Олга Токарчук
Правек и други времена (57)

Времето на Аделка

Аделка не харесваше приятелите на баща си, всички тези мъже, чиито дрехи воняха на цигари и прах. Най-важният от тях беше Уклея — може би заради това, че беше толкова голям и дебел. Но дори Уклея ставаше мил и възпитан и говореше с по-тънък глас, когато при баща й идваше господин Видина.

Видина го докарваше шофьор, който после чакаше цяла вечер пред къщата в колата. Видина имаше зелена ловджийска униформа и перо на шапката. Тупаше Павел по гърба на сбогуване и дълго и лицемерно целуваше ръка на Миша. Миша нареждаше на Аделка да се заеме с малкия Витек, самата тя изкарваше от килера най-добрите запаси. Ножът проблясваше в ръката й, когато режеше сух колбас и шунка. Павел говореше за Видина с гордост.

— В днешните времена е добре да имаш такива връзки. Тези познати на баща й обичаха лова и се връщаха от гората окичени със зайци или фазани. Слагаха всичко това на масата в коридора и още преди да са седнали обръщаха по половин чаша водка. Къщата миришеше на бигос. Аделка знаеше, че в такава вечер ще трябва да свири. Грижеше се също Антек със своя акордеон да й бъде под ръка. От нищо не се страхуваше така, както от баща си, когато се ядосаше.

Когато дойдеше моментът, майка им нареждаше да вземат инструментите и да отидат в стаята. Мъжете запалваха цигари и настъпваше тишина. Аделка даваше тон и започваха да свират с Антек. На „Sopki Mandzurii^[1]“ Павел взимаше цигулката си и се присъединяваше към дуета. Миша стоеше на вратата и ги гледаше с гордост.

— На този, най-малкия, ще му купя контрабас — казваше Павел. Витек се криеше зад майка си, когато го гледаха.

През цялото време на свиренето Аделка си мислеше за мъртвите животни на масата в коридора.

Всички имаха отворени очи. Очите на птиците изглеждаха като стъклени камъни от пръстени, но очите на зайците бяха страшни. На Аделка й се струваше, че следят всяко нейно движение. Птиците лежаха завързани на връзки за краката като репички. Зайците отделно. Търсеше в козината и перушината рани от куршуми, но само понякога й се удаваше да намери съсирени кръгли струпеи. Кръв от носа на мъртвите зайци падаше на пода. Имаха муцунки, подобни на котешките. Аделка им оправяше главите, така че да се намират на масата.

Веднъж сред отстреляните фазани забеляза някаква друга птица. Беше по-малка и имаше красиви сини пера. Този цвят я възхити. Аделка пожела да ги има. Внимателно отскубваше перата, едно след друго, докато имаше в ръка син букет от перушина. Завърза го с бяла панделка в косата си и искаше да го покаже на майка си. В кухнята връхлетя право на баща си.

— Какво е това? Какво си направила? Знаеш ли какво си направила?

Аделка се дръпна към бюфета.

— Оскубала си сойката на господин Видина! А той специално си я отстреля.

Миша се спря до Павел, а на вратата се появиха любопитните глави на гостите.

Баща й улови Аделка с желязна хватка за рамото и я заведе до стаята. Бутна я със злоба, така че застана пред Видина, който разговаряше с някого.

— Какво има? — попита неясно. Имаше мътен поглед.

— Оскуба ти сойката! — извика Павел.

Аделка протегна пред себе си букета от пера. Ръцете й трепереха.

— Върни тези пера на господин Видина — изръмжа й Павел. — Мише, дай грах. Ще я накажем за пример. С децата трябва строго… И да се държат изкъсо.

Миша с нежелание му подаде торбата с грах. Павел изсипа граха в ъгъла на стаята и нареди на дъщеря си да клекне върху него. Аделка клекна и за миг стана тихо. Чувстваше, че всички я гледат. Помисли си, че сега би трябвало да умре.

— Майната й на сойката. Налей, Павел! — избоботи в тази тишина Видина и глъчката се оживи наново.