Александер Кравчук
Октавиан Август

Рим, XV-XVII март, XLIV година^[1]

XV март

Вече падаше здрач, а ръката на Марк Брут още кървеше. Ранил го бе преди няколко часа Гай Касий, когато в суматохата и сляпата възбуда и двамата пронизваха с кинжалите си Цезар.

Сега, заедно с другите убийци на диктатора, водачите на заговора трескаво се съвещаваха в Капитолия. Тук бяха вън от всякаква опасност, понеже хълмът се охраняваше от верните гладиатори на техния съмишленик Децим Брут.

Огромният град, разстлал се долу, в ниското, и по съседните хълмове, тръпнеше в смъртна тревога. Само глух тропот от барикадиране на порти, нечии забързани крачки или внезапен вик на ужас нарушаваше тишината на безлюдните улици. Изглежда тук-таме бяха почнали убийства и грабежи. Гражданите се укрепяваха по покривите на домовете си, за да бранят оттам живота и имуществото си. Градът беше пълен с бедняци от цяла Италия и с освободени от служба войници. Тълпи бездомници от месеци вече се бяха настанили по площадите и дори в храмовете в очакване да заминат за основаните от Цезар колонни. С неговата смърт те губеха всичко и бяха готови на всичко.

Никой не знаеше какво ще донесе настъпващата нощ. Нямаше правителство, органите на реда и сигурността бездействуваха. Властта принадлежеше на улицата.

Още преди смъртно раненият Цезар да рухне на пода в заседателната зала на сената, мнозинството от сановниците, които не бяха участвали в заговора, се струпаха пред вратите в панически бяг, тъпчейки се един друг. Когато Марк Брут поиска да ги призове към сплотеност и единодействие, огромната зала вече беше почти опразнена.

В момента на покушението Марк Антоний разговаряше в преддверието на залата. Този мъж с атлетическо телосложение лесно би се справил с няколко противници наведнъж. Но физическата сила рядко върви ръка за ръка с истинската храброст. Той веднага захвърли консулските си отличителни знаци, смъкна дрипите от гърба на някакъв бедняк и така предрешен, скришом се добра до къщи. Беше сигурен, че заговорниците ще го убият като приятел и съратник на диктатора. След смъртта на Цезар, като съконсул за годината^[2], той по закон ставаше държавен глава. Но скован от страх, сега седеше в домашната си крепост.

Вторият по ранг — началникът на конницата на диктатора Марк Емилий Лепид, застана начело на легиона, разквартируван на острова в Тибър, но само за да го заведе на Марсово поле и там да изчака развитието на събитията.

Така от сцената слязоха и сенаторите, и цезарианците. Но убийците на Цезар също бяха неподготвени и безпомощни. Те нямаха никакъв план за действие. В доктринерското си заслепение вярваха, че е достатъчно да погубят тиранина, за да се възстанови в републиката, без по-нататъшни старания и усилия от тяхна страна, предишното състояние, което те наричаха свобода. Но това беше свобода само за тях — за господарите, аристократите, богаташите, които гледаха на държавата като на своя бащиния.

Другояче мислеше римското простолюдие. Цезар даваше на бедните работа и военна плячка, на безимотните — земя, а на всички — зрелища. Походите му завършваха победоносно. Той омайваше всички с чудните си планове. Освен това, както повечето мъже и той си имаше любовни историйки и дългове, безпокоеше се от напредващото оплешивяване, но от сърце се смееше на многобройните анекдоти, които се разказваха по негов адрес. А нищо друго не печели така доверието и симпатиите на масите, както непринудената усмивка, с която могъщият властник признава човешките си слабости.

Затова, когато убийците с окървавени кинжали се втурнаха из улиците с възгласите:

— Тиранинът падна! Убихме диктатора! — никой не откликна на техния призив.

А в ентусиазма си те смятаха, че ще поведат след себе си безброй тълпи. Измамени и разтревожени, заговорниците решиха тогава да завземат Капитолия и да го обградят с гладиатори. И започнаха разгорещени дебати. Трябваше да се действа, пасивната маса трябваше незабавно, да се размърда и да се тласне в желаната посока.

Приятели и агенти на заговорниците тайно плъзнаха из града. Звънки сребърни монети потекоха в кесиите на водачите на разни организации и дори на най-обикновени банди. На Форума^[3] постепенно се събра голяма тълпа. Към нея се присъединяваха и хора, които не бяха подкупени, а чисто и просто любопитни.

Пред тази сплашена сбирщина, която вдигаше възгласи за мир и трябваше да представлява римското гражданство, пръв излезе да говори преторът^[4] Луций Корнелий Цина, брат на първата съпруга на Цезар. Преди време, през 78 г., той участва в един неуспешен държавен преврат и бе изпратен в изгнание. Само на Цезар дължеше помилването си, завръщането си в родината, възстановяването на имуществото си и високия си пост. А сега същият този Цина беше полудял от страх да не го погубят родствените му връзки с убития. С театрален жест смъкна отличията си и се провикна:

— Тази длъжност получих от тиранина, затова се отказвам от нея. Хвала на неговите убийци! Нека ги помолим да слязат от Капитолия и да дойдат при нас!

След него думата взе Публий Корнелий Долабела, любимецът на Цезар. Възнамерявайки да потегли на Изток, диктаторът го бе посочил за консул през останалата част от годината. Това беше доказателство за изключителна благосклонност, защото Долабела, едва 25-годишен, не беше минал през по-ниските длъжности, изисквани от закона. Сега същият този млад човек се изправи в консулски одежди, с отличията на тази най-висока длъжност. Гаври се с мъртвия, проклина името и делата му, а всички знаеха колко много дължи на него. Уверява присъстващите, че участвал в заговора, но по независещи от него причини не успял да се включи в самото покушение.

Под влияние на тези речи настроението на тълпата като че ли започва да клони на страната на заговорниците. Тогава Брут и Касий се решават да слязат от Капитолия. Те застават на Форума — и двамата високи, стройни, бледи — и двамата горди с деянието си. Но тълпата все още е далече от всякакъв ентусиазъм. Така че убийците благоразумно се връщат на Капитолия.

А в това време сенаторите^[5] постепенно се окопитват. Няма клане. Антоний и Лепид са изчезнали. Заговорниците явно са взели връх. Затова все повече магистрати се явяват в Капитолия, за да засвидетелстват единомислието си със защитниците на свободата. По-нататък в дебатите се стига до решение да се изпрати делегация при Антоний и Лепид, за да ги призове — особено първия като действащ консул — към добра воля и съдействие за запазване на реда. Тази крачка ще има фатални последици.

Защото Антоний вече е успял да превъзмогне страха. Свързал се е с Лепид и сега му е ясно, че не е безпомощен. А посещението на делегацията напълно го успокоява. Искат да преговарят с него, значи са слаби и наивни. За да спечелят време и да не се ангажират твърде прибързано, отговарят — първо той, а след него и Лепид, — че най-рано на другия ден могат да съобщят за становището си.

Но на заговорниците дори този уклончив отговор им стига, за да се почувстват по-сигурни и да не предприемат почти нищо. В същото време Антоний незабавно пристъпва към реализиране на плановете си. Той се ръководи от сигурното правило, че във всяко положение най-важни са парите. Негови хора през нощта нападат държавната съкровищница, намираща се в храма на богинята на богатството, и задигат цялата наличност — седемстотин милиона сестерции в сечени монети според сметководните книги. След това нахлуват в потъналия в траур Цезаров дом, където вече се готвят за погребалната церемония, мият и обличат тялото на Цезар. Любящата и вярна Калпурния, съпругата на убития, който никога не бе я обичал и непрекъснато й изневеряваше, почти не е на себе си от скръб. Тя веднага се съгласява да предаде за по-сигурно ценностите и книжата на мъжа си в ръцете на неговия приятел. По този начин Антоний се сдобива с цялата документация на диктатора и с 25 милиона сестерции, без да се броят другите ценности от личното му съкровище.

Освен за Калпурния, смъртта на Цезар е тежък удар и за още две жени в Рим.

В една великолепна вила отвъд Тибър се мята в страх и отчаяние египетската царица Клеопатра. Рухнали са всички надежди, които е възлагала на Цезар: да завладее целия Изток, да се омъжи за него и заедно да управляват една държава, простираща се от Атлантическия океан до Индия. Техният син, заченат преди три години в разгара на тяхната любов и на войната в Александрия, щеше да наследи тази световна империя. Големите им мечти, толкова слънчеви и реални само допреди няколко часа, сега изглеждат смешно неосъществими.

Клеопатра остава с детето сама и беззащитна. По-малкият й брат и официален мъж — Птолемей^[6], е само бреме, но той може да стане и опасен. Царицата знае, че в Рим всички я ненавиждат — именно защото искаше да сложи императорската корона на челото на Цезар и да премести столицата на Изток.

Какво ще й донесат следващите часове? Кой ще победи, ако избухне гражданска война? На чия страна да застане, от кого да търси милост? Ще успее ли да запази независимостта на своята държава и да остави на сина си поне това наследство? А ако враговете я насилят да предаде цялата власт на Птолемей?

Трябва да действа веднага, да се брани, да се осигури! В главата на ориенталската деспотка се ражда престъпен, но може би сполучлив план.

На здрачаване от едно скромно частно жилище на далечен път тръгва доверен пратеник. Изпраща го Атия, племенница на Цезар, с писмо до сина си от първия брак — Гай Октавий. Това деветнадесетгодишно момче е най-близкият родственик на убития по мъжка линия. Дали и над него не е надвиснала смъртна опасност?

Разтревожената майка нарежда на пратеника да бърза с всички сили. Но Октавий е далеч, чак отвъд Адриатическо море, в град Аполония^[7] на брега на Епир. Писмото ще достигне до него най-рано след десет дни. А колко неща може да се случат през това време!

Настъпва нощ. Първата нощ след смъртта на Цезар.

XVI март

Положението става застрашително. Лепид обгражда Форума с войска. Прави го въпреки несъгласието на Антоний, който решително е против употребата на сила. За Антоний изобщо не съществува проблемът за отмъщението. Като добър политик той е напълно свободен от всякакви емоции — от чувство за приятелство и вярност. Затова пък много добре долавя каква опасност и какви възможности се крият в създаденото положение. Заговорниците не са безпомощни. С тях са не само гладиаторите, но и повечето сенатори. Народът наистина изглежда недоволен от убийството на Цезар, но кой може да предвиди как ще се държат масите, когато започнат уличните боеве и неизбежните грабежи? И което е най-важно — сред ръководителите на заговора е Децим Брут, бъдещият наместник на Алпийска Галия. На него е подчинена и тамошната армия — най-голямата въоръжена сила пред прага на Италия. С нейна помощ той лесно би се справил с единствения легион на Лепид.

В същото време самото появяване на Лепидовите отряди на Форума е достатъчно, за да повдигне духа на ветераните и колонистите на Цезар. Те на тълпи се стичат на площада и увличат голяма част от простолюдието. Лепид разпалва тази и без това възбудена тълпа с остра реч срещу убийците. Из целия град стават многолюдни събрания. От тези действия на Лепид са обезпокоени не само заговорниците, но и Антоний. Ясно му е вече накъде клони неговият приятел — да поеме риска на една гражданска война, да завладее столицата и да заеме мястото на Цезар. Това не бива да се допусне!

Затова на заседание на цезарианците Антоний, подкрепен от Авъл Хирций, обуздава войнствените пориви на Лепид. Едновременно с това отговаря миролюбиво на призива, отправен му предния ден от заговорниците. Заявява, че в по-нататъшните си действия няма да се ръководи от лична неприязън. Смята, че убийците трябва да бъдат прогонени от града, но оставя този въпрос на сената.

Заговорниците посрещат тези думи с радост. Та нали се знае, че в сената преобладават техните привърженици. През нощта консулът съобщава, че свиква заседание на сената рано сутринта на следващия ден в храма на богинята на Земята. Според злите езици консулът беше избрал това място от страх. Храмът на Земята се намира близо до палата на Антоний, в квартала Карине. Значи при нужда няма да бяга надалеч.

Антоний нарежда през цялата нощ в града да дежурят на смени държавни служители, а по улиците да бъдат запалени огньове. Това трябва да осигури безопасността на римляните. Така мина втората нощ след смъртта на Цезар. Заревото над Рим се вижда на километри.

XVII март

Разсъмва се. Огромни тълпи мълчаливо наблюдават лектиките^[8] на сенаторите, които по един или на групи пристигат пред храма на Земята, ограден от въоръжени стражи.

Изведнъж започва суматоха. С крясъци и вой тълпата се нахвърля с камъни върху претора Цина, който предния ден беше смъкнал отличителните знаци на своя сан и хулил паметта на Цезар. Сега, когато симпатиите вече са на страната на цезарианците, Цина отново се е появил като претор. Именно това е предизвикало спонтанния изблик на омраза. Подгонен от тълпата, преторът се скрива в съседната къща, но нападателите вече мъкнат дървета, за да подпалят сградата.

Войниците на Лепид слагат край на произшествието.

Съкратен протокол от заседанието на сената

На председателското място застава Марк Антоний. Публий Корнелий Долабела сяда на креслото на втория действащ консул.

Консулът Марк Антоний открива заседанието. Той приканва събраните да изкажат мнението си за положението и най-вече — какво да се прави с убийците на Цезар.

Надделява мнението да се гарантира безопасност на заговорниците и да бъдат поканени на заседанието. Това мнение се приема, изпращат делегация при тях. Пратениците се връщат с новината, че заговорниците отказват да напуснат Капитолия.

Започват разисквания по поставения от консула въпрос. Сенаторите предлагат проектопостановления.

Първо предложение: убийците на Цезар извършиха безсмъртен подвиг, като убиха тиранина; затова те заслужават най-висока награда. Предложението е направено от бившия квестор^[9] Тиберий Клавдий Нерон. Читателю, запомни това име и това предложение!

Второ предложение: на убийците на Цезар не е нужно да се дават никакви награди, защото те не са извършили великото си дело за награда; редно е обаче официално да им се изкаже благодарност за техните заслуги към Републиката.

Трето предложение: убийците на Цезар не заслужават нито награда, нито признателност, защото са пролели кръв; но все пак, понеже произхождат от заможни родове, трябва да потулим тяхното противозаконно деяние и да намерим правно основание за това.

Четвърто предложение: ако убийците са ликвидирали един диктатор, те заслужават най-голяма награда; но ако Цезар не е бил тиранин, тогава те само по милост могат да разчитат, че деянието им ще остане безнаказано; необходимо е преди всичко да се реши тиранин ли е бил Цезар. Многобройни гласове настояваха официално да се гласува, че Цезар е бил тиранин.

Думата взема консулът Марк Антоний:

— Ако заявим, че Цезар е бил тиранин, т.е., че е управлявал деспотично, със сила и терор, това ще има сериозни последици. Всички негови разпоредби ще загубят законната си сила. А те са много! Засягат различни въпроси, области, лица и преди всичко мнозина от присъстващите тук магистрати. Та нали именно благодарение на Цезар те са заемали, заемат и сега или пък в бъдеще ще заемат различни високи постове. Ако чрез гласуване се отсъди, че Цезар е бил тиранин, ще трябва най-напред да поискаме от тези достойни държавни мъже веднага да се откажат от постовете си.

Всеобщо раздвижване в залата. От много места се обаждат, искат сегашното разпределение на длъжностите да се признае за ненарушимо, защото провеждането на избори при създалото се положение е крайно нежелателно. Предвиденият за консул Публий Корнелий Долабела решително възразява срещу обявяването на Цезар за тиранин и срещу оставката на сановниците. Няколко души обаче подкрепят предложението за отказване от постовете; някои претори свалят почетните си знаци.

В залата влиза делегация на населението с молба консулът Марк Антоний и бившият началник на конницата Марк Емилий Лепид да излязат навън пред събралия се народ. Двамата излизат.

Започва остро пререкание между предвиждания за консул Публий Корнелий Долабела и привържениците на предложението за отказване от магистратурите.

Консулът Марк Антоний се връща в залата.

Дискусията около целесъобразността на предложението продължава.

В заседателната зала се връща бившият началник на конницата Марк Емилий Лепид.

Думата взема консулът Марк Антоний:

— Ако наредбите на Цезар се отменят, в цялата страна ще настъпи страшен хаос. Лично аз съм на мнение, че всички наредби и закони на Цезар, включително и тези, които още се разработваха в канцеларията му и още не бяха представени на сената, трябва да се признаят за законни и да се потвърдят. Така ще се избягнат сътресенията в нормалното функциониране на държавния организъм. Оттук следва, че убийците на Цезар не могат да очакват каквато и да било награда. Трябва обаче да измислим някаква правна формула, която да им гарантира безопасност.

