Олга Токарчук
Правек и други времена (13)

Времето на Ели

— Върви си. Не мога после да спя, когато те видя — каза му Геновева.

— А аз не мога да живея, когато не те виждам.

Погледна го със светлите си сиви очи и отново почувства, че докосва с този свой поглед самия център на душата му. Остави ведрата на земята и отхвърли кичур от челото си.

— Вземи ведрата и ела с мен край реката.

— Какво ще каже мъжът ти?

— В чифлика е.

— Какво ще кажат работниците?

— Помагаш ми.

Ели хвана ведрата и тръгна след нея по каменистата пътечка.

— Възмъжал си — каза Геновева, без да се обръща.

— Мислиш ли за мен, когато не се виждаме?

— Мисля тогава, когато ти мислиш за мен. Всеки ден. Сънувам те.

— Боже, защо не свършиш всичко това? — Ели внезапно остави ведрата на пътечката. — Какъв грях съм сторил самият аз или моите предци? Защо трябва така да се мъча?

Геновева се спря и гледаше стъпалата си.

— Ели, не богохулствай.

За момент замълчаха. Ели вдигна ведрата и тръгнаха нататък. Пътечката се разширяваше, така че сега можеха да вървят един до друг.

— Няма да се видим повече, Ели. Бременна съм. Ще родя наесен.

— Това би трябвало да бъде мое дете.

Всичко се изясни и нареди само…

— Да избягаме в града, в Келце.

— …Всичко ни дели. Ти си млад, а аз съм стара. Ти си евреин, аз съм полякиня. Ти си от Йешкотле, аз от Правек. Ти си свободен, аз — омъжена. Ти си движение, а аз съм стоене на едно място.

Стигнаха дървения мост и Геновева започна да вади прането от ведрото. Потапяше го в студената вода. Тъмната вода изплакваше светлата сапунена пяна.

— Ти беше тази, която ми завъртя главата — каза Ели.

— Знам.

Остави прането и за първи път опря глава на рамото му. Усети аромата на косите й.

— Влюбих се в теб, когато те видях. Веднага. Такава любов не минава.

— Дали това е любов?

Тя не отговори.

— От моите прозорци се вижда воденицата — каза Ели.