Мери Хигинс Кларк
Черни рози (75)

75.

Джонатан и Грейс Хувър очакваха Кери и Робин към един часа. И двамата смятаха, че да се обядва късно в неделя, когато никой не бърза за никъде, е изискано и действа отпускащо.

За съжаление хубавото време от съботния ден не се задържа. Неделното утро беше мрачно и мразовито. Към обяд обаче къщата се изпълни с приятната миризма на агнешко печено. Камината в библиотеката — любимата им стая — гореше и двамата се бяха разположили удобно в очакване на гостите.

Грейс се бе задълбочила в кръстословицата на „Таймс“, а Джонатан четеше културната страница на вестника. Той вдигна очи, когато Грейс измърмори нервно, и видя, че е изпуснала писалката. Наблюдаваше я как се мъчи да се наведе, за да я вдигне.

— Грейс! — извика с укор в гласа той и скочи, за да й я подаде.

Тя въздъхна и посегна към писалката.

— Честно казано, чудя се как ще се оправям без теб, Джонатан.

— Няма да ти се наложи, скъпа. Същото се отнася и за мен.

Грейс задържа за миг ръката му до бузата си.

— Знам, скъпи. Повярвай ми, това ми дава сили да живея.

Докато пътуваха към дома на Джонатан и Грейс, Кери и Робин си говореха за предишната вечер.

— Много по-приятно е да се вечеря в къщата на семейство Дорсо, отколкото в ресторант! — възкликна Робин. — Харесва ми у тях, мамо!

— И на мен — призна без колебание Кери.

— Мисис Дорсо ми обясни, че не е трудно да се готви.

— Съгласна съм. Боя се, че не полагам големи усилия.

— О, мамо! — Тонът на Робин беше укорителен. Скръсти ръце, втренчи се в стесняващия се път, който водеше към Ривърдейл, и заяви, сякаш искаше да й се извини: — Ти правиш вкусни спагети.

— Да, и това е всичко.

Робин смени темата.

— Майката на Джеф смята, че той те харесва. И аз съм на същото мнение. Говорихме си по този въпрос.

— И какво?

— Мисис Дорсо каза, че Джеф никога не водел приятелките си у тях. Ти си първата, която е била на гости след абитуриентския му бал. Навремето сестрите му се закачали с момичетата, които ходели там, а сега бил страшно срамежлив.

— Вероятно — отвърна разсеяно Кери, прогонвайки от съзнанието си спомена.

На връщане от затвора се почувства толкова уморена, че за миг затвори очи. Когато се събуди, главата й лежеше на рамото на Джеф. Беше толкова приятно и толкова естествено.

Както обикновено, гостуването им при Грейс и Джонатан Хувър бе истинско удоволствие. Кери знаеше, че ще обсъждат делото „Риърдън“, но чак когато стигнат до кафето. Тогава Робин щеше да стане от масата и да отиде в библиотеката, за да чете или да се занимава с новите компютърни игри, които Джонатан никога не пропускаше да приготви за нея.

Докато се хранеха, Джонатан им разказваше за сесиите на сената и за бюджета, който губернаторът се опитваше да прокара.

— Виждаш ли, Робин, политиката е като футбола — обясни той. — Губернаторът е треньорът, който определя играчите, а лидерите на партията му в сената са защитниците.

— Това си ти, нали? — прекъсна го Робин.

— В сената, да — съгласи се Джонатан. — Останалите от нашия отбор защитават този, който е с топката.

— А другите?

— Играчите от противниковия отбор правят всичко възможно да ни съсипят.

— Джонатан! — спокойно го прекъсна Грейс.

— Извинявай, скъпа, но отдавна не съм виждал толкова игрички, колкото тази седмица.

— Какви са тия игрички? — попита Робин.

— Просто законодателите се мъчат да натоварят бюджета с излишни разходи, за да спечелят повече привърженици в своя избирателен район. Някои доста са се усъвършенствали.

Кери се усмихна.

— Робин, надявам се, че осъзнаваш колко си щастлива. Обяснява ти как действа правителството не някой друг, а чичо Джонатан.

— Много егоистично — увери ги Джонатан. Когато Кери положи клетва пред Върховния съд във Вашингтон, Робин ще бъде избрана в сената и ще прави каквото си иска.

Започва се, помисли си Кери.

— Робин — обърна се към дъщеря си тя, — ако си свършила с обяда, отиди да видиш какво има в компютъра.