В залата се чуват одобрителни реплики.

Бившият претор Луций Мунаций Планк напълно подкрепя становището на Марк Антоний.

Бившият консул Марк Тулий Цицерон се присъединява към мнението на консула. Той припомня, че още в древна Атина по време на политически борби понякога са принуждавали обществото да забрави някои деяния, които нормално са подсъдни. За тази практика гърците дори са измислили специален термин — „амнистия“. Той предлага този обичай и неговото название да се въведат и в Републиката.

Предлагат се две постановления: да не се възбужда съдебно преследване срещу убийците на Цезар; издадените и подготвените от Цезар разпоредби да запазят законната си сила.

Предложение за поправка във втория указ: разпоредбите на Цезар остават в сила с оглед на необходимостта да се запазят мирът и спокойствието в Републиката.

Двете постановления заедно с поправката се приемат чрез гласуване.

В заседателната зала влиза делегация на заселниците, получили земя по силата на разпоредбите на Цезар, но не успели да заминат за колониите. Те молят да се вземе решение, което да гарантира неприкосновеност на парцелите им. Постановлението се приема чрез гласуване.

Предлага се да се приеме постановление, което да потвърди неприкосновеност на земите и на онези, които вече са заминали за колониите. Постановлението се приема чрез гласуване. Консулът Марк Антоний закрива заседанието. Сенаторите стават от местата си.

Бившият консул Луций Калпурний Пизон възбудено настоява заседанието да продължи. Той отбелязва, че мнозинството от присъстващите искат от него като тъст на Цезар да не му урежда публично погребение и да не обявява завещанието му, което се съхранява от най-старата весталка; той категорично протестира срещу второто искане, тъй като това е съвсем личен въпрос; колкото до първото, нека сенатът сам се произнесе относно погребението на Цезар.

Консулът Марк Антоний приема предложението на Пизон и отново открива заседанието. Той предлага завещанието на Цезар да се оповести публично. Обръща внимание на това, че в него вероятно се споменават мнозина от уважаемите присъстващи. Погребението трябва да стане на държавни разноски, защото утвърждаването на разпоредбите на Цезар означава, че сенатът му е признал високата длъжност.

Чрез гласуване се приема постановление със същото съдържание.

Консулът Марк Антоний закрива заседанието на сената.

Край на извадките от протокола^[10].

Този протокол сигурно ще породи някои въпроси у читателите. Антоний и Лепид излизат от заседателната зала заедно. Защо Антоний се връща пръв? Защо след това става отстъпчив?

И двамата се изправят пред тълпата, събрала се пред храма. Оттам се чуват викове, призиви да се отмъсти за смъртта на Цезар, и други — за запазване на мира. Антоний се старае да убеди и едните, и другите, че е на тяхна страна. Повдига туниката си, за да видят ризницата отдолу — един вид, че и самият той не е сигурен за живота си в сената. Но веднага добавя, че на заседанието в сената се обсъждат мерки за възстановяване на реда и спокойствието. Хвали тези, които искат мъст за убийството, като им казва: „Аз пръв ще тръгна с вас!“ — но веднага припомня, че като консул е длъжен да мисли за цялата държава и няма право да следва поривите на сърцето си.

С тия извъртания Антоний не успява да спечели симпатиите на тълпата, която — като всяка тълпа — очаква да чуе прости и ясни думи. Чуват се гласове, които настояват да говори Лепид, и то от трибуната на Форума, където са се събрали най-много хора. Лепид веднага се запътва натам, а Антоний спокойно се връща в заседателната зала.

На пръв поглед той като че ли е постъпил съвсем лекомислено. Да остави на Лепид свободно да действа, а самият той да се оттегли, за да слуша безплодните спорове между Долабела и привържениците на предложението за отказване от магистратурите.

Всъщност благодарение на агентите си Антоний отлично се е ориентирал в действителното положение, което се променя всеки час. В дадения момент отрупаната на Форума тълпа не е искала каквито и да било строги мерки. Това е било работа на затворниците. За да парализират ефекта от действията на Лепид, предприети предния ден, те започнали акция едновременно със заседанията на сената. Събрали народа в подножието на стръмния склон на хълма и държали речи от стената на Капитолия.

Съзаклятниците заявили, че единствената им цел е била да премахнат тиранина. Че нямат намерение да накърняват правата, придобити по времето на Цезар, и преди всичко, че няма да позволят да се отнеме земята на заселниците. Напротив, те ще укрепят правото им на собственост, като изплатят на предишните притежатели обезщетение. Под клетва се задължават да направят това. Същото се казвало и в позивите, пръснати по Форума. Повтаряли го и техните агенти и привърженици, които кръстосвали града. Благодарение на това успели да укротят най-враждебната групировка — заселниците и ветераните на убития.

Така че, когато Лепид излиза на трибуната на Форума и започва речта си със сърцераздирателни вопли:

— Само преди два дни стоях тук с Цезар. Днес от същото място ви питам: какво да правим с неговите убийци?

Тук-таме се чули откъслечни викове:

— Отмъсти за Цезар!

Но веднага потънали сред възгласите за мир и Лепид се объркал. Напразно питал за какъв мир става дума, кой ще го гарантира, с каква клетва ще бъде осветен. Кандидатът за отмъстител се озовал в много неприятно положение. Не можел при това настроение на тълпата да я зове на борба, а не знаел и как да се оттегли с чест. В същия момент организирани групи от хората на Антоний започнали да скандират:

— Пази мира! Lepidus pontifex maximus^[11]!

Провалилият се кандидат за господар на столицата с радост се хванал за тези възгласи. Те гъделичкали амбициите му, защото му предсказвали високия сан на върховен жрец, какъвто дотогава бил Цезар, и едновременно давали възможност да се оттегли с чест. Провикнал се:

— На изборите да не забравите обещанието си! — и се забързал към заседателната зала.

На Антоний, който слушал размяната на мнения между сенаторите по повод на оставката, непрекъснато докладвали какво става на Форума. След завръщането на Лепид той можел спокойно да направи своите компромисни предложения. Вече нищо не го заплашваше от страна на бившия началник на конницата. Лепид изгубил подкрепата на тълпите и бил подкупен с обещанието да го изберат за върховен жрец^[12].

За да влязат в сила указите на сената, трябвало да бъдат утвърдени от Народното събрание. Като се има предвид съгласието между всички групировки, това било чиста формалност. Пред народа като представител на сената говорил самият Цицерон. Във витийската си реч той отново превъзнасял значението на амнистията и сговора между всички съсловия.

Възникнала обаче неочаквана трудност, когато приканили заговорниците да слязат от Капитолия. Понеже се опасявали за живота си, те поискали заложници. Антоний и Лепид веднага изпратили синовете си.

По стръмния, постлан с плочи път от Капитолия към Форума слезли няколко десетки души, същите, които преди три дни забили кинжалите си в тялото на Цезар. Най-отпред вървели Брут и Касий. Приближили се до трибуната, където стояли неколцина сановници, а сред тях Антоний, Лепид и Долабела. Тълпата надала радостни викове. Тези хора не са били нито подкупени, нито са се престрували. Простолюдието в Рим наистина се страхувало от призрака на една кървава гражданска война. След три дни в напрежение и тревога то посрещнало този миг като предвестник на разведряването и успокоението.

Под влияние на общото настроение предводителите на двете групи си подават ръка. В знак на пълно помирение веднага ги поканват на гости. Антоний ще гощава Касий, Лепид — Брут, за чиято сестра е женен.

Настъпва нощ, третата след смъртта на Цезар. В задружна веселба пируват и неговите убийци, и приятелите му.

Говори Октавиан:
Моето детство и ранна младост

Произхождам от старото заможно семейство на Октавиите, което се числи към съсловието на конниците^[13], заселено в град Велитра. Баща ми пръв от целия род влязъл в сената. Той беше претор, а след това наместник на Македония.

Почина, след като се върна оттам, и остави три сирачета: Октавия — негова дъщеря от първия му брак с Анхария, по-малката Октавия — от втория му брак с Атия, и мене — Гай Октавий. Майка ми беше племенница на Гай Юлий Цезар.

Когато баща ми почина, аз бях само на четири години. Роден съм през консулството на Марк Тулий Цицерон и Гай Антоний на 23 септември^[14] малко преди изгрев-слънце в самия Рим, в една къща на склоновете на Палатинския хълм. Настойниците ми, определени от съда, пропиляха значителна част от семейното състояние, а по-късно аз не си потърсих правата.

Майка ми се омъжи повторно за Луций Марций Филип. Той ми стана наистина втори баща. Родителите ми се грижеха за мене и за възпитанието ми. Всеки ден питаха учителите и възпитателите ми как съм прекарал деня, къде съм ходил, с кого съм се срещал. Бях на дванадесет години, когато умря Юлия, сестра на Цезар и моя баба. По време на погребението аз държах на Форума слово за нейните добродетели и заслуги, което предизвика възхищение у мнозина.

По заръка на родителите си прекарах първите месеци на гражданската война между Цезар и Помпей далече от Рим, в стария бащин дом във Велитра. Близките ми се страхуваха, че враговете на Цезар могат да си отмъстят на мене като негов роднина. Когато Цезар завладя Италия, аз се завърнах в Рим.

Едва петнадесетгодишен, на 18 октомври облякох на Форума бяла тога^[15]. Това стана почти три месеца след битката при Фарсал^[16], в която вуйчо ми разгроми Помпей. В тази битка, сражавайки се на страната на Помпей, загина Луций Домиций Ахенобарб, член на жреческата колегия. Народът ме избра за жрец на неговото място.

Макар че по закон вече бях мъж, майка ми продължаваше да ме държи строго. Без позволение не можех да изляза от къщи, дневният ми режим не се промени. Живеех в същата стаичка. Обличах се винаги по един и същи начин, по римски.

В това време Цезар завладя Египет и се върна в Италия през Сирия и Мала Азия. Готвеше се за поход в Африка, за да потуши последното огнище на гражданската война. Много исках да тръгна с него, но почувствах, че майка ми не е съгласна, и се отказах от намерението си. Всъщност и вуйчо ми смяташе, че още не бива да тръгвам на война, тъй като бях слабоват и се страхуваха, че при такава рязка промяна здравословното ми състояние ще се влоши.

Тогава най-близкият ми приятел беше Марк Випсаний Агрипа. Още от деца бяхме почти неразделни. След завръщането на Цезар от победоносния поход в Африка се оказа, че сред пленниците е и родният брат на Агрипа. Вуйчо ми възнамеряваше да се разправи сурово с пленниците от тази война, непокорни хора, отблъсквали многократно протегната му десница. Дотогава още не бях молил Цезар за нещо. Сега обаче преодолях своята плахост и се застъпих за този пленник. Веднага получих съгласие за освобождаването му. Бях много радостен, че успях да върна брата на своя приятел.

Същата година Цезар тържествено отпразнува триумфите си^[17]. Аз вървях след неговата колесница, окичен с военни отличия, сякаш наистина бях взел участие в похода до Африка. Тази милост дължах на вуйчо. А и по време на жертвоприношенията в храмовете винаги стоях до него. Съпровождах го и на пиршествата у негови приятели, където той разговаряше с мене като баща със син.

По това време получих от него почетната задача да организирам така наречените гръцки зрелища. Вложих всичкото си старание, за да покажа предприемчивостта си, а и да ме опознае народът. Дните бяха дълги, горещината — непоносима, но аз всеки път стоях до края на представлението. Това съвсем ми подкопа здравето. Всички близки се изплашиха, а най-вече самият Цезар. Всеки ден идваше лично да ме разтуши или изпращаше свои приятели. Нареди на лекарите непрекъснато да бдят над мене. Веднъж, когато по време на пир му съобщили, че съм изгубил съзнание и състоянието ми се влошава, той веднага скочил от ложето си и бос се втурнал към стаята ми. Угрижен и разтревожен, той горещо молел лекарите да направят всичко, което е по силите им. Седнал до леглото ми и когато най-сетне съм дошъл в съзнание, радостта му била безгранична.

Кризата мина, но все още бях съвсем отпаднал. А в това време Цезар се готвеше за поход срещу Испания, където синовете на Помпей бяха струпали големи сили. Отначало смяташе да ме вземе със себе си, но сега това беше невъзможно. Той се разпореди да следят най-внимателно за моите занимания и за здравето ми; щях да отида при него, след като се поправя.

Щом се почувствах по-добре, започнах да се готвя за път. Много хора искаха да ме придружат, дори и майка ми. Аз обаче избрах сред приятелите и прислугата само неколцина от най-силните и издръжливите; с тях побързах да поема на път и се придвижвахме на големи етапи. Не се размина без приключения и опасности; край испанския бряг корабът ни потъна.

Когато спрях в Таракон, хората не можеха да се начудят как съм успял да стигна толкова бързо сред тази военна бъркотия. Вуйчо обаче не беше в Таракон. Тръгнах по следите му към вътрешността на полуострова и най-сетне, след големи мъки и опасности, се озовах край град Кулупия. Това беше вече след победоносната му битка със синовете на Помпей; единият от тях беше загинал, а другият, Секст, се бе спасил с бягство и се криеше в планините. Цезар, който ме беше оставил изнемощял, сега се изненада, като ме видя жив и здрав след толкова вражески и разбойнически засади, и започна бащински да ме прегръща и целува. Дълго ме държа в прегръдките си. Хвалеше ме за енергията и бързината, защото бях пристигнал пръв от всички, с които тръгнахме от Рим. Разпитваше ме внимателно за положението в столицата, проверявайки по този начин способностите и ума ми. Явно остана доволен от отговорите ми, а също и от това, че говоря само по същество.

До Нови Картаген^[18] плавах с кораба на вуйчо си. Позволиха ми да взема на борда само петима роби, но аз поканих и трима приятели. Много се страхувах, че щом разбере това, Цезар ще ме нахока. А пък вуйчо се зарадва, че съм толкова привързан към приятелите си!

В Нови Картаген се стекоха много хора с молби към Цезар както по обществени, така и по лични въпроси; доста бяха надошли и да си издействат награда. Жителите на град Сагунт, обвинявани заради поведението си през последната война, се обърнаха към мен за помощ. Аз успях да ги защитя пред Цезар.

След като прекарах няколко месеца в Испания, помолих вуйчо да ми позволи да навестя майка си. Съгласи се веднага; всъщност и той скоро щеше да се върне в Италия. Близо до Рим, на хълма Яникул, огромна тълпа ми прегради пътя. Тя беше обградила някакъв млад човек, който се представяше за внук на великия военачалник Гай Марий^[19]. Понеже Цезар и Марий бяха близки роднини, младежът молил всички от двете фамилии да му свидетелстват, че принадлежи към този род. Някои жени се съгласили, но майка ми не успял да склони. Сега се обръщаше към мен.

Не знаех как да постъпя. Би било неприлично да се здрависвам с такъв човек — уж е мой роднина, пък аз не съм му виждал очите; от друга страна — невъзможно беше да се отнеса пренебрежително към него пред огромната тълпа, напълно убедена, че той е внук на военачалника, прославил се с многобройните си победи и със своята благосклонност към народа. Накрая казах:

— Глава на нашия род, както и на цялата държава, е Цезар. Обърни се към него и пред него докажи произхода си. Ако той го потвърди, аз пръв ще те приветствам като сродник. Но докато Цезар не каже мнението си, моля те, не идвай в дома ми и не искай нищо от мен.

Въпреки това човекът ме следва чак до дома. По-късно се оказа, че съм постъпил правилно, като не съм го допуснал до себе си. Той беше освободен роб, по професия лекар — ветеринарен или хуманен, гръцкото му име беше Херофил, а латинското — Аматиус. Опитваше се да направи лесно кариера, като се представяше за изчезнал член на знатно семейство. Цезар го изсели от Италия, но по-късно той се върна, пак опита същите фокуси и свърши в мизерия.

В Рим се установих близо до дома на родителите си и повечето време прекарвах с тях. Хранех се там, освен когато ме поканеше някой от приятелите ми — връстници, но това рядко се случваше. Точно по това време по решение на сената бях причислен към патрициите.

Продължих учението, прекъснато поради пътуването си до Испания. Наставници ми бяха двама гръцки учени: философът Арейос от Александрия и роторът Аполодор от Пергам. Бях много привързан към тях, особено към Арейос.

В същото време Цезар се завърна от Испания. Късно есента той ми поръча да замина за гръцкия град Аполония, който се намира отвъд Адриатика, при границата с Епир. Там трябваше да продължа учението си и едновременно да се подготвям за други задачи^[20].

