Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Prawiek i inne czasy, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от полски
- Георги Кръстев, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Мария (2014)
Издание
Олга Токарчук. Правек и други времена
Полска. Първо издание
Редактор: Емануил А. Видински
Коректор: Йорданка Михайлова
Графично оформление: Красимир Терзиев
ИК Алтера, София, 2008
Делта Ентертейнмънт ЕООД София 1000
ISBN: 978–954–9757–07–1
Предпечат: Айспейс Медия
Печат: Дедракс ООД, София
История
- — Добавяне
Времето на чифликчията Попелски.
Чифликчията Попелски губеше вяра. Не преставаше да вярва в Бог, но Бог и всички останали застиваха някак безизразни, плоски като гравюри в неговата Библия.
Всичко му изглеждаше наред на Чифликчията, когато от Котушов пристигаха семейство Пелски, когато вечер играеше вист, когато разговаряше за изкуство, когато наглеждаше своите изби и подрязваше розите. Всичко беше наред, когато от шкафовете миришеше на лавандула, когато седеше на своето дъбово бюро с перо със златна дръжка в ръце, а вечер дланите на жена му масажираха изморения му гръб. Но когато излизаше, заминаваше някъде извън дома, дори и до Йешкотле на мръсния площад или до околните села, губеше съвсем физическата си устойчивост в света.
Виждаше разсипващите се къщи, изгнилите плетове, изтритите от времето камъни, с които беше покрита главната улица, и си мислеше: „Родих се твърде късно, светът върви към своя край. Вече всичко свърши.“ Болеше го главата, зрението му отслабваше — на чифликчията му се струваше, че е по-тъмно, студено му беше на стъпалата и някаква неопределена болка проникваше през цялото му тяло. Беше празно и безнадеждно. И отникъде не идваше помощ. Връщаше се в чифлика и се криеше в кабинета си — това за известно време задържаше разрухата на света.
Светът обаче така или иначе се разпадаше. Чифликчията установи това, когато видя своите изби след завръщането си от набързо организираното бягство от казаците. Всичко вътре беше унищожено, изпочупено, насечено, изгорено, стъпкано и разлято. Оглеждаше загубите, като газеше до глезените във вино.
— Унищожение и хаос, унищожение и хаос — шепнеше.
После си легна в своя плячкосан дом и размишляваше:
„Откъде произлиза злото на света? Защо Бог допуска злото, нали е добър? А може Бог да не е добър?“
Лекарство за меланхолията на чифликчията станаха промените, които се случваха в страната.
През осемнадесета година имаше много за вършене, а нищо не лекува така тъгата, както работата. През целия октомври чифликчията постепенно все по-силно се въвличаше в обществена дейност — до момента, когато през ноември меланхолията го напусна и се оказа от другата страна. Сега за разнообразие почти не спеше и нямаше време да яде. Кръстосваше страната, посети Краков и го видя като събудена от сън принцеса. Организираше изборите за първия сейм, беше основател на няколко дружества, две партии и Малополски Съюз на Притежателите на Рибарници. През февруари следващата година, когато се прие Малката конституция[1], чифликчията Попелски настина и отново попадна в своята стая, в леглото си, с глава, обърната към прозореца — тоест към мястото, откъдето тръгна.
Оздравяваше от възпалението на белите дробове като от млечно пътуване. Много четеше и започна да пише дневник. Искаше да поговори с някого, но всички наоколо му изглеждаха банални и безинтересни. Нареждаше да му носят книги от библиотеката в леглото и поръчваше други по пощата.
В началото на март излезе на първата си разходка в парка и отново видя грозния и сив свят, пълен с разложение и унищожение. Не помогна независимостта, не помогна конституцията. На пътечката в парка видя как от топящия се сняг се подава червена детска ръкавичка и незнайно защо тази гледка заседна дълбоко в паметта му. Упорито, сляпо възраждане. Парализа на живота и смъртта. Нечовешка машина за живот.
Миналогодишните усилия да се строи всичко наново, отидоха на вятъра.
Колкото повече остаряваше чифликчията Попелски, толкова по-страшен му се струваше светът. Младият човек е зает със собствения си разцвет, краченето напред и разширяването на границите: от детското креватче, стените на стаята, къщата, парка, града, света, а после в зряла възраст идва време за мислене, за нещо още по-голямо. Около четиридесетте настъпва прелом. Младостта в своята тежест, в своята сила се мъчи със себе си. Някоя нощ или някоя сутрин човек преминава границата, достига своя връх и прави първата крачка към смъртта. Тогава възниква въпросът: дали да слезе с гордо лице, насочено към тъмнината, или да се обърне към това, което е било, като внимава и се преструва, че това не е тъмнина, а угасена лампа в стаята.
Същевременно гледката на червената ръкавичка, която се подаваше от мръсния сняг, убеди чифликчията, че най-голямата измама на младостта е всичкият оптимизъм, упоритата вяра в това, че нещо ще се промени, подобри, че във всичко има напредък. И сега в него се пропука резервоарът с печал, който носеше в себе си от самото начало. Чифликчията се огледа около себе си и видя страдание, смърт, разложение, които бяха навсякъде като мръсотия. Премина през цяло Йешкотле и видя кашерната касапница и престоялото месо на куките, и измръзналия просяк пред магазина на Шенберт, и малката погребална процесия, която вървеше зад детски ковчег, и ниските облаци над ниските къщички на площада, и мрака, който проникваше навсякъде и вече беше завладял всичко. Това напомняше бавно, непрестанно самоизгаряне, в което човешките съдби, цели животи, биват хвърляни като жертва на пламъците на времето.
Когато се връщаше в чифлика, мина покрай църквата, влезе в нея, но нищо не намери вътре. Видя иконата на Богородица от Йешкотле, но в църквата нямаше никакъв Бог, който да бъде в състояние да върне надеждата на чифликчията.