Олга Токарчук
Правек и други времена (23)

Времето на Играта

Лабиринтът, нарисуван на платното, се състоеше от осем кръга или сфери, наречени Светове. Колкото повече се приближаваше до средата, толкова по-гъст изглеждаше лабиринтът, толкова повече задънени улички имаше и пътеки, които не водеха до никъде. И обратното — външните сфери оставяха впечатлението, че са по-светли, по-просторни, а пътечките на лабиринта изглеждаха по-широки и малко хаотични — сякаш приканваха на разходка. Сферата, която представляваше центъра на лабиринта — тази на тъмна и най-заплетена — се наричаше Първи Свят. Нечия непослушна ръка беше нарисувала с химически молив стрелка в този свят и написала: „Правек“. „Защо Правек? — чудеше се чифликчията Попелски — Защо не Котушов Йешкотле, Келце, Краков, Париж или Лондон?“ Сложната система от пътечки, кръстопъти, кръстовища и полета водеше със завъртулки през единствения проход до следващата кръгла зона, наречена Втори Свят. В сравнение с гъсталака на центъра тук беше малко по-просторно. Два изхода водеха до Третия Свят и чифликчията Попелски бързо разбра, че във всеки Свят ще има два пъти повече изходи, отколкото в предишния. С края на вечното перо точно изчисли всички изходи в последната сфера на лабиринта. Бяха сто двадесет и осем.

Книжката Ignis fatuus, или Поучителна игра за един играч съдържаше просто правила за играта, написани на латински и полски. Чифликчията я прелисти страница ни страница и всичко това му се строи много сложно. Инструкциите описваха под ред всеки възможен резултат от хвърлянето на зарчето, всеки ход, всяка фигурка — пионка и всеки от Осемте Свята. Описанието изглеждаше несвързано и пълно с отклонения, а накрая чифликчията помисли, че има пред себе си творба на побъркан.

„Играта е вид път, на който един след друг се появяват някакви избори — гласяха първите думи. — Изборите се решават сами, но понякога играчът остава с впечатлението, че ги прави съзнателно. Това може да го ужаси, защото тогава ще се почувства отговорен за това, къде се намира и какво му се случва.

Играчът вижда своя път като пукнатина на лодка — линии които в светкавично темпо се раздвояват, въртят и променят посоката си. Или като светкавица в небето, която търси своя път във въздуха по начин, невъзможен за предвиждане. Играчът, който вярва в Бог, ще каже «божа работа», «божи пръст» — този всемогъщ и мощен пръст на Сътворителя. А ако не вярва в Бог, ще каже: «случайност», «съвпадение». Понякога играчът ще използва думите: «мой свободен избор», но със сигурност ще каже това по-тихо и без убеждение.

Играта е карта за бягство. Започва в центъра на лабиринта. Целта й е преминаването на всички сфери и освобождаването от оковите на Осемте Свята.“

Чифликчията Попелски прелисти сложния опис на пионките и стратегиите за начало на Играта, докато достигна до характеристиките на Първия Свят. Прочете:

„В началото нямаше никакъв Бог. Нямаше нито време, нито пространство. Имаше само светлина и тъмнина. И това беше съвършено.“

Имаше усещането, че знае отнякъде тези думи.

„Светлината се размърда в себе си и проблесна. Сноп светлина се вряза в тъмнината и намери там винаги неподвижна материя. Удари в нея с цялата си сила, докато събуди в нея Бог. Бог, още в безсъзнание, още несигурен, какво представлява, се огледа наоколо и понеже не видя никого около себе си, установи, че е Бог. И сам за себе си неназован, сам за себе си неразбран, жадуваше да се опознае. Когато за първи път се вгледа в себе си, падна Словото — на Бог му се стори, че познанието е назоваването.

Ето че Словото се изтърколи от устата на Бога и се разби на хиляди части, които стават семена на Световете. От този момент Световете растат, а Бог се отразява в тях като в огледало. Като проучва собственото си отражение в Световете, вижда себе си все повече, все по-добре се опознава и това познание го обогатява, а така обогатява и Световете.

Бог опознава себе си чрез протичането на времето, защото само това, което е необятно и променливо, най-много прилича на Бога. Опознава се чрез скалите, които изплуват от морето горещи, чрез влюбените в слънцето растения, чрез поколенията животни. Когато се появява човекът, Бог усеща просветление; за първи път може да нарече в себе си крехката линия на нощта и деня, тази тънка граница, от която светлото започва да бъде тъмно, а тъмното — светло. От този момент се вглежда в себе си с очи те на хората. Вижда хиляди свои лица и ги пробва като маски и — като актьор — за момент се превръща в маски. Като се моли сам на себе си, чрез устата на хората, открива противоречие в себе си, защото в огледалото отражението е реално, а реалността преминава в отражение.

«Кой съм? — пита Бог — Бог или човек, или може би едното и другото заедно, или нито едното от тях. Аз ли създадох хората или те мен?»

Човекът го изкушава, затова се прокрадва в леглата ни влюбените и там намира любов. Прокрадва се в леглата ни старците и там намира изтичане. Прокрадва се в леглата на умиращите и там намира смърт.“

„Защо пък да не пробвам?“ — помисли си чифликчията Попелски. Върна се в самото начало на книгата и разгърна пред себе си месинговите фигурки.