Решението

В дома на Октавий в Аполония се готвеха за вечеря, когато пристигна от Рим пратеникът на Атия, изморен до смърт от бързото пътуване.

Писмото от майка му беше кратко: убили Цезар в сената. Лично тя би желала синът й да се върне веднага в Рим, но оттук нататък той сам трябва да решава като мъж. Пратеникът не можа да каже нищо повече. Все още под впечатление на заплахата, надвиснала над Рим в деня на заминаването му, той само повтаряше, че положението е много опасно, защото враговете сигурно смятат да избият всички близки на Цезар. Разговорът още не беше свършил, когато из целия град, кой знае как, се пръсна мълва, че е станало нещо необичайно. Пред дома на Октавий, под червената светлина на факлите, се събра възбудена тълпа. Вътре пуснаха само градските първенци; съобщиха им за съдържанието на писмото и ги помолиха да накарат хората да се разотидат. Чак късно през нощта събраните в дома на Октавий можаха да започнат съвещанието.

Тук беше и старият учен Аполодор от Пергам, прочут майстор на гръцкото красноречие. Присъстваше и Цезаровият офицер Квинт Салвидиен Руф. Човек от простолюдието, той до неотдавна като прост пастир пасял стадата по скалистите склонове на Апенините. Тук беше и Марк Випсаний Агрипа, едва осемнадесетгодишен, едър и снажен младеж. Лицето му беше грубо издялано, почти квадратно, с дълбоко хлътнали очи и надвиснали вежди, което му придаваше прекалено решителен и мъжествен вид за неговата възраст. Той също не можеше да се похвали с благороден произход. Въпроса за професията на баща си отминаваше с мълчание. Най-после тук беше и този, към когото всички отправяха угрижени погледи. Този, който трябваше да вземе решението — Гай Октавий.

Момчето беше средно на ръст, слабо, с кестенява коса и дребно, почти детско лице, в което на пръв поглед човек можеше да хареса само високото чело и правилния нос. Ала когато говореше с въодушевление, светлите му очи започваха да искрят като звезди. Грозните зъби и жълтеникавият тен издаваха неговата болнавост. Този, наглед невзрачен младеж след половин година щеше да навърши деветнадесет години.

Всички присъстващи се намираха в Аполония от няколко месеца, от миналата есен. Цезар неслучайно беше избрал този град за племенника си. Оттук започваше пътят, който прекосяваше провинция Македония от Йонийско до Егейско море. По този път многобройната армия на Цезар щеше да поеме на Изток, срещу партите.

В Македония вече бяха разквартирувани четири легиона. Октавий учеше гръцко красноречие (той никога не научи добре този език) и едновременно се числеше към предните сили в подготвяния поход. Казваха, че по време на самата кампания той ще оглавява конницата на диктатора. Вероятно затова офицерите от съседните военни части идваха често в Аполония, любопитни да видят племенника на военачалника. Октавий неведнъж наблюдаваше ученията и дори участваше в тях, доколкото позволяваше крехкото му здраве. Войниците обикнаха това скромно, спокойно момче.

Проявите на благосклонност от страна на Цезар не главозамаяха Октавий. Той ги ценеше и скоро щеше да се убеди, че изпитва към великия си родственик нещо повече от обикновена благодарност. Но той знаеше добре, че има хора, които са по-близки на Цезар — Клеопатра и нейният син — роден син на Цезар, както гласеше мълвата; а също и по-старите му офицери и приятели — Марк Антоний, Марк Лепид, Децим Брут, Марк Брут. Носеха се слухове, че след като победи на Изток, Цезар ще се ожени за Клеопатра. Ще се намери ли тогава място за Октавий? Но дори тези слухове да бяха лъжливи, все пак като политически приемник на Цезар всички сочеха Марк Антоний.

Ала сега вече всичко това е без значение. Цезар е бил убит. В сената, от приятелите си — така пише майка му. Какво значи това? И как е могло да стане? Пратеникът от Рим го съветва да се пази от предателство и смъртна опасност. Нима наистина отвсякъде го дебнат наемни убийци? И то само защото е роднина на Цезар? Майка му го моли да се върне у дома. А може би това е само инстинктът на женското сърце, което в минути на опасност иска да приюти до себе си своите най-свидни същества, макар че ако се върне в Рим, той всъщност ще улесни враговете.

Салвидиен и Агрипа подхвърлят идеята да призоват легионите в Македония и да ги поведат към Рим. Идеята е рискована, но съблазнителна. Войниците са привързани към Цезар, а и Октавий вече им е познат. Но дали всички легионери веднага ще грабнат оръжие и ще тръгнат на бой срещу… именно срещу кого?

Най-лошото всъщност е, че не е известно положението в столицата сега, след като са минали десет дни. Кой управлява Рим? На чия страна е застанал народът? Дали са загинали всички приятели на Цезар — Антоний, Лепид двамата Брутовци? Съвещанието трая дълго. Нервни и несигурни, говориха всички присъстващи, всеки даваше различни съвети и непрекъснато променяше мнението си.

Но окончателното решение трябваше да вземе Октавий. И да реши правилно, защото една погрешна стъпка можеше да му струва живота. За пръв път момчето се изправяше пред такава отговорност. За пръв път трябваше да избира — и то почти слепешката. Реши: веднага се връща в Италия. Там с цялата предпазливост ще се ориентира в положението. Ако нищо не го заплашва, ще отиде в Рим. С него ще тръгнат само най-близките му приятели.

Веднага започнаха приготовления. Времето още не беше подходящо за плаване, защото в края на зимата и началото на пролетта в теснината често имаше бури. Октавий с мъка успя да наеме кораб. А в това време идваха офицери и заявяваха, че са готови да поставят отрядите си под командването на Октавий. Той решително отказа. Все пак добави, че тяхната въоръжена помощ може да се окаже необходима. Тъй че да бъдат готови и да чакат знак!

Октавий решително отхвърли и молбите на населението на Аполония да не рискува живота си нито в бурното море, нито в Италия, където положението е несигурно. Нека спокойно да изчака в техния укрепен град, докато хоризонтът се проясни. Докато стои тук, те ще се грижат да не му липсва нищо. Октавий никога не забрави предаността на хората от този малък град.

В края на март въпреки вълнението корабът отплава през адриатическата теснина. На Октавий предстоеше опасен преход, а в Италия може би го очакваше още по-опасно бъдеще. Зад гърба си оставяше града, където бе преживял последните месеци на своята радостна и волна младост.

Надеждата, която толкова бързо угасва в мигове на несигурност, трябва да черпи нови сили от най-дребните случки и спомени. Веднъж, когато разглеждаха Аполония, Октавий и Агрипа се качиха в кулата на една сграда, където се помещаваше обсерваторията на астролога Теоген. И тогава, както и днес, са съществували две школи в гадаенето по звездите: според разположението им при раждането или при зачеването. Теоген принадлежеше към втората. Най-напред той предсказа на Агрипа невероятно хубаво бъдеще. Тактичният Октавий вече беше готов да се откаже от хороскопа си, опасявайки се, че той няма да е толкова блестящ. Накрая, след дълги увещания, каза под каква зодия е заченат: Козирог. Теоген се вглъби в книгите и картите. След туй ниско се поклони на Октавий, като пред божество…

Когато корабът, подмятан от вълните, бавно, но сигурно вървеше към неизвестното, в главата му непрекъснато се въртеше един въпрос: дали този грък е просто хитрец или звездите наистина са показали бъдещето му?

Завещанието

Макар че корабите, прекосявайки теснината, обикновено се отправяха към Брундизий, Октавий и неговите спътници предвидливо се отбиха в едно малко заливче, далеч от всякакви селища. Но жителите на този пустинен бряг не знаеха нищо за събитията в Рим. Ето защо продължиха пеш до градчето Лупия, на осем мили навътре в сушата.

Тук срещнаха хора, върнали се току-що от Рим, от погребението на Цезар. Те първи съобщиха на Октавий подробности за събитията в сената и през следващите дни. Момчето слушаше разказите за смъртта и предателството и от очите му течаха сълзи. Плачеше, защото обичаше истински Цезар — така силно и истински, както само едно момче може да обожава мъжа, който е негов идеал, образец, герой. Плачеше, защото се разклати наивната му вяра в нерушимостта на приятелството и човешката преданост. С ужас откриваше, че онези, които доскоро бе смятал за ревностни почитатели на великия Цезар, за културни и симпатични хора, са или ограничени фанатици, или жестоки и безскрупулни злодеи, алчни за власт и печалба, или пък страхливци и глупаци, достойни за презрение. Плачеше най-сетне, защото завърналите се от Рим го поздравяваха с почит и уважение като наследник и син на убития. Те твърдяха, че в завещанието, прочетено публично един ден преди погребението, Цезар определял за свой главен наследник — признавайки го за син — Гай Октавий.

Разказваха, че самото погребение е станало на 20 март. В Рим се стекли безброй хора от цяла Италия. Великолепният саркофаг с тялото на убития бил изложен на Форума. Над него висяла разкъсаната и окървавена тога. От Форума тленните останки трябвало да се пренесат на Марсово поле и там да бъдат изгорени на приготвената голяма клада от скъпо дърво.

Церемонията на Форума открил Марк Антоний. Качил се на трибуната и наредил на херолда да прочете постановленията от миналите години на сената и Народното събрание, в които на Цезар се признавали най-високи заслуги и бил наречен баща на отечеството. След това му заповядал да повтори текста на тържествената клетва, положена неотдавна от всички съсловия, поемащи свещения дълг да пазят живота на диктатора. Накрая самият Антоний произнесъл реч, кратка и убедителна. Припомнил делата и заслугите на покойния. Изброил покорените от него народи. Възхвалявал го за неговата благост и снизходителност.

А когато, привършвайки словото си, консулът високо вдигнал оплисканата с кръв тога на мъртвия, сред огромното множество, в което не липсвали и стари воини на Цезар, избухнали плач и жални вопли.

Но вече започнали траурните песнопения и рецитации, прославящи по стар обичай човека, който си е отишъл. Рецитирали и стихове на стари поети, пригодени за случая. В някои от тях недвусмислено се намеквало за убийците. Слушателите подхващали тези стихове и многократно ги повтаряли. Особено силно и застрашително скандирали следния стих:

Men serva sse, ut essent, qui me perderent^[21]?

Изведнъж някой вдигнал високо над главите восъчна статуя на Цезар. По нея се виждали всичките двадесет и три рани, включително и най-жестоката, на лицето.

Тълпата обезумяла. Разкъсала кордоните на стражата и понесла саркофага с тленните останки. Могъщата човешка река се изкачила чак на Капитолия, за да изгори тялото на Цезар. Но жреците се противопоставили. Тогава множеството се устремило към сградата, където преди пет дни диктаторът намерил смъртта си. Тук се сблъскало със силни военни части и се върнало на Форума. Само за миг насред площада израснала огромна клада от натрошени пазарни лавки и сергии, от изкъртени дъски и пръти. Сложили саркофага отгоре. Лумнали пламъци, извил се плач и ридания. Всички напирали към огъня, за да хвърлят в него каквото имали най-ценно. Ветераните — оръжието и отличията, с които се накичили за погребението на военачалника си; музикантите и артистите — великолепните си костюми; жените — скъпоценни накити. Огромната клада, непрекъснато подклаждана, горяла на Форума цял ден и цяла нощ. Около нея ридаели хиляди римляни и чужденци. Едва на другия ден близките на Цезар изгребали от пепелта шепа овъглени кости, за да ги положат в гробницата на Марсово поле, до праха на дъщеря му.

Още при първия признак на брожение сенаторите избягали от Форума. Побеснялата тълпа се опитала да запали къщите на Марк Брут и на Касий. С мъка успели да осуетят тези опити, които можели да завършат с пожар в целия град. През следващите дни убийците тайно напуснали града и се преместили в околностите на Рим.

В деня на самото погребение от злодейска ръка загинал Гай Хелвий Цина, поет и приятел на Цезар. Той бил болен, но излязъл от къщи, за да отдаде последна почит на покойния, още повече че Цезар му се присънил през нощта, канел го на пиршество и го повел за ръка към трапезата. Някаква жадна за кръв шайка обкръжила Хелвий Цина на улицата. Щом си казал името, той бил разкъсан на парчета. По погрешка го взели за омразния Корнелий Цина.

От тези потресаващи разкази в главата на Октавий се раждаха нови съмнения. Какво всъщност е становището на Антоний, щом — както твърдят всички — на 17 март се е помирил с убийците на Цезар? Кой управлява в Рим? Антоний? Сенатът? А може би градът е обхванат от анархия? Какви са намеренията на заговорниците?

Нямаше никаква причина да не се вярва на вестта за Цезаровото завещание. Но дали тези прости хора, непосветени в политиката и правото, не са го разбрали погрешно? А може би това е коварен опит да примамят младежа в клопката? Но пък хората, които той нарочно прати в Брундизий, донесоха благоприятни новини. Там нямало никакви врагове, а това, което се чува в Лупия, напълно се потвърдило. Гарнизонът и населението на Брундизий посрещнаха Октавий с радост. Там вече го чакаха писма от майка му и от втория му баща, в които съобщаваха за завещанието на Цезар и за събитията в Рим.

Цезар наистина го определил за свой главен наследник. Една трета от имуществото си приписал на двамата внуци на другата си сестра. Освен това направил огромни дарения на народа. Всеки гражданин на столицата трябвало да получи по 300 сестерции. Градините на Цезар отвъд Тибър ставали обществена собственост. Мнозина от приятелите си — някои от които станаха негови убийци — Цезар определил за настойници на сина си, в случай че се роди след смъртта му, а други сочел като следващи наследници, ако първите не приемат наследството. С едно изречение, добавено към завещанието, което било съставено през септември предната година, Цезар осиновявал Октавий. Това решение той явно е взел в последния момент и затова никой не знаел за него.

Майка му отново го молеше по-бързо да си дойде в Рим. А вторият му баща, Филип, от сърце го съветваше да не приема наследството и да не се съгласява с осиновяването. По-добре е да се задоволи със семейното имущество и да прекара живота си спокойно, далеч от политиката, която на никого не е донесла нищо добро.

Но Гай Октавий вече го нямаше. След осиновяването той се бе превърнал в Гай Юлий Цезар Октавиан, т.е. от рода на Октавиите. Той беше син и — както подобава на един син — безмилостен отмъстител за смъртта на великия Цезар.

Април

Аз лично съм на мнение, че за нас не е полезно да знаем бъдещето си. Как би живял например Приам, ако още от дете знаеше какво го чака на старини! Но да оставим митовете, да се огледаме около нас… Мислиш ли, че Гней Помпей щеше да се радва на трите си консулства, на трите си триумфа, на славата заради великите си дела, ако знаеше, че след поражението на армията си ще бъде убит в някакво затънтено място в Египет, а след смъртта му ще стават такива неща, от които ти иде да плачеш? Или да вземем Цезар! Нямаше ли животът му да бъде низ от душевни терзания, ако би могъл да предвиди, че ще го убият в същия този сенат, повечето от членовете, на който сам бе назначил, в сградата, издигната от Помпей, пред самата статуя на Помпей, пред очите на толкова свои офицери? И че ще го убият най-знатните граждани, мнозина, от които беше обсипвал с дарове и почести? И че до тялото му няма да се осмели да пристъпи не само някой от приятелите му, но дори и от прислугата?

Така пише Цицерон във втората част на своя трактат „За гадаенето“. Великият оратор и бивш консул от години вече бягаше от мрачната действителност, като обработваше на латински размишленията на гръцките философи на различни общочовешки теми. Ала превратностите на неговото време хвърляха отблясъци върху разсъжденията на елините за същността на доброто и злото, за моралните задължения, за природата на боговете, за предопределението.

Докато пишеше съчинението си „За гадаенето“, Цицерон по за няколко дни се местеше из многобройните си вили — от хълмистите околности на Рим чак до Неаполитанския залив. Напусна столицата още в първите дни на април, дълбоко отвратен от политическата обстановка. Макар и да не бе участвал в заговора, с цялото си сърце беше на страната на Цезаровите убийци. Страдаше, че освободителното дело не е доведено докрай. Потресен беше от безредиците по време на погребението и от това, че заговорниците, от които се бе възхищавал, бяха принудени да напуснат града.

