Мери Хигинс Кларк
Черни рози (94)

94.

Кери се обади на Робин в три и половина. Двете с Алисън били на компютъра, уведоми я Робин, и се занимавали с една от игрите, които й бяха подарили чичо Джонатан и леля Грейс. Кери й съобщи за плана си.

— Тази нощ ми се налага да работя до късно, а утре сутринта излизам към седем. Джонатан и Грейс много биха искали да преспиш у тях. Ще се чувствам по-спокойна, като знам, че си там.

— Защо мистър Пълъмбо стоя цял ден с колата пред училището, а после ме докара и още е на улицата пред нас? Наистина ли ме грози голяма опасност?

Кери се опита да прозвучи небрежно:

— Неприятно ми е, че ще те разочаровам, но просто вземаме предпазни мерки, Роб. Делото вече наближава връхната си точка.

— Чудесно! Мистър Пълъмбо ми харесва. Ще отида при чичо Джонатан и леля Грейс. И те ми харесват. А ти?

— Ще се прибера късно. Когато си дойда, полицейската кола ще минава покрай нас през петнайсет минути. Това е напълно достатъчно.

— Пази се, мамо.

За момент смелостта на Робин изчезна и тя се превърна в малко изплашено момиченце.

— Ти се пази, скъпа. И си напиши домашното.

— Добре. Ще попитам леля Грейс дали мога да извадя албумите със старите снимки. Обичам да разглеждам едновремешни дрехи и фризури. Доколкото знам, снимките са подредени, така както са били правени. Мисля си, че ще ми хрумне някоя идея, понеже в кръжока по фотография ни поставиха задача да изготвим семеен албум, който да пресъздава историята на фамилията.

— Хубаво. Там има великолепни снимки. Когато помагах в домакинството, ми беше много приятно да прелиствам албумите. — Кери се върна към спомените. — Броях, за да разбера колко различни прислужници са имали чичо Джонатан и леля Грейс. Понякога все още се сещам за тях, докато чистя с прахосмукачката или сгъвам прането.

Робин се изсмя.

— Не се предавай. Някой ден нищо чудно и да спечелиш от лотарията. Обичам те, мамо.

В пет и половина Джеф й се обади от колата си:

— Познай къде съм. — Не я изчака да му отговори. — Днес бях в съда. Джейсън Арнът се е мъчил да се свърже с мен. Оставил ми е съобщение.

— Джейсън Арнът! — възкликна Кери.

— Да. Преди няколко минути му позвъних и той ми заяви, че иска да ме види веднага. Настоява да поема защитата му.

— Да му станеш адвокат?

— Не е възможно, понеже е замесен в случая „Риърдън“. Но дори и да не беше, нямаше да се съглася. Обясних му, но въпреки всичко държи да се срещне с мен.

— Джеф! Не му разрешавай да ти казва нищо, което би се възприело като информация, облагодетелстваща клиента ти.

Джеф се изсмя.

— Благодаря ти, Кери. Никога нямаше да ми мине през ума.

Кери също се изсмя, а после сподели с него, че е уредила Робин да преспи у семейство Хувър.

— Аз ще работя тук до късно. Когато си тръгвам, ще уведомя полицаите. Всичко е уговорено.

— Дано да е така. — Гласът му стана рязък: — Колкото повече си мисля, че те оставих да отидеш сама в къщата на Смит, толкова повече се убеждавам в глупостта си. Можеше да си при него, когато са дошли да го застрелят, както се случи с Марк Йънг заради Хаскъл.

Джеф обеща, че ще й се обади, след като се види с Арнът, и затвори.

Беше осем часът, когато Кери приключи с подготовката по предстоящото дело и отново се залови за огромната папка с материалите от процеса „Риърдън“.

Взря се в снимките, правени на мястото на убийството. В писмото си д-р Смит споменаваше, че е влязъл в къщата през нощта и е открил трупа на Сузан. Кери затвори очи при ужасната мисъл, че може някога да намери Робин в такова състояние. Смит нарочно прибрал картичката с нотите от песента „Нека те наричам любима“, понеже бил сигурен, че Скип е убил Сузан в пристъп на ревност, и не искал съпругът й да се отърве с лека присъда.

Кери му вярваше, защото хората обикновено не лъжат, когато възнамеряват да се самоубият. А и думите му потвърждаваха обяснението на Скип. Следователно, разсъждаваше Кери, убиецът е човекът, който е посетил дома на семейство Риърдън между шест и половина, когато Скип е излязъл от къщи, и девет часа, когато д-р Смит е пристигнал.

Джейсън Арнът? Джими Уийкс? Кой от двамата е причинил смъртта на Сузан, чудеше се тя.

В девет и половина Кери затвори папката. Не откри нищо ново, за което да попита на следващия ден Джейсън Арнът. Ако бях на негово място, щях да твърдя, че Сузан ми е дала рамката, понеже се е страхувала перлите да не се отронят, и ме е помолила да я занеса на поправка. След като е била убита, съм я задържала, за да не се забърквам в разследването.

Съдът би повярвал на подобна версия, тъй като изглеждаше съвсем правдоподобна. С бижутата обаче нещата стояха съвсем различно. Всичко опираше до тях. Искаше й се да успее да докаже, че Арнът е подарил на Сузан тези ценни старинни накити. Тогава той едва ли щеше да се отърве с обяснението, че й ги е дал от приятелски чувства.

В десет часа Кери напусна тихата сграда и тръгна към паркинга. Изведнъж усети, че е гладна. Стигна до близкия ресторант и си поръча хамбургер, пържени картофи и кафе.

Ако заместя кафето с кока-кола, ще се получи любимата храна на Робин, помисли си тя. Признавам, че моето голямо бебе ми липсва.

Мама и бебето…

Мама и бебето…

Не мога да си обясня защо тези думи непрекъснато отекват в главата ми, разсъждаваше Кери. Нещо не е наред. Но какво?

Изведнъж се сети, че трябваше да се обади на Робин за лека нощ, преди да излезе от кабината си. Защо пропусна? Кери бързо довърши вечерята си и се качи в колата. Беше единайсет без двайсет, прекалено късно, за да притеснява семейство Хувър. Точно когато излизаше от паркинга, телефонът й иззвъня. Беше Джонатан.

— Кери — започна тихо той, — Робин е с Грейс и не знае, че те търся. Не искаше да те безпокоя. След като заспа, имаше страхотни кошмари. Мисля, че е наложително да дойдеш. Толкова неща й се случиха. Детето се нуждае от теб.

— Идвам веднага. — Кери даде ляв вместо десен мигач, натисна педала за газта и потегли към къщата, в която беше детето й.