Мери Хигинс Кларк
Черни рози (17)

17.

Към шест и половина вечерта Джеф Дорсо стрелна неохотно с очи купчината съобщения, натрупала се, докато беше в съда. После се обърна с гръб към бюрото си. От прозорците на кантората му в Нюарк се откриваше великолепна гледка към небосклона над Ню Йорк, която дори и след безкрайните часове на процеса все още му действаше успокояващо.

Джеф беше градско момче. Роден в Манхатън и живял там до единайсетгодишна възраст, когато семейството му се премести в Ню Джърси, той имаше усещането, че е стъпил от двете страни на Хъдсън, и това му харесваше.

Трийсет и осем годишен, Джеф беше висок и слаб. Въобще не му личеше, че обича сладкишите. Черната му коса и матовата кожа издаваха италианското му потекло. Сините очи беше наследил от баба си, която бе ирландка.

Трудно можеше да скрие, че все още е ерген. Вратовръзките му не се съчетаваха с дрехите, които винаги бяха поизмачкани. Но купчината от съобщения показваше, че се радва на отлична репутация на адвокат по наказателни дела и на уважение, което бе извоювал в средите си.

Докато преглеждаше съобщенията, той отделяше по-важните и изхвърляше другите. Изведнъж вдигна вежди. Попадна на бележка, в която Кери Макграт го молеше да й позвъни. Беше оставила два телефонни номера — служебен и домашен. Джеф се чудеше какво би могла да иска от него. Нямаше предстоящи дела в Окръжния съд на Бъргън, където работеше тя.

Беше срещал Кери на вечери, организирани от адвокатската колегия, и знаеше, че вероятно ще се кандидатира за съдия, но всъщност не я познаваше отблизо. Обаждането й го заинтригува. Беше прекалено късно, за да я открие в службата. Реши да я потърси вкъщи.

— Аз ще се обадя — заяви Робин, когато телефонът иззвъня.

Вероятно, така или иначе, е за теб, каза си Кери, докато опитваше спагетите. Не предполагах, че ще станеш телефонистка още на тази възраст. Но Робин й извика да вдигне слушалката.

Прекоси забързано кухнята и стигна до апарата, закачен на стената. Непознат глас изрече:

— Кери?

— Да.

— Аз съм Джеф Дорсо.

Потърси го съвсем импулсивно. После се притесни, че го е направила. Ако разбереше, че се е свързала с адвоката на Скип Риърдън, Франк едва ли щеше да се отнася мило с нея отсега нататък. Но вече беше твърде късно да съжалява за постъпката си.

— Джеф, навярно не е особено уместно, но… — Гласът й секна. Изплюй камъчето, каза си тя. — Джеф, неотдавна дъщеря ми претърпя катастрофа. Оперира я доктор Чарлс Смит…

— Чарлс Смит — прекъсна я Дорсо, — бащата на Сузан Риърдън!

— Да, затова ти се обадих. С него става нещо странно. — Вече не се чувстваше толкова неловко. Разказа му за двете жени, които приличаха на Сузан.

— Имаш предвид, че Смит е пресъздал лицето й, когато ги е оперирал? — възкликна Дорсо. — Защо, по дяволите?!

— Ето кое ме тревожи. В събота ще водя Робин на друг специалист. Възнамерявам да го попитам какво влага пластичният хирург, когато претворява едно лице. Ще се помъча да поговоря и с доктор Смит, но смятам, че няма да е зле да прочета целия протокол от процеса, за да го притисна по-здраво. Бих могла да изровя копието от нашия архив, но ще ми отнеме време, пък и не ми се иска колегите да разберат, че проявявам интерес към него.

— Утре ще го получиш — отвърна Дорсо. — Ще ти го изпратя в службата.

— По-добре ми го изпрати вкъщи. Ще ти дам адреса.

— Предпочитам да ти го донеса и да си поговорим. Удобно ли е утре вечер към шест и половина? Обещавам, че няма да се заседявам повече от половин час.

— Чудесно.

— В такъв случай довиждане. Благодаря ти, Кери.

Телефонът изщрака. Кери се взря в слушалката.

Чудеше се защо се забърква в тази история. Забеляза възбудата в гласа на Дорсо. Не трябваше да използвам думата „странно“, помисли си тя. Започнах нещо, което може би няма да успея да довърша.

Шумът откъм печката я накара да се обърне рязко. Врящата вода преливаше от тенджерата и се стичаше към газовите струйки. Без да погледне, Кери разбра, че спагетите са се превърнали в лепкава каша.