Но най-много го тревожеше двуличието на Антоний. Вярно, че консулът не скъса със сената и със заговорниците. Вярно, че потуши броженията на плебса и дори заповяда да ликвидират Херофил, който се представяше за внук на Марий, застана начело на въоръжените банди и заплашваше със смърт всички врагове на Цезар. Но едновременно с това Антоний си позволяваше всякакви злоупотреби. Фабрикуваше и продаваше уж подготвени от Цезар разпоредби и особено привилегии и дарителни грамоти на отделни лица, та дори и на цели градове и народи. При това се позоваваше на постановлението на сената от 17 март, което утвърждаваше всички, дори и само набелязаните разпоредби на покойния диктатор! А най-лошото беше, че в края на април Антоний започна обиколка из градовете на Кампания, където подстрекаваше ветераните на Цезар и формираше отряди от тях.

Цицерон всеки ден се срещаше с много известни държавни мъже. Независимо от това към коя групировка спадаха, те също се стремяха да избягат от разигралата се през последните месеци кървава драма и от душната атмосфера на столицата. Напразно. Защото който веднъж се е оплел в мрежата от фалш, интриги, амбиции и страх, която от благоприличие се нарича политическа дейност, вече не може да се измъкне от нея. Пролетната зеленина на полята и свежестта на морския полъх от лазурния залив доставят истинска радост само на чистите и свободни хора.

Те се събираха в разкошните си вили и надълго обсъждаха и това, което беше се случило, и това, което заплашваше в бъдеще. Трескаво ловяха новини от Рим и провинцията. Често това бяха направо невероятни слухове, но през онези дни всичко изглеждаше еднакво достоверно.

Добре, че консулът Долабела така безпощадно се разправил в Рим с привържениците на самозвания внук на Марий: заповядал да разпънат робите на кръст, а свободните да хвърлят в пропастта. Но пък галите, неотдавна покорени от Цезар, при вестта за неговата смърт изглежда са вдигнали въстание. Истина ли е, че легионите от далечна Испания вече настъпват към Италия, за да отмъстят за убития вожд? Това е невъзможно. Защото наместникът на тази провинция Гай Азиний Полион, макар и цезарианец, трябва да се брани от Секст Помпей. Този млад човек събрал в Испания старите войници на баща си Гней Помпей и завзел много от градовете. Значи вече има кой да отмъщава и за Цезар, и за Помпей.

Много лошо е, че привържениците на сената и заговорниците не разполагат с никаква въоръжена сила. Единственото спасение е в Децим Брут. Казват, че вече взел в ръце своята провинция, Цизалпийска Галия. А какво става с оставалите заговорници? Марк Брут и Касий все още са в околностите на Рим. Луций Тилни Цимбер и Гай Требоний заминали за провинциите си в Мала Азия, но там няма нито един легион! А в същото време сенатът вече взел решение следващата година Антоний да стане наместник на Македония, където вече има шест легиона, а Сирия се дава на Долабела. Това сигурно не е окончателната подялба. Носят се слухове, че Антоний искал да стане наместник на двете Галии, но същевременно да си запази командването на македонските легиони^[22].

Неспокойни, пълни с новини и въпроси, са писмата, изпращани непрекъснато от Цицерон по онова време. Те най-често са адресирани до приятеля му Тит Помпей Атик, останал в Рим.

Цицерон до Атик

Ланувий, 10 април

Страшно е това, за което говорят, с което ни заплашват, боя се и от война в Галия, и от намеренията на Секст Помпей. Но дори всичко да се провали, Мартенските иди са една утеха. Нашите полубогове прекрасно и възхитително направиха всичко, което беше по силите им. За по-нататък се искат пари и хора, а ние ги нямаме.

Астура, 11 април

Бих искал да зная какво става след пристигането на Октавий; събират ли се около него, няма ли съмнения за назряващ бунт. Лично аз не допускам това. Във всеки случай бих желал да зная нещо по-конкретно.

Куме, 19 април

Значи така? Моят и твоят Брут е направил всичко, за да седи сега в Ланувий! Требоний да се промъква крадешком до своята провинция, а всички писания, думи, обещания и мисли на Цезар да значат сега повече, отколкото когато беше жив?

Помниш ли как още първия ден казах, че преторите трябва да свикат заседание на сената на Капитолия. Безсмъртни богове! Какво не би могло да се направи тогава, когато всички честни граждани — та дори и относително честните — бяха изпълнени с радост, а негодниците — повалени! Ти търсиш причината в заседанието на сената от 17 март. Но какво можеше да се направи тогава? Ние бяхме загубили още преди това.

Помниш ли, ти казваше, че делото ни ще пропадне, ако погребението се състои. А те дори го изгориха на Форума, превъзнасяха го и го оплакваха, насъскаха робите и сганта от голтаци да подпалят домовете ни с факли. А после се стигна дотам, че нямат смелост да ти кажат: „Значи ти се противиш на волята на Цезар?“ Не мога да понеса всичко това.

Октавиан пристигнал в Неапол на 18 април. Там на следващия ден го е посетил Балб. Същия ден той дойде и при мен в Куме. Каза, че Октавиан щял да приеме наследството. Но ти си прав, че ще си има доста главоболия с Антоний.

Путеоли, 21 април

При мен са Балб, Хирций, Панса^[23] Току-що пристигна Октавиан, и то наблизо, във вилата на Филип. Много ми е предан.

Путеоли, 22 април

Мой Атик, страхувам се, че Мартенските иди не ни донесоха нищо друго, освен радост, като възнаграждение за нашите страдания и мъки. Какви са тези вести от Рим? Какво ли още ще видят очите ми? Колко прекрасно беше това дело — но недовършено. Знаеш колко обичам сицилийците и колко се гордея с грижите си за тях^[24]. Цезар им даде много, и то не без мое одобрение — макар че трудно се съгласи да им признае латинското право. А сега Антоний им взе парите и фалшифицира един закон, който диктаторът уж щял да внесе в Народното събрание. Законът дава на сицилийците римско гражданство! Докато Цезар беше жив, за такова нещо изобщо не се е споменавало.

Тук Октавиан се отнася към мен с голямо уважение и много приятелски. Близките му го наричат „Цезар“, но Филип — не. Аз също не смятам, че от него ще излезе добър гражданин. Около него се трупат толкова много хора, които заплашват нашите със смърт и казват, че това, което става сега, е непоносимо. Как мислиш, какво ще стане, когато това момче се появи в Рим, където нашите освободители не са сигурни за живота си?!

Ахил и финансите

Да се съгласиш с осиновяването от страна на покойния е чудесно доказателство за благородство. Но това може да има опасни последици. Да приемеш толкова обременено наследство е чиста глупост. А идеята да преследваш убийците по съдебен ред е направо лудост. Та нали сенатът обяви амнистия!

Майката, вторият баща и всички сериозни приятели на семейството са решително против плановете на младежа. Наследникът ще си навлече омразата не само на убийците, но и на по-голямата част от сенаторите и преди всичко на самия Антоний. Съвсем ясно е, че консулът няма да върне нищо от онова, което е заграбил. А кого ще има Октавиан зад гърба си? Или може би в своята наивност разчита на симпатиите, които ветераните му засвидетелстваха по пътя до Рим? Или пък разчита на градската паплач, на тая сган, която го посреща пред вратите на града? Нека не се заблуждава. И едните, и другите искат само пари. И то много, много пари.

Но как да въведеш в тайните лабиринти на властта и политиката едно момче, което само допреди месец под напътствията на един грохнал старец е декламирало гръцки речи и поеми? На деловите аргументи на опитните държавни мъже това момче отговаря така, като че ли е живяло в древността, а не в днешната прозаична епоха, когато всичко се движи от парата и циничните интриги на политиците. То казва:

— Ще говоря лично с Антоний и може би дори ще го склоня да ми помогне. Убийците ще обвиня пред съда, защото това е в съгласие с правото и тъй е угодно на боговете. Цезар ме издигна над всички, така че аз трябва да се окажа достоен за своя велик и безстрашен осиновител.

Жените повече от всичко ценят романтичните жестове. Затова, когато синът й цитира гръцкия стих: „По-добре да загина веднага, отколкото да не отмъстя за смъртта на приятеля си“, Атия се залива в сълзи и отстъпва. Защото това са думите, с които героят от „Илиадата“ Ахил отговаря на майка си Тетида, когато тя го моли да не отмъщава за смъртта на приятеля си Патрокъл.

Зрелият и опитен човек може само безпомощно да разпери ръце, когато види, че някой не се вслушва в гласа на здравия разум, а приема сериозно приказките на поетите за приятелството, верността и саможертвата.

На следващия ден Октавиан се яви при градския претор официално да изрази съгласието си да приеме наследството и осиновяването. Същия ден — беше вече средата на май — Октавиан направи посещение в бившия дворец на Помпей, заеман сега от Антоний. Консулът, завърнал се неотдавна от Кампания, накара младежа дълго да го чака. Това беше явно пренебрежение. Разговорът се състоя в градината на палата и беше неприятен и за двамата.

Антоний беше смаян и дълбоко засегнат. Как си позволява това момче да говори с такъв тон на човек, два пъти по-стар от него, и при това консул? Хвали го, че се е обявил против награждаването на убийците, но го упреква, че се е съгласил с амнистията. Възмущава се, че на народните брожения по време на погребението не е оказано съдействие, а убийците са били назначени за наместници на провинции. Заявява, че ще преследва убийците на баща си и не би искал на пътя му да се изпречва, който и да било. И накрая му съобщава, че ще изплати сумите, завещани от Цезар на народа. Затова го моли да върне парите, които е взел от дома на покойния. Другите ценности му позволява да задържи. Но понеже тези пари и без това няма да стигнат, нека Антоний му помогне да получи заем от държавната хазна.

Мощният атлетически врат на Антоний набъбва от ярост, гневни бръчки прорязват ниското му чело, острата му брадичка още повече се вирва напред. Естествено е зрелият мускулест мъж да изпитва презрение към хилавите бледолики младежи с високи чела. Още повече, когато такъв хлапак си позволява твърде много!

Затова отговорът на Антоний е твърд. Римляните не са имали и нямат наследствени длъжности и нека синът на Цезар запомни, че баща му е оставил само имота и името си, но не и държавните титли. Ето защо той няма никакво право да мъмри или да хвали действащия консул. Но щом вече е станало дума за държавните работи, струва си да му припомни, че ако той, Антоний, не се беше обявил срещу провъзгласяването на Цезар за тиранин, всички разпоредби и цялото завещание на покойния щяха да бъдат невалидни. Тъй че единствено благодарение на него Октавиан може сега изобщо да претендира за нещо. Но молбата му за заем от държавната хазна е сигурно шега. Хазната на републиката е съвсем празна. Празна е, защото Цезар е прибирал всички държавни приходи в собствената си каса. Предстои следствие, което ще установи какво е станало с тези пари. Без съмнение те са вложени в имотите на Цезар. Неговият син и наследник трябва да има предвид, че и разни частни лица предявяват претенции. Защото диктаторът при различни обстоятелства, по един или друг начин си е присвоил много имоти. А що се отнася до парите, взети от дома на Цезар, те били съвсем малко. Всичко до последната пара отишло за спечелване на влиятелните политици — да не се противопоставят на утвърждаването на Цезаровите разпоредби. А колкото до намерението на Октавиан да изплати на народа завещаните от баща му пари, той, Антоний, най-искрено го съветва да не прави това. Все едно да хвърли парите на вятъра. Та нали дори гръцките оратори, с които Октавиан доскоро се е занимавал, ни учат колко променливи са настроенията на тълпата. По-добре да даде тези пари на хората, които имат да кажат нещо в републиката. Такива са времената.

Банкрутът

Така започна първата война между Антоний и Октавиан — Финансовата война.

За да може да изплати на народа завещаните от Цезар суми, Октавиан обяви за продан всичко, което бе получил в наследство. Но в същото време по силата на постановлението на сената започна следствие във връзка с парите, които според счетоводните книги и баланса с дата 15 март е трябвало да се намират в държавното съкровище — намерено съвършено празно. Следствието беше дълго, досадно, мудно и обхващаше все по-широки кръгове. Както обикновено става, когато се касае до големи суми, виновните за злоупотребата не бяха открити и тази история някак се потули. Но няколко месеца разследването около държавното съкровище висеше над главата на Цезаровия наследник като канара, която всеки момент може да се сгромоляса и да смаже безсилния младеж.

Всъщност много по-опасни за Октавиан се оказаха предявените от частни лица искания за връщане на имоти, привидно или действително заграбени от осиновителя му. Явиха се много ищци, а съдът обикновено бързо се произнася в тяхна полза, макар че от правно гледище основателността на претенциите в редица случаи будеше значителни съмнения. Тъй че наследството бързо се топеше. За да избегне загубите, Октавиан беше принуден да ускори продажбата на оставените му от Цезар имоти. На практика това означаваше да се съгласява на най-ниските предлагани цени. Щом вземеше парите, той веднага ги даваше на чиновниците, които упражняваха надзор над отделните квартали на Рим, а те по списък ги раздаваха на гражданите.

Твърде скоро се оказа, че така окастрено, наследството на Цезар няма да стигне за погасяване на задълженията, наложени на наследника му. Тогава Октавиан реши да продаде собствените си имоти — а те бяха значителни, — само и само да се сдобие с необходимите пари. А когато и това се оказа недостатъчно, за продажба бяха обявени родовите имения на Атия, а после и на Филип. Как ли се е тюхкал този иначе благовъзпитан старец, когато безумието на заварения му син е заплашвало с пълно разорение цялото семейство! И всичко това само за да си спечели популярност сред непостоянната, оригваща се на боб тълпа!

Малко оставаше момчето да си запази само правото да носи името на осиновителя си. А това наистина не беше много. Но кой знае — може пък да се окаже твърде много.

Говори Октавиан:
Как Антоний искаше да ме погуби

Наближаваше празникът, въведен от моя баща в чест на Венера^[25], и аз подготвях игри. Отидох при Антоний с много мои приятели и го помолих да ми позволи да поставя в ложата кресло и венец в памет на баща ми. Но той ме заплаши, че ако не се откажа от намерението си и не стоя мирен, работата може да стане лоша. Отидох си, без да се противя, защото това беше заповед на консула. Когато обаче влязох в театъра, народът и ветераните на баща ми ме посрещнаха с бурни ръкопляскания. Те страдаха от това, че не ми беше разрешено да направя възпоминание на баща си. Докато трая зрелището, непрекъснато ръкопляскаха, изразявайки по този начин чувствата си.

А точно по време на организираните от мен игри в северната част на небосклона в продължение на седем дни се появяваше огнена комета. Тя изгряваше към 11 часа през деня, беше ярка и се виждаше отвсякъде. Народът вярваше, че тя е знамение за приемането на Цезаровата душа в почетния кръг на безсмъртните богове. Затова и сложих звезда над неговата статуя, която наскоро след това поставих на Форума. Казвах си, че тя е изгряла за мене и все едно, че аз отново се раждам под нейния знак.

Оттогава ненавистта на Антоний към мене стана още по-явна. Разбирах — самото състояние на нещата ми подсказваше това, че на всяка цена трябва да имам някаква гражданска охрана. Знаех също, че консулите са настроени безусловно враждебно към мен, че разполагат със значителни въоръжени сили и продължават да ги укрепват. Баща ми беше оставил на републиката пълна съкровищница, но за два месеца след смъртта му те успяха да я прахосат, присвоявайки си пари под най-различни претексти в ония мътни времена. Консулите бяха приятелски настроени към убийците на баща ми. Единствен отмъстител оставах аз…

Мнозина се присъединиха към мен, но не бяха малко и привържениците на Антоний и Долабела. Имаше и такива, които стояха по средата и подклаждаха взаимната ненавист. Техни водачи бяха Публий Сервилий, Гай Вибий Панса, Луций Калпурний Пизон и преди всичко Цицерон. Напълно ясно ми беше с каква цел ме настройват против Антоний, но не ги отблъсквах, защото имах нужда от помощ и закрила. Знаех добре, че никой от тях не се интересува от благото на републиката, а се стреми само към власт и влияние. Понеже този, който държеше в ръцете си всичко, вече го нямаше, а аз бях много млад и наглед неспособен да се справя с опасното положение, всеки политик си кроеше собствени планове и гледаше да докопа, каквото може.

Лепид отлъчи част от войските на Цезар и започна да управлява Близка Испания и Нарбонска Галия. Останалата част от Галия се владееше от Луций Мунаций Планк, който също разполагаше с отделна армия. Той беше определен за консул. Трябваше да заеме тази длъжност след три години. Военачалникът на другата армия, Гай Азиний Полион, беше наместник на Далечна Испания. Децим Брут завладя Трансалпийска Галия. Под негово командване се намираха два легиона. Но Антоний вече се готвеше за поход срещу него. За Македония си точеше зъбите Марк Брут, който вече трябваше да отпътува от Италия, а за Сирия — Касий. Толкова много армии и владетели имаше по онова време. И всеки от тях искаше да стане пълновластен господар. Законът и справедливостта вече не значеха нищо, всичко се решаваше от силата.

