Олга Токарчук
Правек и други времена (30)

Времето на Клоска

По време на първото есенно пълнолуние Клоска копаеше корени на билки — сапуница, кориандър, цикория, черен оман, алцеа. Много от тях растяха над езерцата в Правек. Клоска взимаше дъщеря си и двете вървяха нощем през гората и селото.

Веднъж, когато минаваше покрай Бръмбаровия Хълм, видя прегърбена женска фигура в обкръжение от кучета. Сребърната светлина на луната подчертаваше всичките очертания на главите им.

Клоска тръгна по посока на жената, като дърпаше след себе си Рута. Приближиха се до старицата. Кучетата подлайваха неспокойно.

— Флорентинке — обади се тихо Клоска.

Жената обърна лице към тях. Очите й бяха избледнели, сякаш изплакнати. Лицето й приличаше на увехнала ябълка. На хилавите й рамене лежеше тънка сива плитка.

Седнаха на земята до старицата. Гледаха като нея, голямата кръгла и самодоволна мутра на луната.

— Взе ми децата, подмами ми мъжа, а сега на мен ми обърка сетивата — оплака се Флорентинка.

Клоска въздъхна тежко и погледна луната в лицето.

Едно от кучетата изведнъж започна да вие.

— Сънувах — обади се Клоска — Че луната почука на прозореца ми и каза: „Нямаш майка, Клоске, а дъщеря ти няма баба, нали?“ „Да“ — отговорих. А тя: „В селото има добра самотна жена, която нараних, вече даже не знам защо. Няма нито деца, нито внуци. Иди при нея и й кажи да ми прости. Вече съм стара и имам слаб ум.“ Така каза. И добави още: „Ще я намериш на Хълма. Там ме ругае, когато всеки месец се показвам на света в целия си образ.“

Тогава я попитах: „Защо искаш да ти прости? За какво ти е прошката на някой човек?“ А тя отвърна: „Защото страданията на хората дълбаят тъмни бръчки на лицето ми. Един ден ще изгасна от болката на хората.“ Така ми каза, затова дойдох тук.

Флорентинка погледна проницателно в очите Клоска.

— Истина ли е това?

— Истина е. Самата истина.

— Иска да й простя?

— Да.

— И ти да ми станеш дъщеря, а тя — внучка?

— Така ми каза.

Флорентинка вдигна лице към небето и нещо проблясна в бледите й очи.

— Бабо, как се казва това голямо куче — попита малката Рута.

Флорентинка запримигва.

— Козел.

— Козел?

— Да. Погали го.

Рута внимателно протегна ръка и я сложи на главата на кучето.

— Това е братовчед ми. Много е умен — каза Флорентинка и Клоска видя, че по набръчканите й бузи текат сълзи.

— Луната е само маска на слънцето. Слага я, когато излиза нощем да наглежда света. Луната има къса памет, не помни какво е било преди месец. Всичко й се преплита. Прости й, Флорентинке.

Флорентинка въздъхна дълбоко.

— Прощавам й. И тя, и аз сме стари, защо трябва да се караме — каза тихо. — Прощавам ти, стара глупачке! — извика в небето.

Клоска се засмя и се смееше все по-силно, чак докато събудените от сън кучове се изправиха на крака. Засмя се и Флорентинка. Стана и вдигна разперени ръце към небето.

— Прощавам ти, луно. Прощавам ти всичкото зло, което ми причини! — извика с мощен и проникващ глас.

Изведнъж, отникъде, откъм Черна се появи ветрец и разлюля сивите кичури на старицата. В една от къщите светна лампа и нечий мъжки глас извика:

— Тихо, жено! Искаме да спим.

— Ами спете си, спете до смърт! — викна в отговор Клоска през рамо — За какво ви трябваше да се раждате, за да спите сега?