Мери Хигинс Кларк
Черни рози (29)

29.

По негласно споразумение Кери и Джеф се въздържаха да споменават делото „Риърдън“, преди да им сервират кафето. Докато вечеряха, Джеф й разправи за детството си в Ню Йорк.

— Струваше ми се, че братовчедите ми от Ню Джърси живеят в пустош. Когато обаче ние самите се преместихме и аз израснах там, реших да остана.

Каза й, че има четири сестри.

— Завиждам ти. Аз съм единствено дете и много обичах да ходя на гости у приятели, чиито семейства бяха големи. Винаги съм мислила, че е по-добре човек да има братя и сестри. Баща ми почина, когато бях на деветнайсет години, а когато навърших двайсет и една, майка ми се омъжи повторно и замина за Колорадо. Виждаме се два пъти в годината.

В очите на Джеф се появи топлота.

— Значи не можеш да разчиташ на близките си.

— Не, но Джонатан и Грейс Хувър ми запълват празнотата. Държат се чудесно с мен, почти като родители.

Говориха за следването си и двамата изразиха мнението, че първата година в университета е било ужасно и не биха желали да я преживеят отново.

— Какво те накара да се посветиш на наказателното право? — попита Кери.

— Струва ми се, че съм взел това решение още в детството си. Една жена, Ана Оуенс, чийто апартамент се намираше в нашата сграда, беше най-добрият човек, когото познавах. Спомням си, бях осемгодишен и тичах през фоайето, за да хвана асансьора. Блъснах я и я съборих. Всеки друг на нейно място щеше да се разкрещи. Тя обаче просто се изправи и ми каза: „Джеф, асансьорът ще се върне.“ После се усмихна. Разбра колко съм разстроен.

— Едва ли точно тази случка е повлияла на избора ти — засмя се Кери.

— Не. Но след три месеца, когато съпругът й я изостави, тя го проследи до жилището на приятелката му и го застреля. Искрено вярвах, че временно е загубила разсъдък. Такова беше становището и на адвоката й, но въпреки всичко я осъдиха на двайсет години затвор. Според мен това може да се нарече „смекчаващи вината обстоятелства“. Когато съм сигурен, че съществуват или съм убеден в невинността на обвиняемия, както в случая със Скип Риърдън, винаги се заемам с делото. — Той замълча, преди да попита: — А теб какво те накара да станеш прокурор?

— Мисълта за жертвата и за близките й — отвърна просто Кери. — Ако се ръководех от твоята логика, можех да застрелям Боб Кинълен и да твърдя, че съм невинна.

В очите на Джеф Дорсо се появи леко раздразнение. После той се развесели.

— Не мога да си представя, че си способна да застреляш някого, Кери.

— И аз, освен… — Кери се поколеба, преди да продължи: — Освен ако животът на Робин не е в опасност. Тогава бих направила всичко, за да я спася. Сигурна съм.

По някое време, докато вечеряха, Кери заговори за смъртта на баща си:

— Бях студентка втора година в университета в Бостън. Отначало татко беше капитан от военновъздушните сили, а по-късно отиде на работа в гражданската авиация и стана изпълнителен директор на една компания. След като навърших три години, започна да ни води с мама из целия свят. За мен той беше най-великият човек, когото познавах. — Тя преглътна с мъка. — Веднъж през почивните дни си бях у дома и той спомена, че се чувства зле. Не отиде на лекар, понеже току-що беше минал на редовния си годишен профилактичен преглед. Каза, че до сутринта ще му мине. Но на сутринта не се събуди.

— И майка ти се е омъжила повторно след две години?

— Да, веднага след като завърших колежа. Сам беше вдовец, приятел на баща ми. Тъкмо щеше да се пенсионира и да се установи във Вейл, когато баща ми почина. Има хубава къща там. И за двамата беше добре да се оженят.

— Как би възприел баща ти Боб Кинълен?

Кери се засмя.

— Много подходящ въпрос, Джеф Дорсо. Струва ми се, че щеше да е озадачен от него.

Докато пиеха кафето, най-сетне обсъдиха делото „Риърдън“. Кери започна съвсем откровено:

— Преди десет години присъствах на произнасянето на присъдата и изражението на лицето му ми се е запечатало в съзнанието. Чувала съм много виновни хора, които се кълнат, че са невинни. В края на краищата няма какво да губят. Но думите му ми направиха дълбоко впечатление.

— Защото говореше истината.

Кери го погледна в очите.

— Предупреждавам те, Джеф Дорсо, възнамерявам да заема противоположна позиция. Макар и протоколите от процеса да породиха у мен множество въпроси, те съвсем не ме убедиха, че Скип Риърдън е невинен. Нито пък вчерашното посещение при него. Някой от двамата лъже — или той, или доктор Смит. За разлика от доктор Смит, Скип Риърдън има сериозно основание за това. Според мен фактът, че в деня на смъртта на Сузан е обсъждал възможността за развод и очевидно се е отказал, след като е разбрал колко ще му струва подобна стъпка, не е в негова полза.

— Кери, Скип Риърдън е човек, натрупал сам милионите си. Измъкнал се от бедността и станал преуспяващ бизнесмен. Сузан му струвала цяло състояние. Чу го и от самия него. Обичала да се прави на изтънчена дама и купувала всичко, каквото й хрумнело. — Джеф замълча. — Не си права. Да се ядосаш и да излееш гнева си е едно, а да убиеш — съвсем друго. Макар че разводът е щял да му струва скъпо, Скип всъщност се е успокоил, понеже е решил да сложи край на несполучливия брак и да си уреди живота.

