Олга Токарчук
Правек и други времена (73)

Времето на Изидор

Веднъж, когато Изидор дойде в пощата с купчина писма, чиновничката с блестящата престилка изведнъж приближи лице до стъклото и каза:

— Началникът е много доволен от теб. Каза, че си най-добрият ни клиент.

Изидор замръзна с химическия молив над бланката за рекламации.

— Как така? Нали вкарвам пощата в разходи. Но всичко това е съгласно законите, не правя нищо лошо…

— Ах, Изидоре, нищо не разбираш. — Провлачи се отместеният стол и жената се наведе до половина през гишето. — Пощата печели от тебе. Затова началникът се радва, че някой като тебе се е появил точно в нашия клон. Виж, договорите между държавите са такива, че за всяко международно изгубено писмо пощите на двете страни плащат наполовина. Ние ти плащаме в злоти, а те в марки. Ние ти смятаме марките по официалния курс, всичко е съгласно разпоредбите. Печелим и ние, и ти. Всъщност никой не губи. Е какво, не си ли доволен?

Изидор кимна с глава без убеждение.

— Доволен съм.

Чиновничката се отдръпна от гишето. Взе от Изидор бланките за рекламация и започна механично да ги подпечатва.

Когато се върна вкъщи, пред къщата стоеше черен автомобил. Миша вече го чакаше на вратата. Лицето й беше сиво и неподвижно. Изидор веднага разбра, че се е случило нещо страшно.

— Тези господа те чакат — каза Миша с дървен глас.

В стаята на масата седяха двама мъже със светли шлифери и шапки. Ставаше въпрос за писмата.

— На кого пишеш писма? — попита единият от мъже и запали цигара.

— Ами, на туристически фирми…

— Това смърди на шпионаж.

— А аз какво мога да шпионирам? Слава Богу, знаете ли, като видях колата, си помислих, че нещо се е случило на децата…

Мъжете си размениха погледи и този с цигарата изгледа Изидор враждебно.

— За какво са ти толкова цветни хартии? — попита неочаквано другия.

— Интересувам се от света.

— Интересуваш се от света… За какво ти е този интерес към света? Знаеш ли какво можеш да получиш за шпионаж?

Мъжът направи бързо движение към шията си.

— Отрязване на гърлото? — попита Изидор ужасен.

— Защо не работиш? Как се издържаш? С какво се занимаваш?

Изидор почувства, че ръцете му се изпотяват и започна да заеква.

— Исках да отида в манастир, но не ме приеха. Помагам на сестра ми и шурея. Цепя дърва, гледам децата. Може да получа някаква рента…

— Жълта книжка — промърмори този с цигарата. — Докъде пращаш писмата? Може би до Свободна Европа?

— Само до автомобилни фирми или туристически бюра…

— Какво те е свързвало със съпругата на Уклея?

Изидор едва след малко разбра, че имат пред вид Рута.

— Може да се каже — всичко и нищо.

— Само без философия.

— Родени сме в един ден и исках да се оженя за нея… но тя си отиде.

— Знаеш ли къде е сега?

— Не. А Вие знаете ли? — попита Изидор с надежда.

— Не е твоя работа. Аз питам.

Господа, невинен съм. Полската поща е доволна от мен. Току-що ми го казаха.

Мъжете станаха и тръгнаха към изхода. Единият от тях се обърна и каза:

— Помни, че си под контрол.

Няколко дни по-късно Изидор получи измачкано и изцапано писмо с чуждестранни марки, каквито още не беше виждал. Машинално погледна подателя и прочете: Аманита Мускария.

Тези думи му се сториха странно познати. „Може да е никоя немска фирма“ — помисли си.