Само аз — аз, на когото принадлежеше цялата власт, както по волята на този, който я притежаваше преди това, така и по правото на родството — бях съвсем безсилен, жертва на политическите вражди и алчността на онези, които дебнеха мен и властта. По-късно и съдбата, и божеството ми се усмихнаха. Но тогава, страхувайки се вече и за живота си, защото знаех отношението на Антоний и по никакъв начин не можех да го променя, аз стоях вкъщи и чаках удобен момент.

Броженията в града започнаха най-напред сред ветераните на баща ми. Те бяха много засегнати от пренебрежението на Антоний към мене. Отначало се упрекваха един друг, че сигурно са забравили Цезар, щом търпят такова оскърбително отношение към сина му, за когото самите те са длъжни да се грижат. После взеха да се събират на групи и още по-остро да се обвиняват. А те се събираха в дома на Антоний. Защото и той се ползваше с доверие между ветераните. Няколко пъти му казвали в очите, че би трябвало да се държи по-добре с мене и да не забравя разпорежданията на Цезар.

Антоний не посмял да се противопостави на искреното желание на хората, които му бяха нужни. Казал, че би желал да опита, стига аз да се държа по-скромно и да се отнасям към него с подобаващото уважение, че е готов да разговаря с мен в присъствие на ветераните. Те се съгласили. Разбрали се да заведат Антоний на Капитолия. А там, ако иска, те ще ни помирят. Той приел и веднага тръгнал към храма на Юпитер, а ветераните пратил при мене.

Зарадвани, те тръгнали вкупом. Когато някой от домашните ми дотича да ми каже, че пред вратата са се струпали войници, а някои дори са влезли вътре и ме търсят, аз се уплаших. Не знаех какво да правя, затова се качих на горния етаж с приятелите си. Подадох се и попитах хората какво искат. Но работата веднага ми стана ясна. Те отговориха, че са дошли за мое добро и за доброто на цялата групировка, достатъчно е да забравя какво е вършил Антоний, макар че и те не го одобряват; че трябва и двамата да изхвърлим от сърцето си омразата и да се сдобрим честно и почтено. Някой се провикна да не се безпокоя и да не забравям, че те всички са мое наследство. А друг още по-високо извика, че със собствените си ръце ще убие Антоний, ако не зачита волята на Цезар.

Това ми даде смелост и аз слязох долу, където сърдечно им благодарих за тяхното доброжелателство и преданост. Ветераните ме обградиха и като великолепна свита ме придружиха през Форума до Капитолия, надпреварвайки се да ми засвидетелстват своето внимание. Щом стъпих на Капитолия, зърнах много войници. Антоний се ползваше с доверие сред тях, но ако би се опитал да ми стори зло, те без съмнение щяха да застанат на моя страна. Тълпата отстъпи. Останахме само с приятелите си и проведохме разговора.

След като се помирих с Антоний, аз се върнах у дома. Но той отново се озлоби. Та нали с очите си бе видял, че войниците са несравнено по-благоразположени към мене. Затова съжаляваше за тази крачка и промени решението си. А аз вярвах, че наистина сме се сдобрили, и всеки ден ходех при него, както всъщност беше редно. Той беше консул, по-възрастен от мен, приятел на баща ми. Оказвах му всякакво уважение, както се бях заклел, докато той не ме обиди отново. А ето как стана.

Вместо Македония, Антоний трябваше да получи наместничеството в Галия. Но той заповядал на македонските легиони да се прехвърлят в Италия. Самият той смятал да замине от Рим и да посрещне легионите в Брундизий. Решил, че е настъпил моментът да изпълни плановете си. Пуснал слух, че са се опитали да посегнат на живота му. Хванал няколко войници и ги оковал във вериги като наемни убийци. Давал да се разбере, че зад всичко това стоя аз, но не го казвал направо.

Мълвата за покушението срещу консула и за арестуването на убийците светкавично се разнесла из града. В дома на Антоний започнали да се събират приятели, повикали и въоръжена стража. Късно вечерта и до мен стигна вестта, че Антоний е в опасност. Веднага пратих при него човек, изразявайки готовността си лично, заедно с прислугата си, да бдя за неговата безопасност. Смятах, че покушението е дело на привържениците на Брут и Касий.

Толкова много му вярвах, че изобщо не подозирах какви слухове разпространява и какво планира. А Антоний не пуснал моя пратеник дори до вратата на дома си. Той обаче подочул нещо и когато се върна, ми каза, че хората на Антоний не смеят дори името ми да произнесат, защото аз съм бил организатор на покушението.

Като чух това, отначало не исках да повярвам — толкова невероятно ми се стори. Щом обаче прозрях целия план, насочен срещу мене, попитах приятелите си какво да правя. Дойдоха също Филип и майка ми, и двамата потресени от събитието. Питаха какви са тия слухове и какво иска този човек. Съветваха ме да напусна града за няколко дни, докато работите се изяснят. Аз обаче, убеден в своята невинност, реших, че е нежелателно да се крия от очите на хората и по този начин в известен смисъл сам да си подпиша присъдата. Впрочем самото пътуване беше опасно, защото така по-лесно можеха да ме нападнат.

На другия ден още от сутринта, както обикновено, седях в къщи, заобиколен от приятели, и заповядах да отварят вратата на всички, които идват да ме поздравят: на граждани, чужденци, войници. Разговарях с тях, както винаги, без да променя с нищо всекидневните си навици.

В това време Антоний събрал приятелите си и открито заявил, че му били известни и предишни опити от моя страна за покушение върху неговата особа. Сега обаче, когато имал намерение да напусне столицата, за да посрещне войските, той ми дал чудесна възможност, но един от наемните убийци срещу голяма награда издал всичко. Благодарение на това той успял да хване и останалите участници в покушението. Събрал приятелите си, за да чуе тяхното мнение и заедно да решат какво да правят при това положение.

Присъстващите започнали да питат къде са задържаните. Искали да научат от тях допълнителни подробности. Но Антоний заявил, че това е излишно, след като вече са си признали вината. После заговорил за друго. Съвсем явно чакал някой от присъстващите да се изкаже, че не трябва да бездействат, а да вземат предпазни мерки срещу мене. Всички обаче упорито мълчали, колебаели се поради липсата на каквито и да било доказателства. Накрая някой казал, че е време да свършат, че Антоний трябва спокойно да приеме станалото и да не предизвиква безредици. Така или иначе той е консул.

След три-четири дни Антоний замина за Брундизий, за да приеме пристигналите легиони. За покушението повече не се спомена, а приятелите на консула бързо потулиха цялата работа. Никой никога не видя заловените мними участници в покушението.

Макар и вън от всякакво подозрение, аз се отнесох към случая много сериозно. Виждах в него доказателство за някаква голяма интрига, която се кове против мен. Не се съмнявах, че ако Антоний можеше да подкупи армията, нямаше изобщо да протака, а веднага щеше да ми нанесе удар. Така че у мен се появиха и справедлив гняв срещу Антоний, чиито планове станаха толкова явни, и загриженост за собствената ми безопасност. Стигнах до заключението, че не мога да остана пасивен, а трябва да търся помощ, която да превъзмогне мощта и замислите на Антоний.

Реших да се обърна към колониите, основани от баща ми. Смятах да се позова на неговите благодеяния към заселниците, на печалната участ, която го сполетя, и на опасността, която ме заплашва, а също и да си осигуря помощта им с пари. Всичко това обсъдих с приятелите си. Принесох жертва на боговете на благополучието, за да ме закрилят в моето справедливо и похвално начинание, взех доста пари и тръгнах за Кампания^[26]. Там се намираха заселените ветерани от седми и осми легион.

Реших да опитам най-напред със заселниците от седми легион, който беше най-прославен. Ако легионерите се изкажат в моя полза, тогава и много други ще ги последват. На същото мнение бяха и приятелите ми, които участваха в този поход. Придружаваха ме и висши военачалници, офицери, войници, а също и част от домашните ми, както и много товарни животни с парите и екипировката. Не исках да откривам плана пред майка си, за да не попречи на големите ми замисли — и от обич към мен, и от майчинска и женска боязливост. Затова й казах, че заминавам за Кампания, за да продам тамошните имоти на баща си и получените пари да изразходвам според неговата воля. Тя не ми повярва, но така или иначе аз се отправих на път.

По това време Марк Брут и Гай Касий се намираха край Путеоли. Когато чули, че се задавам с множество хора — мълвата, както обикновено, е била преувеличена — те сериозно се обезпокоили. Помислили си, че съм тръгнал срещу тях. И веднага избягали през морето: Брут — в Гърция, а Касий — в Сирия.

Най-напред спрях в град Калатия. Жителите му ме посрещнаха като син на своя благодетел и ме обградиха с най-големи почести. На следващия ден им обясних всичко. Припомних на воините как коварно бе убит баща ми, казах им и на какви опасности съм изложен самият аз. Градските първенци ме слушаха неохотно, но простите хора проявиха преданост и отзивчивост. Те ми съчувстваха, викаха ми да не се притеснявам, защото те ще ми помогнат във всичко и няма да се успокоят, докато не ме видят на бащиното ми място. Заведох ги у дома и на всекиго дадох по 500 денария. На следващия ден свиках градските първенци. Подканих ги да не се оставят да ги посрами простолюдието, да си спомнят за Цезар, на когото дължат и колонията, и почетните длъжности. Уверих ги, че от мен ще видят не по-малко добрини. А редно е да помогнат със силата и с оръжието си именно на мен, а не на Антоний! Тогава те се пооживиха и заявиха, че ще ми окажат помощ, а ако стане нужда, ще споделят с мене трудностите и опасностите. Похвалих ги за тяхната готовност и ги поканих да ме придружат и охраняват до съседната колония — Казилиний.

Там също събрах жителите и произнесох реч. Убедих ветераните от двата легиона да ме придружат по пътя през другите колонии до Рим и решително да се противопоставят на Антоний, ако той се опита да направи нещо. Като раздавах щедро пари, привлякох и други войници. Из целия път обучавах новобранците, индивидуално и по отряди, като постоянно им повтарях, че ги водя срещу Антоний.

Онези от тях, които бяха по-смели и съобразителни, изпратих в Брундизий, за да се опитат да привлекат на моя страна войниците, които неотдавна бяха дошли от Македония. Нека и те си спомнят за Цезар и за нищо на света да не изменят на неговия син! Предупредих ги, че ако не могат да говорят открито, трябва да напишат позиви и да ги пръснат на много места^[27].

Говори Цицерон

Рим, след 9 октомври

Цицерон поздравява Квинт Корнифиций.^[28]

Сигурен съм, че вече са ти съобщили за събитията в столицата. Ако не смятах така, сам щях да ти напиша за тях. И преди всичко за опита за покушение, направен от Цезар Октавиан. На масите им се струва, че Антоний, за да заграби парите на младежа, го обвинява в измислено престъпление. Но разумните и честни хора вярват, че покушение е имало — и го хвалят. Какво искаш? На Октавиан възлагаме големи надежди. Всеобщо е убеждението, че няма нещо, което той не би направил за слава и известност. А нашият приятел Антоний добре знае колко го ненавиждат, затова, макар и да е хванал убийците в дома си, не смее да повдигне въпроса. На 9 октомври той замина за Брундизий, за да приеме четирите македонски легиона. Решил е да ги подкупи, да ги доведе в града и да ни стъпи на гушата.

Такова е положението в републиката, ако изобщо може да се говори за република във военен лагер.

Путеоли, 2 ноември

Поздрави на Атик от Цицерон.

Вечерта на 1 ноември получих писмо от Октавиан. Той замисля големи работи. Привлякъл е на своя страна ветераните от Казилиний и Калатия. Нищо чудно, като раздава по 500 денария на човек. Възнамерява да обиколи и останалите колонии. Явно се стреми да диктува положението във войната с Антоний.

А ние с кого ще тръгнем? Имай предвид и името му, и годините му! От мен Октавиан иска съдействие за таен разговор в Капуа или в околностите й. Чиста детинщина е да си въобразява, че може да се запази тайна. Писах му, че това не е нито необходимо, нито възможно.

Той изпрати при мен свой приятел, някой си Цецина от Волтурнум. От него разбрах, че Антоний настъпвал към столицата начело на легиона „Алауде“^[29]; от градовете искал пари; легионът марширува под бойни знаци. Октавиан се съветва с мене дали да тръгне към Рим със своите три хиляди ветерани, или да обсади Капуа и да затвори пътя на Антоний, или пък да отиде при трите македонски легиона, които се придвижват по адриатическото крайбрежие. Надява се, че ще минат на негова страна, защото отказали да приемат пари от Антоний, подиграли се жестоко с него и напуснали войнишкото събрание.

Посъветвах Октавиан да побърза към Рим. Струва ми се, че след него ще тръгнат и градската паплач, и знатните — ако спечели доверието им.

Путеоли, 5 ноември

Поздрави на Атик от Цицерон.

В писмата си Октавиан всеки ден ме подканя да се заловя на работа, да отида в Капуа, да спася за втори път републиката или пък веднага да тръгна за Рим.

Той действа, и то енергично. В Рим ще пристигне начело на големи сили. Но е същинско дете. Смята, че веднага може да свика сената. Кой ще се яви? А дори и да отидат, кой при това неясно положение ще се опълчи срещу Антоний? Октавиан може евентуално да осигури свикване на сената на 1 януари — ако военните действия не започнат по-рано.

Градовете са изненадващо благосклонни към това момче. На път за Самний той спрял в Калес, а също и в Теанум. Навсякъде изумително посрещане и насърчения.

Арпиниум след 11 ноември

Поздрави на Атик от Цицерон.

Напълно съм съгласен с тебе: ако Октавиан се наложи, той ще затвърди разпоредбите на тиранина още повече, отколкото на заседанието на сената в храма на Земята. А това ще бъде против Брут. Но ако загуби — сам виждаш колко непоносим е Антоний. Човек не знае кого от двамата да избере^[30]…

Законът

Октавиан влезе в Рим с войската си на 10 ноември. На Форума държа реч пред народа и воините, но веднага разбра, че силите му са твърде малки и несигурни. В момента не можеше и дума да става за започване на борбата. Затова скоро напусна столицата и се отправи на север, за да вербува ветераните, заселени в Етрурия и край Равена.

След няколко дни начело на личната си стража в града влезе Антоний. Беше оставил кохортите си в близкото градче Тибур^[31].

Заседанието на сената беше свикано на 28 ноември. Една от точките в дневния ред беше обявяването на Октавиан за враг на народа. Но когато влизаше в залата, Антоний получи важно донесение. Разбунтували се два легиона. Единият, наречен Марсовият легион, заел близкото градче Алба Лонга, а Четвъртият направо преминал под командването на Октавиан.

И тъй, парите, агентите и името на младия Цезар вършеха своето. Наистина отчасти си беше виновен самият Антоний. В Брундизий, за да затегне дисциплината, той бе заповядал да извършат кървави екзекуции в много от частите. По този начин искаше да сложи край на агитацията в полза на Октавиан. Освен това даваше малко пари на войниците. Може би защото го съпровождаше съпругата му Фулвия, свидлива и пресметлива като повечето жени.

Антоний веднага тръгна за Алба Лонга. Легионерите го посрещнаха с град от стрели. Тогава се върна в Рим и вечерта в сената беше извършено ново разпределение на наместничествата^[32]. Поделиха ги чрез жребий, но съдбата беше изненадващо благосклонна към приятелите на Антоний. Същата нощ, той замина за Тибур. Изпратиха го много сенатори. Кой би могъл да предвиди на чия страна ще бъде окончателната победа? В Тибур Антоний вдигна оставените там верни кохорти и пое на север, към река Пад^[33].

След петнадесетина дни, през декември, изтичаше консулството му. Именно затова той искаше колкото може по-скоро да поеме наместничеството на провинцията край Пад, наричана Цизалпийска Галия. Само тази провинция, намираща се на прага на Италия, можеше да му осигури тежест и политическо влияние в бъдеще. А той добре знаеше колко го ненавиждат мнозина от могъщите сенатори.

Още през юни със специално постановление Народното събрание назначи Антоний — както на времето Цезар — за наместник на Цизалпийска и Трансалпийска Галия за срок от пет години. Сенатът не беше съгласен с това — още се помнеше какви изгоди извлече Цезар от управлението на двете провинции. Но формално постановлението не можеше да се оспорва.

Мандатът на сегашния наместник на Цизалпийска Галия Децим Брут изтичаше в края на годината. Антоний поиска от Брут да му предаде провинцията, но Брут отказа, като се позова на мнението на някои сенатори, че постановлението е невалидно!

