Мери Хигинс Кларк
Черни рози (72)

72.

Скип Риърдън прекара една от най-мъчителните седмици в живота си. Скептицизмът в очите на прокурорката Кери Макграт при посещението й в затвора беше като капак на отчаянието, породено от съобщението, че вероятно присъдата му няма да се обжалва повече.

Сякаш в главата му непрестанно напяваше древногръцки хор: „Още двайсет години, преди да излезеш на свобода под гаранция.“ Вместо да чете или да гледа телевизия, Скип цяла седмица се взираше в снимките по стените на килията си.

Повечето от тях бяха на майка му и на Бет. Някои бяха правени преди седемнайсет години, когато той беше на двайсет и три и точно се бе запознал с Бет. Тя отскоро работеше като учителка, а той току-що беше основал строителната компания „Риърдън“.

През десетте години, откакто бе в затвора, Скип с часове не откъсваше очи от снимките, чудейки се как всичко толкова много се обърка. Ако онази нощ не бе срещнал Сузан, двамата с Бет щяха да са женени вече четиринайсет-петнайсет години. Навярно щяха да имат две-три деца. Какво ли значи да ти се роди син или дъщеря, чудеше се той.

Щеше да построи за Бет къщата, за която си бяха мечтали заедно, а не това модернистично недоразумение, плод на налудничавата фантазия на някакъв архитект, издигнато по настояване на Сузан и впоследствие станало му толкова омразно.

През цялото време го крепеше вярата, че след като е невинен, справедливостта, за която се бореше американската правна система, ще победи, и на кошмара ще бъде сложен край. Представяше си как Апелативният съд ще признае д-р Смит за лъжец, а Джеф ще дойде и ще му заяви: „Да вървим, Скип. Ти си свободен.“

Според правилата за вътрешния ред на затвора Скип можеше да разговаря по телефона два пъти дневно. Обикновено се обаждаше и на майка си, и на Бет по два пъти в седмицата. Поне едната от тях идваше да го види в събота или в неделя.

Тази седмица Скип не се бе обаждал нито на майка си, нито на приятелката си. Беше решил повече да не позволява на Бет да го посещава. Тя би следвало най-после да си уреди живота. През тази година навършваше четирийсет. Трябваше да се запознае с някого, да се омъжи и да роди деца. Бет обичаше децата, затова беше станала учителка, а впоследствие и методистка.

Скип бе взел и още едно решение — да престане да си губи времето в проектиране на къщите, за които си мечтаеше. Когато излезеше от затвора, ако въобще бе възможно, щеше да е прехвърлил шейсетте — твърде късно, за да започва всичко отначало. Пък и едва ли някой би се интересувал от него.

Ето защо в събота сутринта, когато му съобщиха, че адвокатът му го търси по телефона, Скип отговори с твърдото намерение да заяви и на Джеф да забрави за него. И той трябваше да си гледа другите задължения. Новината, че Кери Макграт ще го посети заедно с майка му и Бет, го ядоса.

— Какво иска Макграт, Джеф? — попита той. — Да покаже на мама и на Бет, че напразно си губят времето, като се мъчат да ме измъкнат оттук? Да им даде да разберат, че всеки аргумент в моя полза в крайна сметка се обръща срещу мен? Предай на Макграт, че не желая да чувам всичко отново. Съдът доста се потруди, за да ме убеди.

— Млъкни, Скип! — сопна му се Джеф. — Кери се интересува от теб и с това дело за убийство си навлече безброй неприятности, включително и заплахата, че ако не престане да търси нови факти, ще се случи нещо с десетгодишната й дъщеря.

— Заплаха ли? От кого?

Скип се вторачи в слушалката, която държеше, сякаш я виждаше за първи път. Недоумяваше как така дъщерята на Кери Макграт е била заплашвана заради него.

— Не само от кого, а и защо. Човекът е Джими Уийкс, а причината е, че той се страхува да не се възобнови разследването. А сега ме чуй. Кери настоява да обсъди всички подробности по случая с теб, с майка ти и с Бет. Иска да ви разпита надълго и нашироко. Разполага с доста сведения за доктор Смит, които държи да ви съобщи. Няма нужда да обсъждам какво ти причиниха показанията му. Ще дойдем днес следобед. Бъди готов да й помогнеш. Предоставя ни се възможност да те освободим от затвора. Нищо чудно да е последната.

Скип чу изщракването на телефона. Надзирателят го заведе в килията му. Седна на леглото и зарови лице в ръцете си. Против волята му надеждата, която беше успял да прогони от съзнанието си, отново се появи и проникна във всички клетки на тялото му.