— Нещо, което ще ти хареса — заяви Джонатан. — Сигурен съм.

Прислужницата се приближаваше към масата с каничката кафе. Кери наистина имаше нужда от втора чаша. Оттук нататък разговорът ще е неприятен, каза си тя.

Не изчака Джонатан да я попита за делото „Риърдън“. Предаде им точно всичко, което беше научила, и заключи:

— Ясно е, че доктор Смит е излъгал. Въпросът е доколко. Ясно е също, че Джими Уийкс има сериозна причина да не се възобнови разследването. В противен случай защо ще кара хората си да се занимават с Робин?

— Кинълен те е заплашил, че нещо може да се случи с нея? — Тонът на Грейс беше презрителен.

— Според мен „предупредил“ е по-точната дума. — Кери се обърна към Джонатан: — Виж, трябва да разбереш, че не възнамерявам да обърквам плановете на Франк Грийн. От него ще излезе добър губернатор. Знам, че докато обясняваше на Робин какво става в сената, ти всъщност говореше на мен. Той ще продължи да провежда политиката на Маршъл. По дяволите, Джонатан, аз искам да бъда съдия. Убедена съм, че няма да се проваля. Ще бъда справедлива, без да се държа глупаво или сантиментално. Но какъв съдия е този, който като прокурор е обърнал гръб на съвсем явна съдебна грешка? — Осъзна, че е повишила тон, и добави: — Моля да ме извините. Поувлякох се.

— Човек постъпва както смята за правилно.

— Няма да вдигам излишен шум. Нещо не е наред и аз държа да открия какво е то, а после ще оставя Джеф Дорсо да си свърши работата. Утре следобед ще се видя с доктор Смит. Целта ми е да опровергая достоверността на показанията му. Според мен той е пред нервна криза. Да преследваш някого е престъпление. Ако успея да го накарам да признае, че е излъгал за бижутата и за мъжа, който навярно е имал връзка със Сузан, играта става друга. Джеф Дорсо ще подаде молба за преразглеждане на делото. Ще са нужни няколко месеца, докато се стигне до нов процес. Тогава Франк Грийн вече ще е губернатор.

— Но ти, скъпа, вероятно няма да бъдеш съдия — каза Джонатан, клатейки глава. — Звучиш доста убедително, Кери, и аз ти се възхищавам, макар и да се тревожа от това, което може да те сполети. На първо място обаче е Робин. Заплахата си е заплаха и трябва да се приема на сериозно.

— Аз я приемам на сериозно, Джонатан. С изключение на гостуването й при семейство Дорсо, не съм я изпускала от очи през почивните дни. Нито за миг не я оставям сама.

— Кери, когато се притесняваш, че у вас не е достатъчно безопасно, води я тук — настоя Грейс. — Къщата ни се охранява добре. Ще заключваме и вратата на двора. Тя е свързана с алармената инсталация. Ако някой се помъчи да проникне през нея, веднага ще разберем. Ще намерим пенсиониран полицай, който да я кара на училище и да я прибира след часовете.

Кери сложи ръка върху пръстите на Грейс, леко ги стисна и каза простичко:

— Обичам ви и двамата. Джонатан, моля те, не се разочаровай от мен само защото смятам, че съм длъжна да постъпя така.

— Гордея се с теб — отвърна Джонатан. — Ще се постарая да запазя името ти в списъка на кандидатите за съдийските места, но…

— Но не бива да разчиташ на това — бавно довърши изречението му Кери. — Знам. Понякога на човек му се налага да направи труден избор, нали?

— Хайде да сменим темата — рязко заяви Джонатан. — И все пак бих искал да ме държиш в течение, Кери.

— Разбира се.

— А сега нещо по-весело. Грейс се почувства доста добре миналата вечер и двамата излязохме да вечеряме навън.

— О, Грейс, толкова се радвам! — възкликна искрено Кери.

— Знаеш ли, срещнахме някакъв човек, който оттогава не ми излиза от ума — сподели Грейс. — Не мога да се сетя откъде го познавам. Казва се Джейсън Арнът.

Докато вечеряха, Кери не намери за необходимо да им разкаже за Джейсън Арнът. Реши да не го коментира и сега. Ето защо само попита:

— Защо смяташ, че го познаваш?

— Нямам представа — отвърна Грейс. — Сигурна съм обаче, че или съм го срещала някъде, или съм виждала снимката му във вестника. — Сви рамене. — Ще си спомня след време — винаги става така.