Някои градове в долината на Пад като че ли симпатизираха на Антоний. Всъщност въпреки бунта на част от отрядите все още му оставаха няколко легиона, а Брут имаше само три и един отряд гладиатори. Затова наместникът не прие открит бой и се укрепи в град Мутина.

А в това време в Рим се съвещаваха. До средата на ноември Цицерон предвидливо остана в родния си планински град Арпинум. Едва на 9 декември, когато Антоний вече беше далеч на север, той пристигна в столицата и веднага се впусна в трескава дейност. Неговият авторитет, връзките и красноречието му го направиха най-влиятелният сенатор по онова време.

Той изпращаше писма и манифести до наместниците на всички провинции. Зовеше ги да се борят срещу Антоний или най-малкото, да запазят неутралитет. Поддържаше постоянна връзка с Децим Брут, докато обсаждащите не бяха обградили Мутина с ровове и валове. На 20 декември Цицерон произнесе в сената и пред народа пламенни речи, в които настояваше Антоний да бъде обявен за враг на народа и превъзнасяше до небесата заслугите на Октавиан и на легионите, преминали на негова страна.

Речите на Цицерон срещу Антоний — общо четиринадесет — са известни под името Филипики; така се наричали и речите, в които преди около триста години Демостен призовавал на борба срещу Филип Македонски, неприятел на Атина. Цицерон вярваше дълбоко, че при създалото се положение Антоний е главният враг на законния ред и на републиканските свободи. Затова великият оратор публично хвалеше младежа, който самоволно и незаконно беше организирал частна армия. Затова настояваше да бъдат наградени легионите, направили нечуваното провинение да се разбунтуват срещу своя законен военачалник. В случая Цицерон заключаваше: щом войниците са отказали да се подчиняват, Антоний явно не заслужава да бъде техен предводител. Какъв жалък аргумент! И затова най-сетне Цицерон приканваше наместника, който вече не беше наместник, да не отстъпва провинцията на законния приемник.

Следователно, Цицерон потъпкваше законите на републиката — за благото на републиката. А нима диктаторът Цезар и диктаторът Сула, тези ненавистни тирани, не вършеха същото?

Законът е жива, чувствителна тъкан, съединителната тъкан на целия обществен организъм. Наранена дори само на едно място, тя се изражда. Пипалата на рака плъзват по цялото тяло и идва неизбежната гибел. Така че законът е задължителен винаги и за всички — или никога и за никого. Сам Цицерон щеше да се убеди в това след няколко месеца.

Божественият младеж

Разгърнатата от Цицерон политическа кампания не можа веднага да убеди всички. Много сенатори заеха изчаквателна позиция, а други настояваха за помирение и компромис. Както изглежда, на същото мнение бяха и двамата консули Авъл Хирций и Гай Вибий Панса, които встъпиха в длъжност на 1 януари 43 година. И двамата бяха някогашни офицери на Цезар и дължаха издигането си на него.

На заседанието в първия ден на новата година Цицерон отново взе думата. Той яростно се обяви против предложението да се проводят пратеници при Антоний. Искаше война. Но говори надълго и за заслугите и наградите: за Лепид, който доведе до примирието със Секст Помпей; за Децим Брут, който толкова храбро брани провинцията си; за легионите, които измениха на Антоний. Но най-вече превъзнасяше Октавиан, младия Цезар. Възклицаваше:

— Кой ли ни е пратил от небето този божествен младеж?

Сравняваше го със Сципион, завоевателя на Картаген, и с Александър Велики — двама мъже, които са извършили още на младини велики подвизи. Опасенията, че Октавиан може да измени на републиката, той наричаше напразни и безпочвени. Цицерон твърдеше:

— Познавам всички мисли на този млад човек. За него няма нищо по-скъпо от републиката, нищо по-ценно от вашия авторитет, нищо по-желано от доброто име сред знатните хора, нищо по-сладко от истинската слава. Затова се осмелявам дори да гарантирам за него — пред вас, пред римския народ, пред републиката. Кълна се, поемам отговорността, гарантирам, че Гай Цезар винаги ще бъде такъв гражданин, какъвто е сега, какъвто всички ние искаме да го виждаме.

Именно за този младеж, чиято армия вече се бе отправила на север, за да се притече на помощ на Брут, Цицерон искаше най-високи титли и пълномощия: длъжността пропретор^[34] и включване в състава на сенаторите. Чак след няколкодневни дебати, на 4 януари, сенатът прие част от предложенията на Цицерон. Не всички обаче, защото войната още не беше официално обявена. От друга страна, проводиха пратеници при Антоний. Но ако мисията им се провалеше, Октавиан трябваше като пропретор заедно с консулите да оглави подкрепленията за Децим Брут.

Вестта за решението на сената стигна до лагера на Октавиан в Сполеций^[35] на 7 януари. От този момент двадесетгодишният младеж по закон пое командването на една от армиите на републиката. Според древния обичай Октавиан принесе жертва на божествата — за собствения си успех, за успеха на армията и на повереното му дело. Гадателите казаха, че жертвата е приета от боговете и му предсказва много благоприятно бъдеще.

Войната край Пад

Цизалпийска Галия не беше подходящо място за военни действия. Обширната долина между дъгата на Апенините и Алпите беше прорязана от реки, поточета и канали, на места заблатена и при това гъсто населена. Големите военни формации маневрираха трудно и всяко тяхно движение веднага се забелязваше от противниковата страна.

Изобщо зимата е тежко време за война. Затова през януари, февруари и март в Галия не ставаше почти нищо, макар че една до друга се намираха три армии: на Брут в Мутина, на Антоний, която обсаждаше града, и на Октавиан и Хирций, дошла на помощ на Брут.

Още през януари при Аримин консулът Хирций се присъедини със своите сили към Октавиан. Хирций веднага пое командването на четвъртия и на Марсовия легион. Разбира се, той действаше съгласно тайните инструкции на сената, който въпреки клетвите и уверенията на Цицерон не вярваше на „божествения младеж“. Октавиан предаде на консула двата легиона — половината, и то най-ценната от своите сили — без да каже нито дума. Но такова унижение не се забравя. Отначало лагерите на двамата военачалници бяха доста далеч от Мутина. По-късно, когато до тях стигна вестта, че в обсадения град се шири глад, те се приближиха. Брут се мъчеше да се свърже с тях чрез гълъби. Но те отлагаха битката, защото чакаха консула Панса с подкрепленията.

Антоний също протакаше, очаквайки всеки момент трите легиона, които формираше за него Публий Вентидий Бас. Така дните и седмиците минаваха само в незначителни сблъсквания. Октавиан имаше време да чете и дори да се упражнява по красноречие. А това е умение, важно за всеки политик.

В същото време в Рим трескаво се готвеха за война. В началото на февруари, когато пратениците се върнаха и предадоха условията на Антоний, категорични и прекалени, Цицерон най-после постигна своето. Сенатът въведе извънредно положение. Ускори се набирането на войници за формиращите се нови легиони. Оръжейните ехтяха от ударите на чукове — ковеше се оръжие. Населението на Италия недоволстваше, защото след близо сто години отново бяха въведени данъци. Вестите от Изток бяха по-скоро благоприятни. Марк Брут завладял всички балкански провинции. Събрал значителни военни сили и заловил брата на Марк Антоний — Гай, който трябваше да стане наместник на Македония. Касий беше в Сирия. Едва в средата на февруари в Рим стана известно, че Гай Требоний, наместник на Азия и един от заговорниците, е убит. Убиецът беше Долабела. На път за провинцията си Сирия той се отбил в Смирна, седалището на Требоний. Предвидливият наместник не го пуснал в града, но през нощта Долабела тайно проникнал през защитните стени. Войниците му сварили Требоний в леглото. Отсекли му главата и на разсъмване я набучили на трибуната на главния площад в града, на същото място, където до преди един ден заставал самият той. След това се гаврили с него, като ритали главата му като топка по улиците на Смирна.

Така загина първият от Цезаровите убийци. Същият, който на 5 март, за да задържи Антоний, го заговори пред заседателната зала на сената.

Цицерон преживя тежко тази трагична смърт, защото ценеше Требоний и вярваше, че той ще успее да запази за сената провинция Азия. Но най-мъчителен за Цицерон беше фактът, че именно Долабела беше извършил убийството. Този Долабела, който на 15 март публично сипеше хвалебствия по адрес на убийците и хулеше паметта на Цезар, когото само преди няколко месеца Цицерон превъзнасяше до небесата като пазител на реда и враг на цезарианците и най-сетне — който преди няколко години беше зет на Цицерон. Сега стана ясно, че през последните месеци Долабела тайно се е свързал с Антоний. Затова по предложение на Цицерон сенатът обяви убиеца на Требоний за враг на народа.

Антоний от своя страна изпрати до Хирций и Октавиан писмо, в което изразяваше радостта си от смъртта на „убиеца“. Той виждал в това волята на боговете, които го наказват за отцеубийството, още преди да е минала и година. Съжаляваше, че Долабела е обявен за враг на народа, защото очистил един „бандит“. И добавяше:

Но най-печалното е, че ти Хирций, след като Цезар те обсипваше с благодеяния и те издигна толкова високо, та сигурно се чудиш на това, и ти, момче, дето дължиш всичко на името си и двамата правите всичко възможно, за да бъде осъден Долабела, а онзи престъпник в Мутина да бъде освободен от обсадата, а пък Брут и Касий да станат могъщи.

По-нататък Антоний изброяваше одобрените или толерирани от двамата военачалници действия на сената срещу разпоредбите и приятелите на Цезар. Накрая обаче завършваше с предложение:

Затова хубаво си помислете кое е по-достойно и по-полезно за нашата групировка; да отмъщаваме за смъртта на Требоний или за Цезар. И кое е по-правилно: да се бием помежду си и по този начин да позволим на многократно погребваното дело на Помпей отново да възкръсне или заедно да помислим какво да направим, за да не станем за смях на враговете си. Досега самата съдба ни е пазила от това, защото не е искала да гледа как две армии от една групировка се бият помежду си под диктовката на майстора на фехтовката Цицерон.

Двамата веднага препратиха писмото на Цицерон.^[36]

Цената на победата

В началото на април Хирций и Октавиан получиха вест от Рим, че скоро към тях ще се присъедини Панса с четири новосформирани легиона. На 20 април един висш офицер от армията на Хирций, Сервий Галба, връчи на Цицерон бързо писмо. В него пишеше следното:

На 14 април Панса трябваше да пристигне в лагера на Хирций. Аз бях с Панса, защото излязох на 100 мили да го посрещна и да ускоря придвижването. Същия ден Антоний изведе от лагера си два легиона, втори и тридесет и пети, както и две кохорти от личната си охрана и част от доброволците. С тези сили той ни пресече пътя, като си мислеше, че имаме само четири легиона новобранци. А през нощта Хирций ни прати Марсовия легион и две кохорти от личната си охрана, за да можем по-безопасно да изминем останалия път до лагера.

Когато се появиха конниците на Антоний, Марсовият легион и кохортите от охраната се понесоха напред и ние не можахме да ги удържим. Бяхме принудени да ги последваме. Антоний държеше силите си край град Форум Галорум^[37] и не искаше да покаже, че има и легиони. Извеждаше само конницата и лековъоръжените отряди. Като видя, че Марсовият легион се носи напред въпреки нареждането му, Панса поведе двата легиона от новобранци.

Като прекосихме блатото и гората по един тесен път, разгърнахме дванадесетте кохорти — десетте от Марсовия легион и двете на охраната в боен строй. Двата легиона на Панса още не бяха дошли. Изведнъж Антоний изведе своите войски от селцето и веднага започна ръкопашен бой.

И двете страни се сражаваха с невиждано ожесточение. Дясното крило, където бях аз с осем кохорти от Марсовия легион, още с първия устрем обърна в бягство тридесет и петия легион на Антоний и ние излязохме с повече от 500 крачки напред. Затова, когато конниците на Антоний се опитаха да направят обход на моето крило, аз започнах да отстъпвам и да хвърлям лековъоръжените отряди срещу конниците маври, за да не им дам възможност да нападнат нашите в тил. Изведнъж видях, че съм се озовал сред войниците на Антоний и че самият Антоний е точно зад мен. Захвърлих щита и веднага пришпорих коня си в пълен галоп към легиона на новобранците, който се задаваше откъм лагера. Войниците на Антоний се спуснаха след мен, а нашите вече се готвеха да ги пресрещнат с копия. Сам не зная как съм се спасил по някакво чудо. Сигурно благодарение на това, че нашите много бързо ме познаха.

На самия път, където се беше установила кохортата от личната охрана на Октавиан, битката трая дълго. Левият фланг, по-слабият, където бяха двете кохорти от Марсовия легион и една от охраната на Хирций, започнаха да отстъпват, защото имаше опасност конницата на Антоний да ги обкръжи. А конницата му е силна. Аз последен отстъпих към лагера, след като бяха изтеглени всички наши отряди. Антоний вече се смяташе за победител и беше уверен, че ще завземе лагера ни. Но в щурма загуби много войници и не постигна нищо.

Когато Хирций чу каква е работата, веднага тръгна с двадесет кохорти ветерани и пресече пътя на Антоний, който се връщаше в своя лагер. Той го разгроми напълно на същото място, където стана битката, край Форум Галорум. В четири часа през нощта Антоний напусна лагера си край Мутина.

Така Антоний загуби голяма част от отрядите си от ветерани. Нашите кохорти от охраната, както и Марсовият легион също претърпяха загуби.

Все пак победихме.

Написано на 15 април в лагера

На 20 април до Рим стигнаха и официалните рапорти на двамата консули и на Октавиан. Съобщаваха, че по стар обичай след победната битка войниците му дали титлата „император“. Консулът Панса бил тежко ранен. На следния ден Цицерон произнесе в сената реч, в която прославяше военачалниците и войниците. Постановено бе да се обявят петдесетдневни благодарствени молитви и за сметка на държавата да се издигне паметник на загиналите, както и да се изплати възнаграждение на семействата им.

Същия ден Цицерон писа на Марк Брут:

Сега сме в по-добро положение. Знам, че вече си осведомен за последните събития. Консулите се оказаха точно такива, каквито често ги описвах в писмата си. А младият Цезар има прекрасен характер. Дано и сега, когато вече има заслуги и авторитет, да можем двамата все така да го направляваме и ръководим, както и преди. Разбира се, това ще бъде по-трудно, но да не губим надежда. Младежът е убеден, и това е главно моя заслуга, че дължим спасението си на него. И наистина, ако той не беше отклонил Антоний от столицата, всичко щеше да пропадне^[38].

Пишейки тези думи, Цицерон не е знаел, че същия ден край Мутина се води втора битка. Тя също завърши с поражение на Антоний. Децим Брут беше свободен, Антоний избяга на запад. Но цената на победата беше висока. В атаката срещу лагера на Антоний загина консулът Хирций. А другият консул, Панса, лежеше ранен още от битката при Форум Галорум.

Преследване и измяна

10 май

Децим Брут, император, поздравява Цицерон. Не можах веднага да тръгна подир Антоний, и то по следните причини: останах без конница и без товарни животни; не знаех, че Хирций е загинал; нямах доверие на Цезар, преди да се срещнем и да поговорим. Така загубих един ден.

На другата сутрин Панса ме извика в Бонония. По пътя разбрах, че е починал. Тогава се върнах при моите жалки отряди — не мога другояче да ги нарека: страшно са оредели и имат съвсем окаян вид. Антоний вече имаше два дни преднина. Той бягаше и се придвижваше значително по-бързо, отколкото аз с потерята. Той се прокрадваше с малки отряди, аз — в стегнат строй. Навсякъде освобождаваше робите и ги вземаше със себе си. Не спря чак до Вада^[39].

Трябва да ти опиша тази местност: намира се между Апенините и Алпите, а пътят е невероятно тежък. Когато ми оставаха към 30 мили, Вентилирам се съедини с Антоний. Донесоха ми каква реч е държал Антоний на събранието. Призовал войниците да го последват през Алпите, защото бил сключил споразумение с Лепид. Тогава войниците на Вентидий (защото Антоний има съвсем малко) се развикали, че искат да загинат или да победят, но в Италия. Започнали да го молят да тръгне към Поленция^[40]. Понеже не могъл да ги усмири, отложил заминаването за следващия ден.

Щом научих това, изпратих 5 кохорти към Поленция. След тях тръгнах и аз. Моят отряд стигна в Поленция един час преди конницата на Антоний. Това извънредно ме зарадва.