Но писмото беше от Рута. Досети се веднага, щом видя несръчния детски почерк. „Скъпи Изек — пишеше — много съм далече, в Бразилия. Понякога не мога да спя. Толкова ми е мъчно за вас. А понякога въобще не мисля за вас. Имам много работа тук. Живея в огромен град, пълен с хора с различен цвят на кожата. Ти как си, здрав ли си? Надявам се, че и майка ми е здрава. Много ми липсва, но знам, че тя не би могла да живее тук. Имам всичко, което исках. Не поздравявай никого, дори и майка ми. Нека бързо ме забравят. Аманита Мускария.“

Изидор не спа до сутринта. Лежеше и гледаше тавана. При него се връщаха картини и аромати от времето, когато Рута още беше тук. Помнеше всяка нейна дума, всеки жест. Възпроизвеждаше ги подред. Когато слънчевите лъчи достигнаха до източния прозорец на покрива, на Изидор му потекоха сълзи от очите. После седна и затърси адрес: на плика, на картичката, дори под марката и на обърканата му рисунка. Но не намери.

— Ще замина при нея. Ще събера пари и ще замина за Бразилия — каза си на глас.

После реализира идеята, която без да искат му дадоха тайните агенти от ДС (Държавна Сигурност). На лист, скъсан от тетрадка, написа: „Моля да ми изпратите проспекти. Поздрави. Изидор Небески.“ На плика написа адрес: „Радио Свободна Европа. Мюнхен. Германия.“

Чиновничката в пощата пребледня, когато видя този адрес. Без дума му подаде формуляра за препоръчано писмо.

— И веднага, моля, бланка за рекламация — каза Изидор.

Това беше много лесна печалба. Изидор изпращаше такова писмо веднъж на месец. Знаеше, че не само няма да стигне до адресата, но и изобщо няма да напусне границите на окръга. Всеки месец получаваше обезщетение за тези писма. Накрая слагаше в писмата празен лист. Вече нямаше смисъл да моли за проспекти. Това беше допълнителна печалба, която Изидор слагаше в кутийка от чай от УНРРА^[1]. За билет до Бразилия.

През пролетта на следващата година тайните агенти с шлифери закараха Изидор в Ташов. Светеха му с лампа в очите.

— Шифърът — каза един от тях.

— Какво „шифърът“? — попита Изидор.

Другият го удари през лицето с отворена длан.

— Кажи шифъра. По какъв начин кодираш информацията?

— Каква информация? — попита Изидор.

Отново получи удар в лицето, този път по-силен. Усети кръв на устните.

— Проверихме с всички достъпни методи всяка дума, всеки квадратен сантиметър от писмото и плика. Анализрахме слоевете на хартията. Проверихме марките. Увеличавахме всяка няколко десетки пъти. Изследвахме под микроскоп зъбците им и състава на лепилото. Анализирахме всяка буквичка, всяка запетая и точка…

— Нищо не намерихме — каза другият, този, който удряше.

— Там няма никакъв шифър — каза тихо Изидор и с кърпичка изтри кръвта от носа.

И двамата мъже се засмяха.

— Добре тогава — започна първият. — Да се разберем, че започваме още веднъж отначало. Нищо няма да ти направим. Ще напишем в протокола, че не си съвсем нормален. За такъв всъщност те смятат всички. И ще те пуснем вкъщи. А ти пък ще ни кажеш в какво се състои всичко това. Къде сме сгрешили?

— Там няма нищо.

Другият беше по-нервен. Приближи лице до лицето на Изидор. Вонеше на цигари.

— Слушай, умнико. Изпратил си двадесет и шест писма на Свободна Европа. В повечето от тях имаше празни листове. Игра си с огъня. И се наигра.

— Кажи ни просто, как кодираш. И край. Отиваш си вкъщи.

Изидор въздъхна.

— Виждам, че за вас това е много важно, но наистина не мога да ви помогна. Там нямаше никакви шифри. Това бяха празни листове. Нищо повече.

Тогава другият от тайните агенти стана от стола и удари Изидор с юмрук в лицето. Изидор се свлече от стола и изгуби съзнание.

— Ненормалник — каза първият.

— Помни, момче, че никога няма да те оставим на мира — процеди другият, като масажираше юмрука си.

Изидор беше задържан за четиридесет и осем часа. После при него дойде пазач и без дума му отвори вратата.

Цяла седмица Изидор не слизаше от своя таван. Преброи парите в кутийката и установи, че там има цяло състояние. Всъщност не знаеше колко може да струва билета до Бразилия.

— Край с писмата — каза на Миша, когато слезе в кухнята. Усмихна му се и въздъхна с облекчение.