Мери Хигинс Кларк
Черни рози (56)

56.

Д-р Смит усети, че Кейт Карпентър се държи особено. Няколко пъти улови изпитателния й поглед. Чудеше се защо.

Вечерта, докато си седеше у дома в библиотеката на обичайния стол и си пиеше коктейла, с който се отпускаше след работа, той обмисляше евентуалните причини за странното поведение на сестрата. Беше сигурен, че на Карпентър не й е убягнало потреперването на ръката му по време на вчерашната пластична операция, но това съвсем не обясняваше въпроса в очите й. Беше убеден, че поводът за притеснението й е по-сериозен.

Снощи направи ужасна грешка, като проследи Барбара Томпкинс. Когато се наложи да спре колата пред дома й заради задръстването на движението, Смит се обърна на другата страна, но не беше изключено да го е забелязала.

От друга страна, центърът на Манхатън бе място, където човек често се натъкваше на познати лица. Ето защо фактът, че беше там, не би следвало да се възприема като нещо необичайно.

Но на него не му стигаше само да я зърне. Искаше отново да се срещне с Барбара и да разговаря с нея. През следващите два месеца тя нямаше да идва при него на контролен преглед. На всяка цена трябваше да се видят по-рано. Не беше в състояние да чака толкова дълго, за да се наслади на засмените й блестящи очи, чиято красотата вече не се скриваше от тежките клепачи.

Тя не беше Сузан. Никоя жена не би могла да бъде Сузан. Но подобно на нея, колкото повече Барбара свикваше с красотата си, толкова повече тя се подсилваше от личността й. Спомни си намусеното, грозно създание, което се появи за първи път в кабинета му. В продължение на една година Сузан успя да съчетае преобразяването на лицето си с цялостната промяна в личността си.

Смит се усмихна едва доловимо, сещайки се за предизвикателните жестове на Сузан, за изящните движения, които караха всеки мъж да се обръща след нея. После тя започна леко да накланя настрани глава, за да оставя впечатление у човека, с когото общува в момента, че е единственият на света.

Научи се дори да говори по-тихо, докато гласът й придоби дрезгав, дълбок тембър. Често закачливо прокарваше пръст по ръката на мъжа — правеше го само с мъжете, — който си бъбреше с нея.

Когато той изкоментира преобразяването й като личност, Сузан отвърна:

— Имах две учителки — заварените ми сестри. Приказката претърпя промяна. Те бяха красавиците, а аз — Пепеляшка. Разликата е в това, че вместо с добра фея аз разполагам с теб.

Към края обаче фантазията му на Пигмалион се превърна в кошмар. Уважението и обичта, която Сузан проявяваше към него, започнаха да отслабват. Вече не желаеше да се вслушва в съветите му. Прескочи границата на обикновеното флиртуване. Многократно я предупреждаваше, че си играе с огъня. Скип Риърдън беше способен да я убие, ако разбереше в какво се е забъркала съпругата му.

Всеки мъж на толкова съблазнителна жена би бил способен да извърши убийство, помисли си д-р Смит.

Стресна се от унеса и се вторачи ядосан в празната чаша. Вече щеше да бъде лишен от възможността да постигне подобно съвършенство както със Сузан. Налагаше му се да се раздели с хирургията, преди да се е случило нещо непоправимо. Вече беше твърде късно. Знаеше, че страда от начален стадий на паркинсон.

Макар и да не беше досущ като Сузан, от всичките му пациентки Барбара Томпкинс бе най-поразителният пример за гениалността му. Д-р Смит посегна към телефона.

Гласът й съвсем не е напрегнат, каза си той, когато тя вдигна слушалката и отговори на позвъняването.

— Скъпа Барбара, нали не ви притеснявам? Обажда се доктор Смит.

Жената ахна леко, но бързо отвърна:

— Не, разбира се. Как сте, докторе?

— Добре съм. Бих искал да ви помоля за нещо. Ще отида до болницата „Ленъкс Хил“, за да видя един стар приятел, който е в много тежко състояние и едва ли още дълго ще живее. Чувствам се доста потиснат. Ще се смилите ли над мен? Каня ви да вечеряме заедно. Бих могъл да мина да ви взема към седем и половина…

— О, не знам, докторе…

— Моля ви, Барбара. — Опита се да бъде закачлив. — Нали твърдите, че дължите новия си живот на мен? Защо тогава не ми отделите два часа от него?

— Съгласна съм.

— Чудесно! Довиждане до седем и половина.

— Довиждане.

Смит затвори телефона и повдигна вежди. Чудеше се каква е тази нотка на примирение в гласа на Барбара. Прозвуча така, сякаш е принудена да приеме.

Ако беше схванал правилно, това бе още едно нещо, по което жената започваше да прилича на Сузан.