Но Брут преждевременно се радваше. Изпращането на конницата в Поленция беше само ловка маневра от страна на Антоний, благодарение на която той можа спокойно да премине Алпите по друг път. В средата на май беше вече в Нарбонска Галия. Наместникът на тази провинция, Лепид, горещо и щедро уверяваше сената в своята лоялност и готовност да се противопостави на Антоний. А Лепид имаше цели седем легиона!

Десетина-петнадесет дни двете войски стояха една срещу друга, недалече от крайморския град Форум Юлие. На 30 май Лепид писа до сената:

Достойни патриции, боговете и хората са ми свидетели, че духом и тялом винаги съм бил за републиката, винаги на първо място съм поставял общото благо и свободата. И скоро бих доказал това, ако съдбата не ме бе лишила от възможност за избор. Цялата ми армия се разбунтува. Издигна вечния девиз за защита на гражданите и общия мир. Да си призная, тя ме принуди да се опитам да спася толкова много римски граждани. При това положение аз ви моля, достойни патриции, да не считате за измяна съчувствието, от което се ръководим аз и моята армия в тези времена на вътрешни раздори.

Тези красиви, но мъгляви фрази означаваха чисто и просто, че Лепид се е съюзил с Антоний.

Децим Брут, който, преследвайки врага, също беше прекосил Алпите, при вестта за измяната на Лепид зави на север. Край река Изара^[41] се съедини с армията на Луций Мунаций Планк, наместника на Галия, която бе завладяна от Цезар. Планк минаваше за верен на сената и през следващата, 42 година, трябваше да стане консул заедно с Децим Брут. И тъй в началото на юни, месец и половина след битката при Мутина, Антоний и Брут отново се готвеха за бой, този път в Нарбонска Галия.

В Рим преобладаваше оптимистично настроение въпреки неочаквания обрат на нещата. Марк Брут държеше Македония, Гърция и Илирия. Касий вече бе събрал в Сирия седем легиона. С тази армия той обсади Лаодикея^[42], където се намираше Долабела, убиецът на Требоний. На запад, в Испания, наместникът Азиний Полион се обяви на страната на сената. Но там действаше и смъртният враг на всички цезарианци, младият Секст Помпей. Неотдавна сенатът постанови да му бъдат върнати конфискуваните от Цезар имоти. А за да се легализира създадената от него армия, Помпей беше назначен за командващ флотата и бреговите войски.

Чувствайки надмощието си, в края на юни сенатът обяви Лепид, както преди това Антоний, за враг на народа. Кой би могъл да допусне, че само след няколко месеца те двамата в името на народа ще съдят сегашните си съдии — бъдещи врагове на народа?

Цената на една шега

А какво става с Октавиан? През тези месеци в Рим и в другите политически центрове често си задаваха този въпрос. Веднага след битката край Мутина Октавиан се оттегли. Той не взе участие в преследването на Антоний, въпреки настояванията на Брут, който се оплакваше:

— Ако Цезар ме беше послушал и бе преградил пътя през Апенините, Антоний щеше да се озове в безизходно положение. За съжаление ние не можем да заповядваме на Цезар, нито пък Цезар на армията си.

Значи Октавиан е обяснявал бездействието си с нежеланието на войниците да се бият. И затова е продължавал да стои в Цизалпийска Галия начело на значителни войски, подсилени още повече от легионите на загиналия Панса, както и от четвъртия и Марсовия легион, които не искаха да преминат под командването на Децим Брут.

Сенатът правеше всичко, за да покаже пренебрежението и презрението си към младежа, който вече бе станал непотребен. На Децим Брут беше дадено право тържествено да отпразнува победата, а на Октавиан бяха отказани дори „овациите“, тоест малкият триумф, с който награждаваха военачалниците за по-незначителни успехи. Когато в армията на Октавиан пристигна делегация на сената, с цел да запознае войниците с последните постановления, тя се опита да се споразумее с отрядите без знанието и зад гърба на младия военачалник. Само поради протеста на самите легионери това нарушение на задължителния ред в римската армия бе осуетено.

Не беше никаква тайна, че Марк Брут е извънредно недоволен, когато се отдават почести на Октавиан. Във връзка с това той пращаше на Цицерон писма, пълни с горчиви упреци и злъчни забележки. Влиятелните политици в Рим явно гонеха една цел. И тази цел — дори и Октавиан да се е самозалъгвал дотогава — му откри самият Цицерон.

През един майски ден при младия пълководец дойде някой си Лабеон Сегулий, който между другото не се ползваше с много добра репутация сред обществото. В разговора стана дума и за Цицерон. Октавиан нямаше никакви претенции към него. Все пак забеляза:

— Цицерон е автор на една шега по мой адрес: трябва да хвалим младежа, да го обсипваме с почести, да го обезсмъртим. Но аз няма да се оставя да ме обезсмъртят.

Походът към Рим

В името на боговете ела на помощ, и то колкото може по-бързо!

Досега младият Цезар изпълняваше каквото му кажех, той има прекрасен характер и постоянство, достойно за възхищение. Но ето че с разни долни писма, с помощта на лъжливи агенти и вести у него се събуди голяма надежда да стане консул. Откак усетих това, в писмата си непрекъснато мъмря Цезар, а упреквам и близките му, които са тук.

Ние, Бруте, сме играчка на прищевките на войниците и маша на военачалниците. Всеки гледа само да се докопа до властта в републиката. Разумът, мярката, законът, обичаите, задълженията, мнението на гражданите, присъдата на потомците не значат нищо.

Затова те моля, ела веднага да освободим най-после републиката!

Но през юли, когато пише това на Марк Брут, Цицерон би трябвало да си спомни, че преди няколко месеца самият той доста бе допринесъл за подкопаването на законността. Сега Октавиан се домогва до консулския пост. Наистина, това противоречи на закона и традицията, защото още не е достигнал необходимата възраст и досега не е заемал никаква по-низша длъжност. Но нима се придържаха към законите, когато легализираха частната армия на Октавиан? Ами когато го направиха претор? Или когато го пратиха срещу длъжностно лице, с което искаше законно да поеме наместничеството? И кой именно учеше Октавиан, че законите важат дотолкова, доколкото съответстват на благото на републиката? Младежът беше наистина схватлив. Много бързо разбра, че благото на републиката изисква на всяка цена именно той да заеме най-високия пост, дори ако това противоречи на закона.

Когато пиша тези думи, най-много ме измъчва това, че някога гарантирах пред републиката за този младеж, почти момче, и сега ми е много трудно да се измъкна от това задължение. Ала надявам се да удържа Октавиан, макар че мнозина ми пречат. Все пак той има характер, въпреки че поради своята незрелост понякога се огъва. Не са малко и онези, които се мъчат да го заблудят, като си мислят, че с блясъка на фалшивите почести ще заслепят честния му ум.

Абсолютно необходимо е, Бруте, колкото може по-бързо да дойдеш с армията си в Италия. Тук те очакват с нетърпение. Щом стъпиш на италийска земя, всички ще се стекат при тебе. В името на боговете, побързай! Добре знаеш, че времето и бързината решават всичко!

През юли Цицерон изпрати много писма с такова съдържание. Преди всичко до Марк Брут, но и до други верни на републиката наместници. Никой не отговаряше на отчаяните призиви, отникъде не идваше помощ. Напротив, Брут и Касий усложниха положението в Италия, като си присвоиха за нуждите на войските приходите от източните провинции за държавата хазна. Поради това сенатът, въпреки че обложи населението на Италия с данъци, не можа да изплати на Октавиановите войници обещаното възнаграждение за победата при Мутина.

В първите дни на август пред сената се наредиха четиристотин офицери, пристигнали като делегация от армията на Октавиан. Те искаха не само заплатите и наградите, но и — естествено само от свое име и от името на войниците, без да споменават скромния Октавиан, — консулска длъжност за своя военачалник. Те доказаха, че добре знаят историята, защото приведоха много примери, когато за консули са се кандидатирали военачалници, неотговарящи на изискваните по закона условия. Но сенатът нямаше намерение да отстъпи. Офицерите получиха строго мъмрене за дръзкото си държане. Вместо да се оправдава, водачът на делегацията се хвана за меча си и каза: „Ако не я дадете вие, ей този ще я даде…“

След няколко дни осемте легиона на Октавиан пресякоха малката рекичка Рубикон, по която минаваше границата между Цизалпийската Галия и същинска Италия. Преди седем години през същата рекичка бе минал и Цезар^[43].

Рим бе обзет от паника. Сенатът веднага прати делегация да пресрещне бързо напредващата армия. Пратениците съобщиха на Октавиан, че може да се кандидатира за консул, а войниците ще получат обещаните пари. Преговорите още се водеха, когато пристигнаха други пратеници, за да анулират предишните предложения. Положението в Рим се беше променило. В пристанището Остия бяха слезли два легиона, пристигнали чак от Африка, за да бранят града. Сенатът отново се окуражи и реши да се противопостави на хлапака.

В столицата набираха войници, укрепиха хълмовете и мостовете, скриха на сигурно място държавното съкровище. Усилено търсеха майката и сестрата на Октавиан, за да ги държат в ръцете си като заложници. Но Октавиан вече беше пред вратите на Рим. Легионите му обградиха от север Квиринала. Почти веднага в стана на бунтовника се яви цяла процесия от знатни римляни, дошли да му засвидетелстват своята вярност и преданост.

На следния ден младият военачалник влезе в града начело на една кохорта от личната си охрана. Отиде на Форума, където в храма на Веста^[44] го приветстваха майка му и сестра му.

Войските, които трябваше да бранят столицата, веднага преминаха на страната на по-силния. Градският преторианец, който след смъртта на консулите беше най-висш по ранг и отговаряше за отбраната на Рим, се самоуби. Тази новина не направи никакво впечатление. А всъщност смъртта на този изоставен от всички пазител на реда беше особено трагична и придобиваше символично значение. Градът си отдъхна облекчено, защото легионите на Октавиан се държаха дисциплинирано. Победителят реквизира само държавното съкровище и изплати на всеки войник по десет хиляди сестерции. За да не го заподозрат в оказване на натиск, на 19 август, в деня на изборите, Октавиан не беше в града. Избраха го единодушно за консул. Втори консул стана Квинт Педий, негов братовчед. През следващите дни бяха приети три постановления. Първото формално утвърждаваше осиновяването на Октавиан от Цезар. Второто анулираше решението на сената, според което Долабела бе обявен за враг на народа. Защото в Рим вече се знаеше, че убиецът на Требоний е мъртъв. Лаодикея беше предадена и Касий я завзе още през юли. Изоставен от всички, в последния момент Долабела помолил един войник от личната си охрана да му отсече главата с меча си. Тъй че и той загинал по същия начин както Требоний. С третия указ, автор на който формално беше консулът Педий, се нареждаше да се възбуди съдебно дирене във връзка със смъртта на Цезар. Понеже в Рим не беше познато общественото обвинение, исковете срещу участниците в заговора и враговете на диктатора се предявяваха от частни лица.

Всички ответници бяха призовани пред съда в един и същи ден. Естествено, не се яви никой. Едни отдавна бяха извън Италия, а други напуснаха Рим в последния момент. Всички бяха признати за виновни в убийство. Те бяха заклеймени като врагове на народа. Имуществото на осъдените беше конфискувано. От съдебните заседатели само един — Публий Силиций Корона — гласува за оправдаването им. Целият град беше възхитен от неговата гражданска доблест, но и от великодушието на Октавиан, който не направи нищо на смелчака.

Още през първите дни Цицерон посети Октавиан. Не беше обаче първият, дошъл да му поднесе почитанията си. Младежът веднага го пресече с многозначителните думи:

— Идваш последен от приятелите ми…

Скоро след като стана консул, Октавиан разреши и на Цицерон, и на втория си баща Филип да напуснат Рим. Цицерон му благодари в писмо:

Радостта ми е двойна, защото освобождаваш от задължения и мене, и Филип. Това означава, че ми прощаваш за миналото и ми даваш свобода за в бъдеще^[45].

Смъртта на Децим Брут

Азиний Полион тръгна с два легиона от Испания, та по волята на сената да помогне на Планк да се справи с Антоний в Нарбонска Галия. Но когато стигна отвъд Пиренеите, Антоний вече се бе съюзил с Лепид, а от Рим дойде вест, че Октавиан е избран за консул. Това накара Азиний Полион да се прости с изгубената кауза на сената и да влезе в коалицията на двамата цезарианци. Нещо повече, той привлече на тяхна страна и Планк, който дотогава действаше съвместно с Децим Брут.

И тъй в началото на есента Брут остана само с легионите, които беше довел през Алпите. Но тези легиони, съвсем оредели и до голяма степен съставени от новобранци, бяха лошо облечени и недохранени, а Брут не можеше да осигури дори заплатата на войниците си. Когато преди година и половина влезе в заговора срещу Цезар, той притежаваше огромно състояние — само в наличност над 40 милиона сестерции. Една година по-късно, по време на битката при Мутина, той вече беше затънал в дългове. Сега беше бедняк.

Единственото спасение за Децим беше да се добере до армията на Марк Брут в Македония. Но не можеше да мине през Италия, тъй като се страхуваше от Октавиан. Тогава му дойде безумната идея да се промъкне на изток през Алпите, където живееха независими варварски племена — гали и германи.

Първи изоставиха военачалника си новосформираните легиони, а след тях и ветераните. Децим Брут сам разпусна личната си охрана. Раздаде на войниците всичко, което му беше останало. Край Рейн го напуснаха и последните триста конници. Остана само с десетина приятели. Предрешиха се като гали и се опитаха да се прехвърлят през планината по най-краткия път.

Децим Брут дълги години бе воювал в Галия под командването на Цезар, тъй че знаеше добре езика на келтите. Но малката група пътници много скоро стана жертва на разбойници. Когато изправили пленниците пред главатаря си, оказало се, че той помни Брут от едно време и му е задължен за много добрини. Освободил пленниците и ги приел като свои гости. Същевременно тайно изпратил вестители при Антоний. Те се върнали с нареждане: да отсекат главата на Брут и да му я пратят.

В последните си минути убиецът на Цезар се държал като баба. Плачел и викал, измислял недостойни причини, за да отдалечи страшния миг. Когато палачът изгубил търпение и му викнал да си сложи главата на дръвника, той го заклинал сред общия смях на присъстващите и молил: „Ще я сложа, ще я сложа, само да остана жив!“ Това били последните му думи.

Среща на тримата

В края на есента през 43 година Антоний, сит на мъст, се връщаше в Цизалпийска Галия, откъдето преди няколко месеца позорно бе избягал. Сега предвождаше могъща армия: седемнадесет легиона и десет хиляди конници. Съпровождаше го Лепид.

Октавиан, който идваше откъм Рим да го пресрещне, можеше да му противопостави само единадесет легиона. Но те нямаха намерение да се бият. От доста време тримата военачалници бяха сключили тайно споразумение. Явно доказателство за това беше решението на сената, взето под натиска на останалия в Рим консул Квинт Педий, което анулираше предишните постановления, обявяващи Антоний и Лепид за врагове на народа.

Заплахата, която идваше от могъщата армия на Брут и Касий на Изток, принуди тримата военачалници да се споразумеят. Принудиха ги и самите войници. Те бяха предимно ветерани на Цезар. Едни от тях се озоваха в легионите на Антоний, а други при Октавиан. Но само допреди няколко години те бяха воювали заедно под едни и същи бойни знаци и под общо командване. В името на какво тогава взаимно да се избиват?

Срещата на военачалниците се състоя в края на октомври. Тя доказа взаимното доверие между Цезаровите отмъстители. Пътят от Бонония за Мутина минаваше през нисък и гол полуостров, образуван при сливането на две малки реки. В уречения ден и час откъм Бонония се зададоха пет легиона на Октавиан, а откъм Мутина — пет легиона на Антоний. Те спряха едни срещу други на еднакво разстояние от полуострова. До рекичките слязоха само конните отряди, всеки по триста души. Спряха се пред мостовете, които водеха към полуострова. Пръв стъпи на него Лепид, обиколи го и размаха плаща си в знак, че всичко е наред. Чак тогава от двете срещуположни страни се приближиха Антоний и Октавиан, всеки сам и без оръжие.

Тримата военачалници седнаха в средата на полуострова. Като консул Октавиан зае почетното място в центъра. Цял ден се съвещаваха. А двете застанали една срещу друга редици от въоръжени до зъби легионери зорко следяха дали разговорът се води в достатъчно сърдечна и приятелска атмосфера.

Същата церемония се повтори и на другия, и на по-другия ден. Имаше много въпроси за уточняване. Споразумението беше сключено.

