Мери Хигинс Кларк
Черни рози (78)

78.

Доктор Чарлс Смит беше в отвратително настроение. Прекара самотно почивните дни. Особено силно се разстрои, че не успя да се свърже с Барбара Томпкинс. В събота времето беше толкова хубаво. Надяваше се, че ще й хареса идеята за разходка до Уечестър и обяд в някое от ресторантчетата покрай Хъдсън.

Когато й позвъни, телефонният секретар беше включен и дори да си бе у дома, тя не му се обади.

И на следващия ден беше същото. Обикновено в неделя Смит се насилваше да прегледа културния справочник на „Ню Йорк Таймс“, за да посети някоя пиеса в малките театри на Гринич Вилидж или концерт, или пък опера в центъра „Линкълн“. Тази неделя обаче не му беше до подобни развлечения. През по-голямата част от деня лежа облечен на леглото и се взира в снимката на Сузан.

Постигнах чудо на чудесата, каза си той. Бе дал на отчайващо невзрачното раздразнително момиче, дете на двама красиви родители, това, което му се полагаше по рождение, и дори много повече. Хубостта й беше толкова естествена, тъй вълнуваща, че предизвикваше благоговение у всеки, който я съзреше.

В понеделник се обади в службата на Барбара. Обясниха му, че е заминала на двуседмична командировка в Калифорния. Тази новина го разстрои истински. Знаеше, че го лъжат. В четвъртък, докато вечеряха, Барбара спомена, че в сряда й предстои делови обяд в „Ла Гренуей“. Запомни думите й, понеже тя заяви, че никога не е ходила в този ресторант и очаква с нетърпение да го посети.

През целия ден Смит не успя да се съсредоточи върху работата си, но не защото графикът му беше претоварен. Напротив, напоследък броят на пациентките му все повече намаляваше, а онези, които идваха за консултация, рядко го посещаваха повторно. Всъщност при малко от тях можеше да се постигне истинска красота, макар и сега той да го желаеше.

Отново усещаше как очите на Карпентър следват всяко негово движение. Сестрата беше изключително опитна, но той реши, че е време да се отърве от нея. Преди няколко дни, докато правеше коригираща операция на нос, Карпентър го наблюдаваше като загрижена майка, която трепери дали детето й ще си каже репликите в училищната пиеска, без да се запъне.

Когато пациентката, записана за три и половина, отмени по телефона посещението си, Смит реши да си тръгне. Щеше да изкара колата от гаража, да отиде до службата на Барбара и да паркира на отсрещната страна на улицата. Тя обикновено излизаше от агенцията в пет часа и няколко минути, но той искаше за всеки случай да е там по-рано. Мисълта, че може би съзнателно го избягва, беше непоносима. Ако разбереше, че наистина е така…

Тъкмо излизаше от фоайето на сградата на Пето Авеню, когато видя, че към него се приближава Кери Макграт. Огледа се, за да потърси начин да се скрие, но беше невъзможно. Тя му бе препречила пътя.

— Доктор Смит, радвам се, че ви хванах — заяви Кери. — Много е важно да поговорим.

— Мисис Макграт, мисис Карпентър и служителката на регистратурата все още са в клиниката. Те ще ви окажат помощта, от която се нуждаете.

Той се обърна и я подмина. Кери го настигна.

— Доктор Смит, мисис Карпентър и служителката на регистратурата не могат да обсъждат дъщеря ви с мен. Освен това нито едната от тях не е дала показания, заради които един невинен мъж лежи в затвора.

Чарлс Смит реагира така, сякаш Кери го е заляла с вряла вода.

— Как смеете? — Той спря рязко и я хвана за ръката.

Изведнъж Кери осъзна, че може да я удари. Лицето му се изкриви от ярост и той се озъби насреща й. Усещаше, че пръстите му треперят, докато я стискаше за китката.

Някакъв мъж мина покрай тях, погледна ги учудено и попита:

— Добре ли сте, госпожо?

— Добре ли съм, докторе? — обърна се Кери към Смит.

— Разбира се — отвърна той, пусна я и закрачи по Пето Авеню.

Кери се изравни с него.

— Доктор Смит, знаете, че в крайна сметка ще ви се наложи да говорите с мен. Струва ми се, че не е зле да ме изслушате, преди нещата да излязат от контрол и да възникне крайно неприятна ситуация.

Смит мълчеше. Кери се движеше съвсем близо до него и усещаше учестеното му дишане.

— Доктор Смит, за мен няма значение колко бързо вървите. Така или иначе, ще ви настигна. Да се върнем ли в кабинета ви, или да отидем някъде, където можем да седнем на кафе? Трябва да си поприказваме. Боя се, че в противен случай ще бъдете задържан от полицията, понеже преследвате една жена.

— Ще бъда задържан… за какво точно? — Смит я изгледа свирепо.

— Изплашили сте Барбара Томпкинс с вниманието си към нея. И Сузан ли се страхуваше от вас, докторе? Били сте при нея в нощта на смъртта й, нали? Двама души — едно момченце и жената, която се е грижела за него — са видели черен мерцедес пред дома на семейство Риърдън. Детегледачката е запомнила част от регистрационния номер на колата, цифрата 3 и буквата М. Днес научих, че вашият регистрационен номер съдържа цифрата 8 и буквата М. Доста близо е до истината и можем да й вярваме, нали? А сега, къде ще разговаряме?

Известно време той продължи да се взира в нея, а очите му все още бяха гневни. Кери наблюдаваше как яростта постепенно отстъпва място на примирението и цялото му тяло сякаш се отпусна.

— Живея на тази улица — отвърна той, без да я гледа.

Бяха стигнали до ъгъла и той посочи наляво. Кери възприе думите му като покана. Дали няма да направя грешка, ако вляза в дома му, чудеше се тя. Той е на ръба на нервната криза. Дали има прислужница?

Реши, че друг път едва ли ще й се удаде подобен шанс. Шокът от това, което тя каза, сякаш го бе сринал психически. Д-р Смит нямаше нищо против още един мъж да попадне в затвора, но не би понесъл да застане на подсъдимата скамейка.

Стигнаха до Уошингтън Мюс №28. Смит извади ключа, с отмерено движение го пъхна в ключалката, превъртя го, отвори вратата и изрече:

Влезте, щом настоявате, мисис Макграт.