Олга Токарчук
Правек и други времена (67)

Времето на липите

Край Пътя, който води от Йешкотле чак до шосето за Келце, растат липи. По същия начин изглеждаха в началото, по същия начин ще изглеждат накрая. Имат дебели дънери и корени, които достигат дълбоко в земята, където се срещат основите на всичко живо. През зимата мощните им клонища хвърлят остри сенки върху снега и отбелязват часовете на краткия ден. През пролетта липите пускат милиони зелени листа, които докарват слънце на земята. През лятото уханните им цветове привличат рояци насекоми. През есента липите добавят червенина и кафевина на целия Правек.

Липите, като всички растения, живеят във вечен сън, чисто начало се крие в семената на дървото. Сънят не расте, не се развива заедно с тях, винаги е един и същ. Дърветата са затворени в пространството, но не във времето. От времето ги освобождава сънят им, който е вечен. В тях не растат чувства, както в съня на животните, не се раждат картини, както в съня на хората.

Дърветата живеят чрез материята, чрез преминаването на сокове от дълбините на земята и обръщане на листата към слънцето. Душата на дървото си почива след многобройните скитания. Дървото познава света само благодарение на материята. Бурята е за дървото топло-студен, лениво-внезапен поток. Когато наближи, целият свят става буря. За дървото няма свят преди бурята и след бурята.

При четирикратните промени на годишните времена дървото не знае, че съществува времето и че тези сезони следват един след друг. За дървото всичките четири качества съществуват заедно. Част от лятото е зимата, част от пролетта есента. Част от жегата е студът, част от раждането е смъртта. Огънят е част от водата, а земята е част от въздуха.

На дърветата хората се струват вечни — от самото начало минават през сянката на липите на Пътя нито застинали, нито подвижни. За дърветата хората съществуват вечно, но това означава същото, както и ако не съществуваха.

Грохотът на секирите, трясъкът на гръмотевицата нарушават вечния сън на дърветата. Това, което хората наричат смъртта им, е само моментно нарушаване на съня. В това, което хората наричат смърт на дървото, се крие приближаването до неспокойното съществуване на животните. Защото колкото по-ясно, колкото по-проникващо е съзнанието, толкова повече безпокойство има в него. Но дърветата никога не достигат царството на безпокойството на животните и хората.

Когато дървото умира, сънят му без значения и впечатления приема друго дърво. Затова дърветата никога не умират. В незнанието за съществуването се състои освобождаването от времето и смъртта.