Говориха и за розите.

— Абсолютно съм сигурен, че Скип нито ги е занесъл, нито е поръчал да ги изпратят на Сузан — заяви Джеф и отпи от кафето си. — Следователно ако приемем този факт, трябва да допуснем, че е имало и друг човек.

Когато Джеф плати сметката, и двамата бяха стигнали до заключението, че показанията на д-р Смит са били главната причина Скип Риърдън да бъде осъден.

— Предлагам да си зададеш и още един въпрос — подкани я Джеф. — Доктор Смит твърди, че Сузан се е бояла от Скип и от изблиците му на ревност. Ако действително е било така, как е възможно да подрежда спокойно розите, които й е изпратил друг мъж? Според Скип тя дори го е вършела най-демонстративно. Не ти ли се струва абсурдно?

— Ако Скип казва истината, което ние не знаем със сигурност.

— Аз самият му вярвам — разпалено изрече Джеф. — Освен това никой не потвърди показанията на доктора. Семейство Риърдън бяха известни в града. Ако Скип се е държал грубо със Сузан, някой щеше да застане на свидетелското място и да го разобличи.

— Може би — призна Кери. — Но защо адвокатът му не е призовал свидетели, които да опровергаят твърдението, че Скип е бил безумно ревнив? Защо само двама души са пожелали да се противопоставят на показанията на доктор Смит? Не, Джеф, ако се позовем на информацията, която са получили съдебните заседатели, ще стигнем до извода, че те не са имали причини да не повярват на доктор Смит. Не смяташ ли, че по принцип хората са склонни да се доверяват на лекарите?

Докато се прибираха, двамата мълчаха. Джеф изпрати Кери до входа на къщата й и посегна към ключа.

— Майка ми казва, че мъжът винаги трябва да отваря вратата на дамата. Надявам се, че жестът ми не е проява на сексизъм.

— Не, естествено. Аз поне не го възприемам така. Но вероятно съм с остарели разбирания.

Небето над тях беше синьо-черно и звездите блестяха ослепително. Духаше силен вятър. Кери потрепери.

Джеф забеляза, че й е студено, и бързо превъртя ключа, а после бутна вратата.

— Не си облечена достатъчно топло за нощния хлад. По-добре е да се прибираш веднага вътре.

Кери влезе във вестибюла. Джеф остана на верандата и не даде да се разбере, че очаква да бъде поканен, а само каза:

— Преди да тръгна, бих искал да знам какво ще правим оттук нататък.

— Ще се срещна с доктор Смит при първа възможност. Но предпочитам да отида при него сама.

— Тогава ще се чуем в някой от следващите дни — заяви Джеф.

Усмихна се бегло и заслиза по стъпалата на верандата. Кери затвори вратата и стигна до всекидневната, но не запали веднага лампата. Осъзна, че все още се наслаждава на момента, в който Джеф взе ключа от нея и й отвори вратата. Приближи се до прозореца и го гледа, докато даде на заден ход, за да изкара колата от алеята, и изчезна надолу по улицата.

Татко е толкова забавен, мислеше си Робин, докато седеше до него на удобната седалка на ягуара. Бяха разгледали вилата, която Боб Кинълен възнамеряваше да купи. На нея й хареса, но той бе разочарован.

— Искам да мога да стигам до нея със ските — рече Боб и се засмя. — Просто ще продължаваме да търсим.

Робин носеше фотоапарата си и баща й я изчака, докато изщрака два филма. Макар и по върховете на планината да имаше малко сняг, според нея светлината беше фантастична. Снима последните лъчи на залязващото слънце и двамата потеглиха. Боб й беше обещал, че ще я заведе в един ресторант, където скаридите били великолепни.

Робин знаеше, че майка й му се сърди, понеже не дойде у тях след операцията. Но все пак бе оставил съобщение по телефона. Наистина рядко се виждаха, но когато бяха заедно, баща й се държеше чудесно с нея.

В шест и половина спряха пред ресторанта. Докато ядяха скаридите и мидите, си поговориха. Боб й обеща, че тази зима ще отидат на ски, само двамата.

— Когато мама е на среща — намигна й той.

— О, тя почти не ходи на срещи — отвърна детето. — Мъжът, с който излизаше през лятото, ми харесваше. Мама обаче твърдеше, че е скучен.

— Какво работеше той?

— Мисля, че беше инженер.

— Е, когато мама стане съдия, сигурно ще си намери приятел, който също е съдия. Да е от нейната среда.

— Миналата вечер се появи някакъв адвокат. Беше много симпатичен. Но ми се струва, че не дойде на гости, а заради някакво дело.

Боб Кинълен почти не я слушаше. Изведнъж наостри уши:

— Как се казваше той?

— Джеф Дорсо. Донесе на мама да прочете две големи папки.

Баща й се умълча и Робин се почувства виновна. Реши, че се е поувлякла, и сега го е яд на нея.

Качиха се в колата и през останалата част от пътуването Робин спа. Когато в девет и половина пристигнаха пред къщата, тя се зарадва, че най-сетне се е прибрала у дома.