Олга Токарчук
Правек и други времена (82)

Времето на Изидор

Когато Павел заведе Изидор в старческия дом, се стараеше да изясни цялата ситуация на монахинята, която го приемаше:

— Може да не е толкова стар, но е болен, а освен това е с умствено заболяване. Въпреки че съм санитарен инспектор — думата „инспектор“ Павел подчерта особено — и умея много неща, не бих могъл да му осигуря необходимите грижи.

Изидор с желание се съгласи да се премести. Оттук му беше по-близо до гробището, където лежеше мама, баща му и сега Миша. Радваше се, че Павел не успя да завърши гробницата и че погребаха Миша при родителите им. Всеки ден след закуска се обличаше и отиваше да поседи при тях.

Но времето в старческия дом тече по различен начин, отколкото другаде, по-тънко е поточето му. Изидор от месец на месец губеше сили и накрая се отказа от тези посещения.

— Като че ли съм болен — каза на сестра Анела, която се грижеше за него. — Като че ли умирам.

— Е, Изидоре, още си млад и пълен със сили — опитваше се да му вдъхне надежда.

— Стар съм — повтаряше той упорито.

Беше разочарован. Мислеше, че старостта отваря това трето око, с което всичко се вижда от другата страна, което позволява да се проумее как върви светът. Но нищо не се изясни. Само го боляха костите и не можеше да спи. Никой не го посещаваше, нито умрелите, нито живите. Нощем виждаше своите картини — Рута, такава, каквато я помнеше, и геометричните видения — празни пространства, а в тях ръбести и обли фигури. Все по-често тези картини му се струваха избелели и размазани, а фигурите изкривени. Сякаш остаряваха заедно с него.

Нямаше вече сили да се занимава с таблиците. Влачеше се още от леглото и се скиташе из сградата, за да зърне своите четири посоки на света, и това му заемаше целия ден. Старческият дом не беше построен както трябва и нямаше прозорци на север, сякаш строителите му се опитваха да отрекат тази четвърта, най-тъмна част на света, за да не развалят настроението на старчетата. Така Изидор трябваше да излиза на терасата и да се навежда над парапета. Тогава виждаше зад ъгъла на сградата безкрайни тъмни гори и панделките на шосетата. Зимата съвсем го лиши от гледката на север — терасите бяха затворени. Затова седеше на кресло в така наречената занималня, където безспирно шумолеше телевизор. Изидор се стараеше да забрави за север.

Учеше се да забравя и забравянето му носеше облекчение, а беше по-просто, отколкото някога си мислеше. Достатъчно беше да не мисли един ден за горите, реката, да не мисли за мама и Миша, която сресва своите кестеняви коси, достатъчно беше да не мисли за къщата и тавана с четирите прозорци, а на следващия ден тези картини бяха все по-бледи, все по-избелели.

Накрая Изидор вече не можеше да ходи. Костите и етаните му, въпреки всички антибиотици и облъчвания, застинаха и отказаха всяко движение. Сложиха го на легло в единична стая и там бавно умираше.

Умирането беше процес на систематичен разпад на това, което беше Изидор. Това беше лавинообразен и необратим процес, самоусъвършенстващ се и чудесно ефективен. Като изтриване на ненужната информация в компютъра, на който в старческия дом водеха сметките.

Отначало започнаха да изчезват идеите, мислите и абстрактните понятия, които Изидор с такава трудност беше усвоил през живота си. С трясък изчезваха четворните неща:

Линии Квадрати Триъгълници Кръгове

Събиране Изваждане Умножение Деление

Звук Дума Картина Символ

Милост Красота Сила Власт

Етика Метафизика Епистемология Онтология

Пространство Минало Настояще Бъдеще

Ширина Дължина Височина Време

Ляво Горе Дясно Долу

Борба Страдание Чувство за вина Смърт

Корени Стъбло Цвят Плод

Кисело Сладко Горчиво Солено

Зима Пролет Лято Есен

И накрая:

Запад Север Изток Юг

После избледняха обичаните места, после лицата на любимите хора, имената им, и накрая цели хора бяха подложени на забрава. Изчезнаха чувствата на Изидор — някакви отдавнашни вълнения (когато Миша роди първото дете), някакви отчаяния (когато си отиде Рута), радости (когато дойде писмо от нея), увереност (когато преследваше четворността), страх (когато стреляха по него и Иван Мукта), гордост (когато получаваше пари от пощата) и много, много други. И накрая, в самия край, когато сестра Анела каза: „Умря“, започнаха да се извиват тези пространства, които имаше в себе си, пространства нито земни, нито небесни — разпадаха са на малки парченца, пропадаха в себе си и изчезваха завинаги. Това беше картина на унищожение по-страшна от всичко друго, от войната, пожарите, от избухванията на звездите и имплозиите на черните дупки.

Тогава в старческия дом се появи Клоска.

— Закъсня. Той умря — каза й сестра Анела.

Клоска не отговори. Седна край леглото на Изидор. Докосна шията му. Тялото на Изидор вече не дишаше, в него не биеше сърцето, но все още беше топло. Клоска се наведе над Изидор и му каза на ухото:

— Върви и не се спирай в нито един от световете. И не се оставяй да бъдеш изкушен да се върнеш.

Седеше край тялото на Изидор, докато не го взеха. После остана край леглото му цяла нощ, цял ден и непрестанно мъмреше нещо. Тръгна си едва тогава, когато се увери, че Изидор си е отишъл завинаги.