Олга Токарчук
Правек и други времена (18)

Времето на Изидор

Ноември двадесет и осма година беше дъждовен и ветровит. Така беше и през деня, когато Геновева започна да ражда второто си дете.

Михал изпрати Миша при Серафинови, веднага щом дойде акушерката Куцмерка. Серафин сложи на масата бутилка водка и след малко дойдоха други съседи. Всички искаха да пийнат за наследника на Михал Небески.

По същото това време Куцмерка грееше вода и подреждаше одеяла. Геновева, като стенеше монотонно, измери с крачки кухнята.

По същото това време на есенния небосклон Сатурн се разпростря в Стрелец като голяма ледена планина. Могъщият Плутон, планетата, която помага да се прекрачат всички граници, се намираше в Рак. Тази нощ обгърна при себе си Марс и нежната Луна. Чувствителните уши на ангелите улавяха в хармонията на осемте небеса дрънчащия подобен на звука на чаша, която пада и се разбива на малки парчета.

По същото това време Клоска тъкмо помете стаята и приклекна в ъгъла на сноп от миналогодишно сено. Започна да ражда. Това продължи няколко минути. Роди голямо, красиво бебе. В стаята замириса на бучиниш.

По същото това време у Небески, когато се показа главичката, неприятностите на Геновева започнаха. Припадна. Уплашена, Куцмерка отвори прозореца и изкрещя в тъмнината:

— Михале! Михале! Хора!

Но вихрушката заглушаваше гласа й и Куцмерка разбра, че трябва да се справя сама.

— Слабачка, не жена! — викна на припадналата, за да си вдъхне надежда — За танци, не за раждане. Ще удуши детето, ще удуши… — Удари Геновева по лицето.

— Иисусе, напъвай! Напъвай!

— Момиче? Момче? — питаше Геновева в несвяст и отрезвена от болката, започна да напъва.

— Момче, момиче, какво значение има. Давай, още, още…

Детето цопна в ръцете на Куцмерка и Геновева отново припадна. Куцмерка се зае с детето. Тихичко проплака.

— Момиче? — сепна се Геновева.

— Момиче? Момиче? — подиграваше й се акушерката — Бедно същество, не жена. — В къщата влязоха задъхани жени.

— Вървете, кажете на Михал, че има син — нареди Куцмерка.

Кръстиха детето Изидор. Положението с Геновева беше лошо. Имаше температура, не можеше да кърми малкото. Крещеше нещо в огъня на болестта и бълнуваше, че сменят детето. Когато дойде на себе си, каза веднага:

— Дайте ми дъщеричката.

— Имаме син — отговори й Михал.

Геновева дълго гледаше бебето. Беше момче, голямо и бледо. Имаше тънки клепачи, през които просветваха сини венички. Главата му изглеждаше твърде голяма, твърде масивна. Беше много неспокоен. Плачеше, реагираше при най-малкото движение и започваше така да вика, че за нищо на света не можеше да се успокои. Събуждаше го скърцането на пода, тиктакането на часовника.

— Това е заради кравето мляко — казваше Куцмерка. — Трябва да започнеш да го кърмиш.

— Нямам мляко, нямам мляко — стенеше отчаяна Геновева. — Трябва бързо да намерим кърмачка.

— Клоска роди.

— Не искам Клоска — каза Геновева.

Намериха кърмачка в Йешкотле. Това беше еврейка, на която умрял единият от близнаците. Михал трябваше два пъти дневно да я кара с конете до воденицата.

Кърмен с женско мляко, Изидор продължаваше да плаче. Геновева го носеше на ръце по цели нощи, до там и обратно, из кухнята, из стаята. Опитваше се също да си ляга и да пренебрегва плача, но тогава Михал ставаше и тихичко, за да не попречи на сънищата на Миша, завиваше малкия в одеяло и го изнасяше навън под звездното небе. Носеше сина си на Хълма или по Пътя към гората. Детето се успокояваше от люлеенето, аромата на боровете, но когато Михал се връщаше с него и пристъпваше прага на къщата, отново започваше да плаче.

Понякога, като се преструваше че спи, наблюдаваше съпругата си по притворените клепачи, когато стоеше над люлката и се вглеждаше в детето. Гледаше го безстрастно и хладно, като вещ, предмет, а не човек. Детето, сякаш чувстваше този поглед, плачеше по-силно, още по-жално. Какво ставаше в главата на майката и детето, Михал не знаеше, но една нощ Геновева шепнешком му призна:

— Това не е нашето дете. Това е детето на Клоска. Куцмерка ми каза „момиче“, помня това. После явно нещо е станало, Клоска навярно е измамила Куцмерка, защото когато се събудих, имаше момче.

Михал седна и светна лампичката. Водя мокрото от сълзи лице на жена си.

— Генюш, не може така да мислиш. Това е Изидор, нашият син. Прилича на мен. Та нали искахме син.

Нещо от този кратък нощен разговор остана в дома на Небески. И двамата сега оглеждаха детето. Михал търсеше приликите. Геновева тайно броеше пръстите на сина си, оглеждаше кожата на гърба, изследваше формата на ушите.

И колкото по-голямо ставаше детето, толкова повече доказателства намираше, че не произлиза от тях.

Ни първия си рожден ден Изидор нямаше още нито едно зъбче. Едва седеше, малко порасна. Видимо беше, че целият му растеж отива в главата — въпреки че личицето оставаше малко, главата на Изидор растеше от линията на веждите нагоре и на ширина.

През пролетта на тридесета година заминаха с него до Ташов на доктор.

— Това може да е хидроцефал и детето най-вероятно ще умре. Не може да му се помогне.

Думите на доктора бяха заклинание, което събуди в Геновева замразената от подозрения любов.

Геновева обикна Изидор, както се обича куче или осакатено, безпомощно животинче. Това беше най-чисто човешко милосърдие.