Олга Токарчук
Правек и други времена (38)

Времето на Изидор

Този млад офицер с дръпнатите очи се казваше Иван Мукта. Беше адютант на мрачния лейтенант с кървясали очи.

— Ваш дом понравился лейтенанту. Будет квартира — каза весело и занасяше в къщата нещата на лейтенанта. По време на това правеше физиономии, които разсмиваха децата, но не и Изидор.

Изидор внимателно се вглеждаше в него и мислеше, че ето сега вижда някого наистина непознат. Немците, въпреки че са лоши, изглеждаха по същия начин като хората от Правек. Ако не бяха униформите, не можеше да се различат. Същото беше с евреите от Йешкотле, може би кожата им беше малко по-почерняла и имаха по-тъмни очи. А Иван Мукта беше друг, не приличаше на никого. Лицето му беше кръгло и бузесто със странен цвят — все едно гледаш в слънчев ден в течението на Черна. Косата на Иван понякога изглеждаше тъмносиня, а устните приличаха на черници. От всичко най-чудни бяха очите — тесни като цепнатини, скрити под издължени клепачи, черни и проницателни. И като че ли никой не знаеше какво изразяват. Нямаше как Изидор да не гледа.

Иван Мукта разположи своя лейтенант в най-голямата и най-хубава стая на партера, там където стоеше часовникът.

Изидор намери начин да наблюдава руснака — катереше се на бъзовия храст и оттам надничаше в стаята. Мрачният лейтенант гледаше разгънатите на масата карти или стоеше наведен над чинията.

Затова пък Иван Мукта беше навсякъде. Когато вече беше сервирал закуската на лейтенанта и му беше излъскал обувките, се захващаше да помага на Миша в кухнята: цепеше дърва, изнасяше храна на кокошките, късаше френско грозде за компот, забавляваше Аделка, теглеше вода от кладенеца.

— Много мило от Ваша страна, Иване, но аз мога да де справя сама — казваше Миша в началото, но после видимо започна да й харесва.

В продължение на първите няколко седмици Иван Мукта се научи да говори полски.

Най-важната задача на Изидор стана да не изпуска Иван Мукта от очи. Наблюдаваше го през цялото време и се опасяваше, че руснакът, изпуснат от очи, ще стане смъртоносно опасен. Ядосваше го и кокетството на Иван към Миша. Животът на сестра му беше заплашен, затова Изидор търсеше повод да бъде в кухнята. Понякога Иван Мукта се опитваше да се закача с Изидор, но момчето беше толкова развълнувано от това, че му течеше слюнка и заекваше с двойна сила.

— Това му е по рождение — въздишаше Миша.

Иван Мукта сядаше на масата и пиеше чай в големи количества. Носеше със себе си захар — или насипна, или на поизцапани бучки, които държеше в уста и пиеше чая. Тогава разказваше най-интересните истории. Изидор демонстрираше безразличие с цялото си поведение, но от друга страна руснакът разказваше такива интересни истории… Изидор трябваше да си дава вид, че има да свърши нещо важно в кухнята. Трудно е цял час да пие вода или да слага нещо на печката. Безкрайно съобразителната Миша му подаваше паница с картофи, а в ръката му слагаше ножче. Веднъж Изидор събра въздух в дробовете си и изненадващо изкашля:

— Руснаците казват, че няма Бог.

Иван Мукта остави чашата и изгледа Изидор с непроницаемите си очи.

— Не става въпрос дали има Бог или няма. Не е така. Да вярваш или да не вярваш, това е въпросът.

— Аз вярвам, че има — каза Изидор и борбено издаде брада напред. — Ако има, брои ми се, че вярвам. Ако няма, нищо не ми струва да вярвам.

— Правилно мислиш — похвали го Иван Мукта. — Обаче не е така вярата да не струва нищо.

Миша внезапно разбърка супата с дървена лъжица и се покашля.

— А Вие? Какво мислите? Има ли Бог или няма?

— Значи така. — Иван разпери четири пръста на височината на лицето, а на Изидор му се строи, че му намигна. Издърпа напред първия пръст:

— Или има Бог и го е имало, или — тук добави втория — Няма Бог и не го е имало. Или също — появи се третият пръст — Бог го е имало, но вече го няма. И накрая — в този момент клъвна Изидор с четирите пръста — още няма Бог и предстои да се появи.

— Изек, отиди за дърва — каза Миша с такъв тон, както когато мъжете разказваха мръсни вицове.

Изидор отиде и през цялото време мислеше за Иван Мукта. Че Иван Мукта навярно има още много за разказване.

След няколко дни успя най-накрая да завари Иван съвсем сам. Седеше на пейката пред къщата и чистеше автомата. — Как е там, където живееш? — попита Изидор смело.

— Съвсем както тук. Само няма гора. Има една река, но много голяма и много далече.

Изидор не разви тази тема.

— Ти стар ли си или млад? Не можем да отгатнем на колко си години.

— На години съм вече.

— А можеш ли да си вече например на седемдесет години?

Иван се засмя и остави автомата. Не отговори.

— Иване, как мислиш, има ли такава възможност да няма Бог? Тогава откъде се е взело всичко?

Иван сви цигара, после дръпна и се намръщи.

Огледай се наоколо. И какво виждаш?

— Виждам път, а зад него поле и сливи, и трева между тях… — Изидор погледна въпросително руснака. — … А по-нататък гора и там навярно има гъби, само че оттук не се виждат… И още виждам светлосиньо небе долу, а на върха бяло и кълбообразно.

— И къде е този Бог?

— Невидим е. Под това е. Ръководи и управлява всичко това, създава закони, всичко нагажда на мястото му…

— Добре, Изидор. Знам, че си умен, въпреки че не изглеждаш така. Знам, че имаш въображение. — Иван сниши глас и започна да говори много бавно. — Представи си сега, че няма никакъв Бог, както казваш, отдолу. Че никой нищо не наглежда, че целият свят е като една голяма бъркотия или, още по-лошо, някаква машина, развалена сламорезачка, която работи само защото е набрала скорост…

И Изидор погледна още веднъж, така както му каза Иван Мукта. Впрегна цялото си съзнание и толкова широко отвори очи, че започнаха да сълзят. Тогава за кратък миг видя всичко по съвсем друг начин. Навсякъде се простираше пространство, празно и безкрайно. Всичко, което се намираше в това мъртво пространство, което беше живо, беше безпомощно и самотно. Нещата се случваха като съвпадение, а тогава, когато тази случайност подвеждаше, появяваха законите на механиката. Ритмична машина на природата. Бутала и зъбчати колела на историята. Правилни неща, които гният отвътре и се разсипват на прах. Навсякъде властваше хладина и тъга. Всяко създание жадуваше да се сгуши в нещо, да се долепи до нещо, до себе си, но от това произтичаше само страдание и отчаяние.

Характеристика на това, което Изидор видя, беше временността. Под външната цветна обвивка всичко се обединяваше от разпада, гниенето и унищожението.