартия за опаковане на топки за коледна украса и през нея се виждаха деликатни сини венички — знак, че Флорентинка все още е жива.

А това бяха времена, когато жените умираха по-рано от мъжете, майките — по-рано от бащите, съпругите — по-рано от съпрузите. От време оно са били съдове, от които се процежда човечеството. Децата се излюпваха от тях като птиченца от яйца. Яйцето после трябва само да се слепи обратно. Колкото по-силна е жената, толкова повече деца ражда и следователно става по-слаба. На четиридесет и петата година от живота си тялото на Флорентинка, избавено от кръговрата на вечното раждане, достигна своеобразна нирвана на безплодие.

От момента когато Флорентинка полудя, в двора й започнаха да идват котки и кучета. Скоро хората започнаха да я смятат за спасение на своята съвест и вместо да давят малките котенца и кученца, ги подхвърляха край лехите с хортензии. Двете крави-хранителки изхранваха чрез ръцете на Флорентинка цяло стадо от подхвърлени животни. Флорентинка винаги се отнасяше към животните с уважение като към хора. Сутрин им казваше „добър ден“, а когато им слагаше купичките с мляко, не забравяше да каже „добър апетит“. Още повече не им казваше „кучета“ или „котки“, защото звучеше така, сякаш говореше за предмети. Казваше „кучови“ и „котови“, както Малакови или Хлипалови.

Флорентинка въобще не се считаше за побъркана. Луната я преследваше, като всеки нормален преследвач. Но една нощ се случи нещо странно.

Както обикновено при пълнолуние Флорентинка взе своите кучета и отиде на хълма да ругае луната. Те легнаха на тревата около нея, а тя крещеше в небето:

— Къде е синът ми? С какво го подлъга, ти тлъсто сребърно грозилище? Подмами стареца ми и го вкара във водата! Видях те днес в кладенеца, хванах те на местопрестъплението — тровеше ни водата…

В къщата на Серафинови се появи светлина и мъжки глас изкрещя в тъмнината:

— Тихо, откачалко! Искаме да спим.

— Ами спете си, спете до смъртта. За какво ви трябваше да се раждате, за да спите сега?

Гласът замълча, а Флорентинка седна на земята и гледаше сребърното лице на своя преследвач. Беше покрито с бръчки, страдаше от гноене на очите, следи от някаква космическа едра шарка. Кучовете си легнаха на тревата и в тъмните им очи също се отразяваше луната. Седяха тихо, а после старата жена сложи длан на главата на голяма кучка с дълга козина. Тогава забеляза в съзнанието си не своя мисъл, даже не мисъл, а очертание на мисъл, картина, впечатление. Това нещо беше чуждо на нейното мислене, не само защото — както чувстваше — идваше отвън, а защото беше съвсем различно: едноцветно, изразително, дълбоко, чувствено, ухаещо.

В него имаше небе и две луни, една до друга. Имаше студена, радостна. Имаше къщи — едновременно привличащи и страшни. Очертанията на гората — гледка, напълнена със странна възбуда. На тревата лежаха клони, камъни, листа, пълни с картини, спомени. До тях — тичаха като пътечки бразди, пълни със значения. Под земята — топли живи коридори. Всичко беше различно. Само очертанията на света оставаха същите. Тогава със своя човешки разум Флорентинка разбра, че хората имат право — полудяла е.

— Дали си говоря с тебе? — попита голямата кучка е дългата козина, която си беше сложила главата на коленете й.

Знаеше, че е така.

Върнаха се вкъщи. Флорентинка сипа в купичките остатъците от вечерното мляко. Самата тя също седна да яде. Топеше в мляко парче хляб и го дъвчеше с беззъбите си венци. Докато ядеше, гледаше едното от кучетата и се опитваше да му каже нещо чрез самия образ. Пусна мисълта си, „представи си“ нещо от рода на: „Тук съм и ям“. Кучето вдигна глава.

Тази нощ, дали заради луната-преследвач, дали заради своята лудост, Флорентинка се научи да говори със своите кучета и котки. Разговорите се състояха в изпращане на образи. Това, което си представяха животните, не беше така цялостно и конкретно като речта на хората. Там нямаше отражение. Затова пък имаше неща, видяни отвътре, без това човешко отдалечаване, което носи усещането за отчуждение. Това правеше света да изглежда по-приятен.

Най-важни за Флорентинка бяха тези две луни от образите на животните. Учудващо е, че животните виждаха две луни, а хората само една. Флорентинка не можеше да го проумее, затова накрая престана да иска да го разбере. Луните бяха различни, в известен смисъл дори противоположни, но и еднакви в същото време. Едната беше мека, леко влажна, нежна. Другата беше твърда като сребро, звучеше радостно и светеше. Природата на преследвача на Флорентинка беше двойствена и е това той я заплашваше още повече.