Олга Токарчук
Правек и други времена (37)

Времето на Михал

През лятото на четиридесета четвърта година от Ташов дойдоха руснаци. Цял ден се влачеха по Пътя. Всичко беше покрито с прах: камионите им, танковете, оръдията, фургоните, автоматите, униформите, косите и лицата — изглеждаха, сякаш са излезли изпод земята, сякаш се беше появила приказна войска, спала до сега в царството на владетеля на изтока.

Хората се подреждаха край пътя и радостно поздравяваха челото на колоната. Израженията на войниците не им отговаряха. Погледите безразлично се местеха по лицата на посрещачите. Войниците имаха чудати униформи, изпокъсани в долната част наметала, изпод които проблясваха понякога учудващи цветове — розово-лилави панталони, вечерния мрак на жилетките и златото на трофейните часовници.

Михал изведе на балкона стола на колела, в който седеше Геновева.

— Къде са децата? Михале, вземи децата — повтаряше неясно Геновева.

Михал излезна зад оградата и хвана конвулсивно ръцете на Антек и Аделка. Сърцето му биеше силно.

Виждаше не тази, а онази война. Отново пред очите му бяха огромните ивици от страната, която някога беше обходил. Това навярно беше сън, защото само в сънищата всичко се повтаря като припев. Сънуваше същия този сън, обширен, мълчалив, страшен, като колоните войска, като заглушени от болка избухвания.

— Дядо, кога ще има полска армия? — попита Аделка и повдигна нагоре знаменце от пръчка и парцали.

Взе го от внучката си и го хвърли в бъза, а после пое с децата към къщи. Седна в кухнята до прозореца и гледаше към Котушов и Папиерния, където все още стояха немци. Даде си сметка, че волският път сега е фронтовата линия. Съвсем точно.

В кухнята влезе Изидор.

— Татко, ела! Спряха някакви офицери и искат да говорят. Ела!

Михал се вцепени. Остави се на Изидор да го заведе по стълбите пред къщата. Видя Миша, Геновева, съседите Красни и групичка деца от целия Правек. По средата стоеше отворен военен автомобил, в който седяха двама мъже. Третият разговаряше с Павел. Павел, както винаги, създаваше впечатление, че всичко разбира. Когато видя тъста си, се оживи.

— Това е баща ни. Знае езика ви. Бил се е във вашата армия.

— В нашата армия? — учуди се руснакът.

Михал видя лицето му и му стана горещо. Сърцето му биеше някъде в гърлото. Знаеше, че сега трябваше да каже нещо, но езикът му замря. Премяташе го в устата като горещ картоф. Опитваше се да оформи с него някаква, дума, дори най-простата, но не можеше, беше забравил.

Младият офицер се взираше в него с любопитство. Изпод войнишкия шинел се подаваха черните поли на фрака. В дръпнатите му очи се появи блясък на радост.

— Ну, отец, что с вами? Что с вами?

Михал остана с впечатлението, че всичко това, този офицер с дръпнати очи, този път, тези колони прашни войници, всичко това някога вече се е случило, че някога се е случило даже това что с вами. Стори му се, че времето завъртя мелничката. Обхвана го ужас.

— Меня зовут Михаил Юзефович Небески — каза с треперещ глас.