Александер Кравчук
Октавиан Август (89)

Императорът и робите

Докато императорът се намираше в Галия, през 15 година в Рим почина Публий Ведий Полион, който не падаше по-долу от Лициний. Ведий беше син на освободен роб, но натрупа огромни богатства и имаше значително влияние. Радваше се на благоволението на самия Август, на когото вероятно някога беше правил важни услуги. Някои упрекваха императора, че счита за свой приятел човек с толкова долен произход и просташки вкус към разкоша като всяко парвеню. Обаче Август, допуснал някого в кръга на близките си, трудно променяше отношението си към него.

За един от главните си наследници Ведий беше определил именно императора. Завещаваше му великолепната си вила край Неаполитанския залив с многозначителното име „Паузилипон“, което на гръцки значи „зарежи грижите“. В завещанието обаче имаше едно условие: Август трябваше да предостави сградата за ползуване на жителите на околността. От само себе си се разбираше, че сградата ще носи името на Ведий и ще остане като вечен паметник за приятелството на императора със сина на освободен роб. Всички се смаяха, когато разбраха, че императорът е заповядал „Паузилипон“ да бъде разрушен до основи и на същото място да се построи портик, който да носи името на Ливия. И тъй императорът искаше да заличи името на приятеля си от паметта на народа! Защо?

Веднъж Август удостои с присъствието си разкошен прием в дома на Ведий. На трапезата прислужваше един съвсем млад роб. За нещастие робът изпусна някакъв скъп кристален бокал и той се счупи. Разяреният Ведий заповяда да хвърлят момчето в езерото, където отглеждаха хищни риби, и ги хранеха с месо. В последния миг робът успя да се отскубне от ръцете на палачите си и падна в краката на Август. Единствената му молба беше да умре като човек. Август, естествено, се застъпи за момчето. Но Ведий беше непреклонен; робът беше негова собственост и дори господарят на Рим нямаше думата тук. Тогава императорът любезно помоли да му донесат всички кристални вази в този дом — най-спокойно започна една по една да ги троши. Колко нищожна изглеждаше сега загубата на един кристален бокал в сравнение с опустошението, което императорът вършеше със собствените си ръце! А едва ли би могло да го хвърлят в езерото, за да го разкъсат рибите. Ведий се опомни, робът беше спасен, но императорът никога не забрави какъв звяр се крие у човека, когото бе смятал за свой приятел.

Това не е единственият случай, когато Август е заставал в защита на робите. Когато робите на Хостий Квадра, известен в Рим със сексуалната си извратеност, убиха господаря си, за което законът предвиждаше най-сурово наказание, по волята на императора те бяха напълно оправдани. Август дори даде да се разбере, че ги смята достойни за награда.

Никой не може да излезе извън мисловните категории, присъщи на своята епоха. Тогава, а и векове по-късно, робовладението е било основа на цялата обществена и икономическа система, смятало се е за нещо естествено и неизбежно. На никого дори не е хрумвало да оспорва този съществуващ открай време ред. Победоносните въстания на робите по онова време не са водели до премахване на този нечовешки институт.

Императорът положително не е имал никакво желание да ограничава робовладението по какъвто и да било начин. Когато общодържавните интереси са налагали това, той се е отнасял най-безогледно към робите. Та нали именно след разгромявалото на Секст Помпей заповядал да хвърлят в затвора и разпънат на кръст хиляди роби, които преди това бяха служили в армията на сицилийския владетел. Но по принцип — за времето си — Август е бил човечен, лишен от предубеждения.