Олга Токарчук
Правек и други времена (46)

Времето на Удавника Плюшч.

Удавникът Плюшч се събуди и се показа на повърхността на света. Видя света да се вълнува — въздухът плуваше с големи духвания, кълбеше се и стреляше в небето. Водата се бунтуваше и ставаше мътна, огън и горещина се удряха в нея. Това горе сега беше долу, а това, което беше долу, напираше нагоре.

Удавникът беше изпълнен с любопитство и желание за действие. Опита силите си и докара от реката облак мъгла и дим. Сивият облак сега се влачеше след него по волския път към селото.

Край оградата на Боски вие измършавяло куче. Наведе се над него без никакво намерение. Кучето заскимтя ужасено, подви опашка и избяга. Това ядоса Удавника Плюшч, затова изпрати облака мъгла и дим над овощната градина и искаше да го пусне в димящите комини, както правеше обикновено, но сега комините не бяха топли. Плюшч обиколи къщата на Серафинови и вече знаеше, че там няма никого. В Правек нямаше никого. Във въздуха набъбваше звукът от движени от вятъра врати на обор.

Удавникът Плюшч копнееше да си поиграе, да се движи сред инструментите на хората, така че светът да реагира на присъствието му. Искаше да направлява въздуха, да спира вятъра на своето мъгливо тяло, да си играе с формата на водата, да мами и ужасява хората, да плаши животните. Но внезапните движения на въздуха спряха и всичко стана пусто и тихо.

Спря се за момент и усети някъде в гората тази разлята, изхабена топлина, която отделят хората. Зарадва се и залъкатуши. Обърна по волския път и отново изплаши същото куче. По небето се влачеха ниски облаци, което даваше сили на Удавника. Още нямаше слънце.

Точно преди гората нещо го спря. Не знаеше какво. Колебаеше се, а после зави към реката, не по ливадите на свещеника, а по-нататък, по Папиерния.

Рядката борова гора беше изпокършена и димеше. В земята зееха огромни дупки. Вчера оттук би трябвало да е минал краят на света. Във високата трева лежаха стотици изстиващи човешки тела. Кръвта се изпаряваше в червено към сивото небе и започна да се оцветява в карминово на изток.

Удавникът забеляза някакво движение в това мъртвило.

Слънцето се отскубна от оковите на хоризонта и започна да освобождава душите от мъртвите тела на войниците.

Душите си пробиваха път от телата, объркани и оглупели. Люлееха се като сенки, като прозрачни балончета. Удавникът Плюшч се зарадва почти толкова силно, колкото се радва жив човек. Навлезе в рядката гора и се опитваше да развърти душите, да танцува с тях, да ги плаши и да ги дърпа със себе си. Бяха много, стотици, а може би хиляди. Ставаха, люлееха се несигурно над земята. Плюшч сновеше между тях, пуфтеше, докосваше ги, въртеше се, пълен с желание за игра като кученце, но душите не му обръщаха внимание, сякаш не съществуваше. За момент се люлееха между пластовете на утринния вятър, а после, като освободени балони, си пробиваха път нагоре и изчезваха някъде.

Удавникът не можеше да разбере, че си отиват и че има такова място, където може да се отиде, когато се умре. Опитваше се да ги гони, но те вече подлежаха на други закони от тези на Удавника Плюшч. Слепи и глухи за неговите покани, бяха като движени от инстинкт попови лъжички, които знаят само една посока на пътешествие.

Гората побеля от тях, а после изведнъж опустя и Удавникът Плюшч отново остана сам. Беше ядосан. Завъртя се и удари едно дърво. Уплашена птица извика пронизително и на сляпо полетя по посока на реката.