Мери Хигинс Кларк
Черни рози (42)

42.

Преди да излезе от кантората си, Джеф Дорсо се обади на Кери.

— Тази сутрин се срещнах с доктор Смит — обясни му забързано тя. — А в пет часа ще ходя при Доли Боулс. Сега нямам време да ти разказвам. Трябва да взема Робин от училище.

— Кери, умирам от любопитство да разбера как е минало посещението ти при доктор Смит и какво си научила от Доли Боулс. Имаш ли нещо против да вечеряме заедно?

— Не ми се излиза довечера, но ако не възразяваш, мога да приготвя салата и спагети…

— Не забравяй, че съм италианец.

— Към седем и половина?

— Става.

Когато взе Робин от училище, Кери осъзна, че умът на дъщеря й е зает повече с маскирането за Деня на Вси светии, отколкото с инцидента от сутринта. Истината бе, че Робин се притесняваше от случилото се. Кери схвана, че не й се говори за това, и реши да не го обсъждат в момента.

Прибраха се вкъщи и Кери освободи Алисън. Ето как живеят другите майки, помисли си тя, като видя няколко жени да водят деца с маскарадни костюми. Само след миг пристигна Джо Пълъмбо.

Носеше издуто куфарче. Потупа го с доволна усмивка.

— Протоколите от разпитите по делото „Риърдън“, проведени при нас — обясни той на Кери. — Би следвало да съдържат първоначалните показания на Доли Боулс. Хайде да ги прочетем, за да можеш да ги сравниш с информацията, която ще ти даде сега. Погледна Робин, облечена като вещица. — Страхотна дреха, Роб!

— Трябваше да избирам между нея и облекло на мъртвец — отвърна детето.

Кери не осъзна, че е потреперила, докато не срещна съчувствения поглед на Пълъмбо.

— Няма да е зле да тръгвам — забързано изрече тя.

По време на пътуването до Алпайн, което трая двайсет минути, Кери си даде сметка колко са опънати нервите й. Най-накрая съумя да накара Робин да й разкаже накратко за инцидента. Дотогава дъщеря й се опитваше да не му отдава голямо значение. На Кери й се искаше детето да е преувеличило.

Предпочиташе да приеме, че някой е спрял, за да потърси адрес, а после е открил грешката си. Знаеше обаче, че дъщеря й не си въобразява, нито пък разкрасява случката.

Явно, че Доли Боулс я бе чакала на прозореца. Веднага щом паркира на алеята пред масивната къща в стил „Тюдор“, вратата се отвори.

Доли беше дребна жена с оредяваща посивяла коса и продълговато лице, върху което бе изписано любопитство. Заговори още преди Кери да приближи до нея:

— … изглеждате точно като на снимката във вестника. Толкова съжалявам, че бях заета с едно дете и не успях да дойда на процеса на оня ужасен тип, който е убил шефката си.

Въведе Кери в огромна приемна и й посочи малката всекидневна вляво.

— Хайде да влезем тук. Това помещение е прекалено голямо за вкуса ми. Казвам на дъщеря си, че гласът ми кънти в него. На нея обаче й харесва, понеже обича да дава приеми. Когато е вкъщи, разбира се. Откакто Лу се пенсионира, не се застояват на едно място — непрекъснато пътуват. Чудя се защо им е прислужница, която да живее в къщата. Питам ги, не е ли по-добре някой да идва да чисти веднъж седмично? Така ще спестят пари. Аз, естествено, бих била по-спокойна, ако не съм сама през нощта, и сигурно по тази причина не я освобождават. От друга страна…

Господи, мислеше си Кери, много сладка жена, но аз просто не съм в подходящо настроение, за да я слушам. Седна на един стол с права облегалка, а мисис Боулс се настани на канапето, тапицирано с кретон.

— Мисис Боулс, не бих желала да ви отнемам много време. Освен това съм оставила дъщеря си при познати, ето защо не бива да се бавя…

— Имате дъщеря? Чудесно! На колко години е?

— На десет. Мисис Боулс, искам да разбера…

— Толкова млада и с такава голяма дъщеря!

— Благодаря ви. Трябва да ви уверя, че се чувствам достатъчно възрастна. — Кери имаше усещането, че е паднала в пропаст, от която никога няма да излезе. — Мисис Боулс, нека да поговорим за нощта, през която умря Сузан Риърдън.

Петнайсет минути по-късно, след като научи всичко за периода, когато Доли била детегледачка в къщата срещу дома на семейство Риърдън, и как Майкъл, момченцето, при което била тогава, страдало от забавено умствено развитие, Кери успя да измъкне ценната информация.

— Твърдите, че колата, паркирана пред къщата на семейство Риърдън, определено не е принадлежала на никой от гостите на съседите. Защо сте толкова сигурна?

— Понеже разговарях с хората. У тях имаше три двойки. Разбрах, че са били от Алпайн. След като мистър Грийн ме изкара пълна глупачка, им се обадих по телефона. И знаете ли какво? Никой не е карал „колата на деди“.

— Колата на деди? — възкликна учудено Кери.

— Така я нарече Майкъл. Не познаваше цветовете. Ако някой му посочеше кола и го попиташе какъв цвят е, той не можеше да каже. Но винаги различаваше тази, която му беше известна или му приличаше на някоя. Споменавайки „колата на деди“ онази нощ, той навярно е имал предвид черния мерцедес. Виждате ли, момченцето наричаше дядо си „деди“ и обичаше да се вози в колата му — огромен черен мерцедес. Беше тъмно, но лампата на верандата на Риърдън светеше и той я е видял съвсем ясно.

— Мисис Боулс, вие сте дали показания, че сте забелязали колата.

— Да, макар че в седем и половина, когато пристигнах в дома на Майкъл, я нямаше. А когато детето я посочи, тя потегляше, ето защо не успях да я огледам. Въпреки това мярнах на табелката цифрата 3 и буквата М. — Доли Боулс се облегна назад и очите й се разшириха под кръглите очила. — Мисис Макграт, попитах адвоката на Скип Риърдън, мистър Фарър, не, Фаръл, дали да съобщя тази подробност в съда, но той не ми разреши. Обясни ми, че свидетелските показания, основани на нещо чуто от друг човек, обикновено не се приемат за достоверни. Още повече, че в случая източникът бил дете с умствено увреждане. Това щяло да постави под пълно съмнение факта, че наистина съм забелязала колата. Но адвокатът не беше прав. Не виждам защо не трябваше да казвам на съдебните заседатели, че Майкъл страшно се възбуди. Детето мислеше, че е колата на дядо му. Според мен допълнителните сведения щяха да помогнат на делото.

Лекият трепет изчезна от гласа й.

— Мисис Макграт, онази вечер пред дома на семейство Риърдън бе спрял черен мерцедес, който потегли в девет и няколко минути. Убедена съм. Абсолютно.