Мери Хигинс Кларк
Черни рози (86)

86.

В девет и половина сутринта Джейсън Арнът погледна през прозореца, видя мрачното облачно небе и се почувства странно потиснат. Краката и гърбът го понаболяваха, но симптомите на грипа, които го принудиха да прекара почивните дни в леглото, вече отзвучаваха. Не можеше обаче да преодолее усещането, че нещо не е наред.

Осъзна, че причината е тази проклета листовка на ФБР. Беше изпаднал в същото състояние след онази нощ в дома на конгресмена Пийл. Когато влезе, няколко от лампите на долния етаж, които се включваха и изключваха автоматично, светеха, но горе всички стаи бяха тъмни. Вървеше по коридора и носеше картината, която бе свалил от стената. Изведнъж долови стъпки по стълбите. Едва успя да скрие лицето си с картината, когато светлината заля коридора.

Чу треперещия глас, който извика: „Боже мой!“, и се сети, че е майката на Пийл. Инстинктивно побягна, като държеше пред себе си картината. Нямаше намерение да удря старицата. Искаше само да я събори, да й вземе очилата и да избяга. На тържеството по случай избирането на сина й в Конгреса той разговаря дълго с нея и знаеше, че без тях е сляпа като прилеп.

Но тежката рамка на портрета блъсна главата й и жената падна възнак на стъпалата. От изхъркването, което излезе от устата й, преди да се отпусне неподвижно на пода, Джейсън разбра, че е мъртва. После месеци наред се озърташе дали някой няма да се приближи до него и да му сложи белезници.

Сега, колкото и да се мъчеше да се успокои, листовката на ФБР го караше да настръхва по същия начин.

След случая с майката на Пийл единствената му утеха беше да се наслаждава на шедьовъра на Джон Уайт Александър „В покой“, който беше откраднал през онази нощ. Точно както Пийл, и той я държеше на стената в голямата спалня във вилата си в Катскил. Ставаше му приятно, когато си помислеше, че хиляди хора минават през музея на изкуствата „Метрополитън“, за да видят другата картина на художника, която беше близка по сюжет с нея — казваше се „Отдих“. Отпуснатата назад фигура на красивата жена беше с грациозни очертания както в „Отдих“, но затворените очи и чувственото изражение на лицето сега му напомняха за Сузан.

Миниатюрната рамка със снимката й беше на нощното му шкафче. Радваше се, че и двата портрета са в стаята му, макар и имитацията на Фаберже да не заслужаваше изисканата си компания. Нощното шкафче беше от мрамор с позлата, изящен екземпляр от периода на възхода на готическия стил. Беше се сдобил с него при големия удар, когато нае камион и буквално изпразни дома на семейство Мериман.

Реши да се обади предварително. Обичаше, когато пристигне, да намери отоплението включено, а хладилника — зареден. Но вместо да използва домашния си телефон, щеше да позвъни на прислужницата от мобифона, регистриран на едно от фалшивите му имена.

От аварийната кола на „Пъблик Сървис Газ енд Електрик“ се получи сигнал, че Арнът провежда телефонен разговор. Докато слушаха, агентите на ФБР се усмихваха доволно.

— Според мен ще успеем да проследим тази хитра лисица, Арнът, до леговището му — отбеляза служителят, който ръководеше операцията.

Чуха как Джейсън приключи с думите:

— Благодаря ти, Мади. Тръгвам след час и ще пристигна към един.

Мади отвърна с равен глас:

— Ще приготвя всичко. Можете да разчитате на мен.