Мери Хигинс Кларк
Черни рози (46)

46.

В ранното утро Уейн Стивънс се бе настанил удобно във всекидневната на къщата си в испански стил в Оукланд, Калифорния, и четеше вестник. Оттеглил се преди две години от застрахователния бизнес, който му носеше прилични доходи, той имаше вид на доволен човек. Дори и в покой, изражението на лицето му бе жизнерадостно. Всекидневните физически упражнения поддържаха тялото му в добра форма. И двете му дъщери, вече омъжени, живееха наблизо. От осем години беше женен за третата си съпруга Катрин и с времето бе осъзнал, че е имало доста да се желае по отношение на предишните си бракове.

Когато телефонът иззвъня, мъжът не предполагаше, че разговорът ще събуди неприятни спомени.

Гласът бе с подчертан акцент, характерен за жителите на Източното крайбрежие.

— Мистър Стивънс, обажда се Джо Пълъмбо, следовател от прокуратурата на окръг Бъргън, Ню Джърси. Сузан Риърдън е била ваша доведена дъщеря, нали?

— Сузан Риърдън? Не познавам жена с подобно име. Чакайте малко, да не би да имате предвид Сузи?

— Така ли сте наричали Сузан?

— Имах дъщеря, на която казвахме Сузи, но името й беше Су Елън, а не Сузан. — Изведнъж Стивънс осъзна, че следователят беше използвал минало време, „е била“. — Да не би да й се е случило нещо?

На три хиляди мили от него Джо Пълъмбо хвана здраво слушалката.

— Не знаете ли, че Сузан или Сузи, както сте я наричали, беше убита преди десет години? — Той натисна бутона, за да включи устройството за записване на разговора.

— Господи! — Гласът на Уейн Стивънс се сниши до шепот. — Разбира се, че не знам. За всяка Коледа й изпращах поздравителна картичка на адреса на баща й, доктор Чарлс Смит, но тя никога не ми е писала.

— Кога сте я виждали за последен път?

— Преди осемнайсет години, наскоро, след като втората ми жена Джийн, която й беше майка, почина. Сузи бе притеснено, нещастно, и, да ви кажа честно, трудно дете. Бях вдовец, когато се ожених за майка й. Имах две малки дъщери. Осинових Сузи и заедно с Джийн отгледахме трите момичета. След смъртта на Джийн изплатиха на Сузи една застраховка. Заяви ми, че заминава за Ню Йорк. Тогава беше на деветнайсет години. Няколко месеца по-късно получих от нея доста злобно писмо, в което ме уведомяваше, че тук винаги се е чувствала зле и повече не иска да има нищо общо с нас. Щяла да живее при истинския си баща. Веднага се обадих на доктор Смит, но той беше изключително груб. Смятал за голяма грешка, че е разрешил дъщеря му да бъде осиновена от мен.

— Значи Сузан, или Сузи, не ви е звънила по телефона лично? — бързо попита Джо.

— Не. Не можех да направя нищо, освен да се опитам да й простя. Надявах се, че след време ще се върне. Какво се е случило с нея?

— Преди десет години обвиниха съпруга й, че я е убил в пристъп на ревност.

В главата на Уейн Стивънс изплуваха спомени. Сузи, хленчещо, току-що проходило бебе, пълничко, нацупено момиче, заловило се с тенис и голф, без да се радва на успех в нито един от двата спорта. Сузи, която се ослушва при позвъняването на телефона, макар и никога да не търсят нея, гледа навъсено двете си заварени сестри, когато приятелите им идват да ги вземат, тряска вратите и тича нагоре по стълбите.

— Ревнувал е, понеже се е виждала и с други мъже?

— Да. — Джо Пълъмбо долови объркването в гласа на мъжа и осъзна, че Кери е била права, като се е поинтересувала от миналото на Сузан. — Мистър Стивънс, бихте ли описали външността на доведената си дъщеря?

— Су беше… — Стивънс се поколеба. — Не се отличаваше с особена красота — продължи тихо той.

— Разполагате ли с нейни снимки, които да ни предоставите? Ако може да се правени горе-долу по времето, когато е решила да дойде на Изток.

— Естествено. Но това се е случило преди повече от десет години. Защо се интересувате чак сега?

— Понеже една от нашите прокурорки смята, че по време на процеса някои неща са били премълчани.

Боже мой, колко вярно се оказа предчувствието на Кери, помисли си Джо и след като Уейн Стивънс му обеща, че незабавно ще изпрати снимки на Сузи, затвори телефона.