Мери Хигинс Кларк
Черни рози (4)

4.

Докато чакаха Кери и Робин за вечеря, Джонатан и Грейс Хувър си пиеха обичайното за късния следобед мартини във всекидневната на дома си в Олд Тапан, която гледаше към езерото Тапан. Залязващото слънце хвърляше полегати сенки върху спокойните води. Дърветата, подрязани грижливо, за да не пречат на гледката към езерото, бяха отрупани с разкошни лъскави листа, които скоро щяха да окапят.

Джонатан беше запалил първия огън за сезона, а Грейс отбеляза, че по радиото са съобщили за сланата, която се очаквало да падне през нощта. Бяха хубава двойка, наскоро прехвърлили шейсетте, женени от близо четирийсет години. Свързваше ги не само обичта и навикът. С времето сякаш бяха започнали да си приличат — и двамата имаха аристократични черти и гъста коса. Неговата беше бяла и чуплива, а нейната — къса и къдрава, все още само прошарена.

Телата им обаче видимо се различаваха. Джонатан седеше изправен на креслото, а Грейс се беше облегнала на канапето срещу него. Безжизнените й крака бяха покрити с плетен вълнен шал, свитите й пръсти — отпуснати на скута й. Наблизо стоеше инвалидна количка. Тя от години страдаше от ревматоиден артрит и ставаше все по-неподвижна.

Джонатан бе проявявал преданост към нея през всичкото време. Шеф на голяма адвокатска кантора в Ню Джърси, която се занимаваше със заплетени граждански дела, от двайсетина години той беше и сенатор на щата и няколко пъти бе отхвърлял възможността да се кандидатира за губернатор. „Мога да направя достатъчно добро или зло и в сената — често казваше той. — Пък и едва ли ще спечеля изборите.“

Всички, които го познаваха, не вярваха на думите му. Беше им ясно, че Грейс е причината да избягва губернаторския пост, и се чудеха дали не се ядосва, че състоянието й го е принудило да пропусне този шанс. Но дори и да бе така, той никога не го показваше.

Грейс отпи от мартинито си и въздъхна:

— Това е любимият ми сезон. Толкова е красиво, нали? Подобни дни ме карат да си спомням как вземахме влака за Принстън от Бринмор, да гледаме мачовете, и вечеряхме в „Насо Ин“…

— И отсядахме в къщата на леля ти. А тя изчакваше, за да се увери, че ти си заспала, преди да се прибере в спалнята си — изсмя се Джонатан. Молех се поне веднъж този стар прилеп да си легне рано, но тя никога не нарушаваше принципите си.

Грейс се усмихна.

— Още щом колата ти спираше пред къщата, лампата на верандата светваше — спомни си тя и тревожно погледна часовника върху камината. — Не ти ли се струва, че Кери и Робин закъсняват? Настръхвам, като си помисля колко е натоварено движението сега. Особено след случката от миналата седмица.

— Кери е добър шофьор — успокои я Джонатан. — Не се притеснявай. Всеки момент ще пристигнат.

— Знам. Просто…

Не беше нужно Грейс да довършва изречението, понеже Джонатан я разбираше напълно. Откакто двайсет и една годишната Кери, която тъкмо започваше да учи право, беше дошла у тях да работи като помощничка в домакинството, двамата я приеха като своя дъщеря. Това беше преди петнайсет години и оттогава Джонатан често насърчаваше Кери в кариерата й. Неотдавна използва влиянието си, за да бъде включено името й в списъка на кандидатите за съдии.

След десет минути се чу дългоочакваното позвъняване на вратата, известяващо за пристигането на Кери и Робин. Както и очакваше момиченцето, за него наистина имаше подарък — книга и компютърна игра. След вечеря то се сгуши с книгата на едно кресло в библиотеката, докато възрастните си пиеха спокойно кафето.

Когато се увери, че Робин няма да я чуе, Грейс попита тихо:

— Нали няма да й останат белези по лицето?

— И аз зададох същия въпрос на доктор Смит. Той ме увери, че всичко ще е наред, и сякаш се засегна от тревогата ми. Трябва да ви кажа, че този човек е страшно самолюбив. А и миналата седмица в спешния кабинет дежурният лекар твърдеше, че доктор Смит е добър пластичен хирург. Всъщност го нарече чудотворец.

Кери отпи от кафето и се сети за жената, която бе видяла пред кабинета на д-р Смит. Погледна към Джонатан и Грейс.

— Докато чаках Робин, се случи нещо необичайно. При доктор Смит имаше някаква пациентка, която ми се стори позната. Дори попитах на регистратурата за името й. Сигурна съм, че досега не съм срещала жена с това име. И въпреки това не мога да се освободя от чувството, че я познавам отнякъде. Цялата настръхнах при вида й. Не е ли странно?

— Как изглеждаше? — поинтересува се Грейс.

— Невероятно красива и съблазнителна по някакъв чувствен и предизвикателен начин — отвърна замислено Кери. — Според мен устните й създаваха това усещане. Бяха пълнички и нацупени. Навярно е някоя от бившите приятелки на Боб и аз просто не мога да се отърся от спомена. — Сви рамене и добави: — Едва ли ще се успокоя, докато не се сетя коя е.