Триумвиратът

В зори на 27 ноември римският форум беше обграден от въоръжени военни отряди. При такава грижлива охрана заседанията на Народното събрание протичаха бързо и гладко. Проектозаконът, предложен от народния трибун Публий Тит, беше приет единодушно. Ето главното съдържание на указа:

Създава се нова институция под название „Triumviri re publicae constituendae“ (Тричленна комисия за управление на държавата). В триумвирата влизат Марк Антоний, Марк Емилий Лепид и Гай Юлий Цезар Октавиан. Всеки от тях за срок от пет години получава власт, равняваща се на консулската.

От известно време и тримата военачалници бяха в Рим. Влязоха в столицата един след друг, всеки в различен ден, всеки с по един легион и личната си охрана. За да не превъзхожда с нищо колегите си, Октавиан трябваше да се откаже от консулската титла. Тази длъжност бе заета от доверен човек на триумвирата. Разбира се, при огромната власт на новите господари на Рим тя фактически означаваше вече само почетно звание.

В столицата беше вече известно, че при първата си среща триумвирите са си поделили провинциите. Антоний получи цяла Галия, без частта, която граничеше с Пиренеите. Тази част, както и цяла Испания се падна на Лепид. На Октавиан се паднаха Сицилия, Сардиния и Африка. Всъщност Октавиан остана на сухо, тъй като Сицилия се владееше от Секст Помпей, които същевременно господстваше и по море, като по този начин отрязваше достъпа и до останалите провинции. Но тази подялба отговаряше на съотношението на силите. Октавиан беше най-слаб и получи най-малко.

Освен това в Рим се говореше, че на войниците на триумвирите е обещана голяма награда. След победата над Брут и Касий легионерите щели да получат земите на осемнадесетте най-богати градове на Италия, чиито жители ще бъдат изселени.

Почти непосредствено след срещата при Бонония в столицата пристигнаха тайни пратеници на тримата военачалници със задача незабавно да ликвидират петнадесетина от най-влиятелните сенатори. Те успяха да убият само четирима, останалите или се скриха, или не бяха в Рим.

Тази акция предизвика паника в града. В усилията си да възстанови реда консулът Педий, роднина на Октавиан, получи сърдечен удар и умря. Но сега вече гледаха спокойно на бъдещето. Който трябваше да умре — умря. За по-нататъшни репресии не можеше и дума да става.

Проскрипциите

През нощта на 27 срещу 28 ноември на много места в града се появиха големи обяви — проскрипции. Тълпите, които се събраха пред тях на разсъмване, прочетоха:

Злодейското покушение върху живота на Цезар ясно показа, че прекалената снизходителност към вероломните елементи не може да бъде норма на поведение. Ето защо цялата отговорност за въвежданите сега принудителни мерки за осигуряване на реда пада върху убийците на Цезар и техните покровители.

Благото на римския народ изисква да се вземат наказателни мерки срещу тези престъпници, които до ден-днешен остават безнаказани. С цел да се осигури пълна безопасност на населението по време на военните действия, необходимо е напълно да бъдат обезвредени враждебните елементи в самата столица.

Бързото и цялостно провеждане на тази акция е в интерес на целия народ, който понесе толкова страдания в резултат на продължителните войни.

За сурово наказание на престъпните елементи настояват въоръжените сили.

С цел да се избягнат всякакви недоразумения и възможности за злоупотреба, публично се съобщават имената на лицата, които се обявяват извън закона.

Забранява се подслоняването, укриването и подпомагането по какъвто и да било начин на долуизброените лица. Виновните в такова престъпление, както и в укриване на подобни деяния от властите подлежат на същото наказание, както лицата, обявени извън закона. Който убие такова лице и докаже това, като донесе главата му, получава: роденият свободен — 100000 сестерции за всяка глава; робът — 40000 сестерции за всяка глава и освобождение — за донесение се предвижда награда в същия размер. На наградените и направилите донесение се гарантира запазване на имената им в пълна тайна.

Имуществото на лицата, обявени извън закона, преминава в собственост на държавата, с изключение на: зестрата, донесена от съпругата на лицето, фигуриращо в проскрипциите; 1/10 от имуществото на бащата за всеки син и 1/20 за всяка дъщеря.

Подписано от:

Марк Емилий Лепид,

Марк Антоний,

Гай Юлий Цезар Октавиан,

Триумвири, управляващи републиката^[46].

Отдолу се изброяваха имената на сто и тридесет души, обявени извън закона. На следващия ден излязоха нови списъци.

Общо бяха осъдени около 300 сенатори и 2000 души от съсловието на конниците. Целта на проскрипциите беше да се отстранят богатите хора, настроени враждебно към триумвирите, и да се сплаши цялото население. Но същевременно трябваше да се спасят и финансите на държавата, като се заграби имуществото на проскрибираните. Съкровищницата на републиката беше празна. Поддържането на огромните армии изискваше милиони, а подготовката за война — още повече. В същото време от най-богатите, източните провинции данъци изобщо не постъпваха, а сумите, които идваха от Запад, бяха твърде скромни.

Започна голям лов. Дивеч бяха хората, които до вчера заседаваха в сената, заемаха най-висши длъжности, притежаваха милиони. Различно беше и поведението, и участта на жертвите. Повечето от тях се опитваха да се укрият и по всякакъв начин бранеха живота си. Нещастниците биваха измъквани от най-невероятни скривалища: от отходни ями и кладенци, от комини и тавани, от скринове и колиби. Някои от страх се самоубиваха. Други си седяха пред къщи и спокойно чакаха палача, а дори и сами тръгваха към него. Най-смелите посрещаха джелатите с оръжие в ръка и скъпо продаваха живота си.

Семействата и близките на жертвите също се държаха различно. Имаше жени, които отиваха на смърт заедно с мъжете си или се самоубиваха до техните трупове. Други жертваха скъпоценностите, та дори и честта си, за да им спасят живота. А трети храбро споделяха със съпрузите си опасностите и трудностите, бягайки през планини, пустини и морета. Ала намираха се и такива, които сами показваха на войниците къде са се скрили мъжете им.

Някои роби сами убиваха проскрибираните или ги предаваха в ръцете на палачите. Други, дори когато ги изтезаваха, не издаваха господарите си. А трети загиваха заедно с господарите си или се предаваха вместо тях, за да прикрият бягството им. Имаше и господари, които се предаваха в ръцете на палачите, за да спасят робите си от изтезания.

Много от обявените извън закона успяха да избягат на изток — при Марк Брут и Касий, или в Сицилия — при Секст Помпей. Странстванията им изобилстваха с необикновени приключения, с оцеляване по чудо и страшни перипетии. Но не бяха малко — осъдените на смърт, които успяха да се укрият в самата Италия. Някои от тях по-късно стигнаха до най-високи държавни длъжности.

Главите на убитите бяха изложени на Форума, заковаваха ги на трибуната.

През тези мрачни седмици имаше и трагикомични сцени.

На 31 декември трябваше да се отпразнуват мнимите победи на Лепид над някакви малко известни племена в Испания. Съмняваха се обаче дали народът, угнетен и разстроен от последните събития, изобщо ще погледне тържественото влизане на ненавистния триумфатор в града. Предварително взеха мерки за преодоляване на тази пасивна съпротива. Издаден бе едикт, в който се призоваваше към масово участие в тържествата. Неявилите се подлежаха на включване в черния списък. Благодарение на това „насърчаване“ тържественият ден мина във „ведро настроение“.

На едно от заседанията на сената бе предложено всеки от триумвирите да носи венец, с какъвто се удостояват лицата, спасили живота на свой съгражданин. Защото — доказваха авторите на проекта — триумвирите повече от всеки друг са заслужили това отличие; та те биха могли, стига да искат, да обявят извън закона много повече граждани. Значи, всеки, който още е жив, трябва да благодари на тях.

Трудно е да се отрече убедителната логика на това умотворение.

Кой е виновен

В тайните заседания на триумвирите не са участвали никакви външни лица. Не са запазени никакви документи и протоколи, от които да се види каква е вината на всеки от властниците за престъпленията, свързани с проскрипциите.

Най-спорна е ролята на Октавиан. Древните и съвременните почитатели на бъдещия император предпочитат да отминават с мълчание неговото участие в това недостойно дело. Затова пък привържениците на Антоний, както и защитниците на стария ред обвиняват Октавиан в най-тежки грехове: студена жестокост, язвителен цинизъм, сурова безпощадност. Тези обвинения се повтарят от векове.

Разбира се, човек може да се измъкне като Светоний, който обаче не е бил лишен от известни амбиции. Искало му се е да блесне с най-благородната от всички добродетели на историка — безпристрастността. Оказва се, че човек може невероятно лесно да придобие и да практикува тази добродетел. Когато се съмнява, трябва просто да съпостави противоречивите факти, без дори да проверява кой от тях е по-добре установен и по-правдоподобен. И така: според Светоний Октавиан изглежда дълго време се е противопоставял на въвеждането на проскрипциите. Това е хубаво. Октавиан се е отличавал с необикновена безпощадност, не е отстъпвал пред ничии молби, не е искал да се прекратят преследванията. Това е лошо.

Сред безбройните противоречиви възгледи и мнения, изказвани през вековете относно отговорността на Октавиан за проскрипциите, със своята съдържателност и точност се откроява оценката на Касий Дион. Той е живял 200 години след Октавиан. Достатъчно близко е бил до онази епоха, за да разполага с многобройни извори, от които почти нищо не се е запазило до наше време. А от друга страна, достатъчно далеч от нея, за да може да бъде истински безпристрастен. Но най-важен е фактът, че Касий Дион е бил не само учен-историк, но и активен политик. Това е рядко съчетание, еднакво ценно във всички времена — и в древността, и днес.

Ето защо си заслужава да се запознаем с мнението на Касий Дион за проскрипциите.

Всичко това е било дело главно на Лепид и на Антоний, които са имали много врагове, тъй като дълго време са били приближени на Цезар старши и години наред са били висши сановници и наместници. Изглежда, че Октавиан е участвал само дотолкова, доколкото е имал дял в управлението, защото много хора са били ликвидирани, без той да е имал някаква нужда от това. А и по природа не е бил жесток, възпитавали са го в духа на бащините му принципи, тоест в дух на търпимост. Всъщност той е бил още млад, едва е навлизал в политическия живот и не е имал причини да мрази толкова много хора. Напротив, жадувал е за популярност. За това говори фактът, че щом скъсал с другите двама и започнал да управлява сам, никога вече не допуснал подобни жестокости. А и тогава той не само че предложил малко хора за проскрипциите, но мнозина дори спасил. Отнасял се много сурово към тези, които издавали своите господари или приятели, и изключително меко към онези, които помагали на осъдените. За пример може да послужи случаят с благородната дама Танузия. Тя скрила съпруга си Тит Виний, жертва на проскрипциите, в един сандък у освободения роб на име Филопоймен. Успяла да убеди всички, че мъжът й е умрял. По-късно тя издебнала удобен случай, когато един неин роднина уреждал представление. Помолила Октавия да накара брат си да дойде в театъра сам, без другите триумвири. Тогава се приближила до него и му открила всичко. Казала дори да внесат сандъка и от него излязъл съпругът й. Цезар Октавиан бил смаян и простил на всички, а Филопоймен зачислил към съсловието на „конниците“.

В интерес на истината трябва обаче да признаем, че поне един човек с абсолютна сигурност е бил обявен извън закона изключително по настояване на Октавиан. Става дума за Силиций Корона, единствения съдия, който през август се осмели да гласува за оправдаване на Цезаровите убийци. Тук Октавиан е бил безкомпромисен. Той се е чувствал преди всичко като отмъстител на своя осиновител.^[47]

Смъртта на Цицерон

Носеха се слухове, че при съставянето на списъците Октавиан упорито защищавал Цицерон. Но накрая бил принуден да отстъпи. Преди всичко, защото е имал най-малко право на глас като най-млад и най-слаб от тримата. Второ, защото Антоний от дъното на душата си мразеше Цицерон. И най-после, защото другите двама триумвири напълно доказаха, че поставят справедливостта над всичко — още в първия списък Лепид посочи брат си Паул, а Антоний — брата на майка си. Преди няколко месеца двамата бяха гласували в сената за обявяването на Антоний и Лепид за врагове на народа — това беше цялото им престъпление.

Въпреки принудителното съгласие Октавиан беше чист пред Цицерон. Още през август той му даде голям шанс, като му позволи официално да напусне Рим. Тогава, ако Цицерон бе пожелал, можеше да отиде дори при Марк Брут и Касий. Можеше да избяга от Италия още през ноември, когато се разнесоха слуховете за споразумението между тримата. А той знаеше колко го мрази Антоний.

Но Цицерон отлагаше до последния момент. Вестта, че е включен в списъците, и то заедно със сина си, брат си и племенника си, го завари в Тускулум, едно градче само на няколко часа от Рим. Той веднага се отправи към малкото пристанище Астура. Съпровождаше го брат му Квинт. Верни роби ги носеха в лектики. Намерението им беше да отплават за Македония, за да се доберат до армията на Брут. Но още преди да стигнат до Астура, Квинт Цицерон реши да се върне. Не беше взел никакви пари, а и брат му имаше малко. Братята се прегърнаха разплакани и се разделиха, за да не се видят никога повече. Няколко дни по-късно роби издадоха Квинт. Убиха го заедно със сина му.

В Астура Цицерон се качи на един кораб и с попътен вятър още същия ден стигна до нос Цирцея. Кормчията искаше да продължи, но по неизвестни причини Цицерон промени решението си. Слезе на сушата, настани се в лектиката и заповяда да го върнат в Рим. Може би е очаквал брат си? А може би е искал да моли за милост Октавиан. Скоро обаче размисли и отново се върна в Астура. Тук пренощува. На другия ден отплава покрай брега към Кайета, там слезе, за да си почине в своята крайморска вила близо до Формия, защото пътуването с кораб не му понасяше. Както обикновено през зимата, над къщата се виеха гарвани и врани и грачеха зловещо.

Робите се опасяваха от потеря и го караха да бърза. Имаха право — щом бегълците излязоха, във вилата нахлу отряд войници, командвани от Херений и Попилий Ленас, който някога беше клиент^[48] на Цицерон. Прочутият оратор го спаси от присъда за убийство.

Войниците издъниха вратата на вилата. Робите, останали там, като едни твърдяха, че нямат представа къде е техният господар. Но вилата се намираше на един хълм и отгоре забелязаха, че по лъкатушната пътека сред дърветата и храстите явно се промъква лектика. Попилий Ленас с част от войните се спусна по склона право към мястото, където пътечката излизаше до морето. Херений и останалите от отряда се втурнаха по пътеката.

Цицерон чу стъпките на преследвачите. Заповяда на робите да спрат. По навик с лявата ръка малко нервно потъркваше брадата си. Гледаше право към наближаващите. Лицето му беше измъчено и отслабнало, беше брадясал и почернял. Центурионът вдигна меча си, Цицерон подаде глава от лектиката, сякаш да ускори неизбежното. Дали от нервност или от неопитност, но войникът трябваше три пъти да замахне, докато падне главата.

Беше 7 декември. След няколко дни Цицерон щеше да навърши 64 години.

Когато донесоха на Антоний главата и дясната ръка на Цицерон, триумвирът не можа да удържи радостта си. Нареди веднага да я забучат на трибуната, от която великият държавен мъж толкова пъти бе говорил пред народа на Рим. Херений получи награда, десет пъти по-голяма от предвидената.

Веднъж след много години Октавиан — тогава вече принцепс^[49] — неочаквано влезе в стаята на един от внуците си. Момчето явно се смути и несръчно се опита да скрие някакъв папирусен свитък. Октавиан го взе и започна да го чете прав, все по-внимателно. След малко го върна на момчето. Каза му:

— Той беше мъдър човек. Мъдър човек и обичаше родината.

Говореше за Цицерон.

Бунтът на жените

На 1 януари 42 година встъпиха в длъжност новите консули: Луций Мунаций Планк и Марк Лепид, триумвирът.

Същия ден триумвирите, а след тях и сенатът, и магистратите тържествено се заклеха, че свято ще следват повелите на Цезар. Той беше въздигнат сред боговете. Оттогава синът му Октавиан прие към името си титлата: „Divi filius“ — Син на Божествения.

Това бе първият случай в римската история, когато на умрял се отдава почит като на божество. За да се почете паметта на Цезар, във всички градове на Италия трябваше да му издигнат паметници. В самия Рим, на Форума — на същото място, където преди две години пламна кладата с тленните останки — бе поставен олтар, а по-късно издигнат храм на божествения Юлий. Всички граждани под страх от проклятие и висока глоба се задължаваха тържествено да празнуват рождения ден на Цезар. А денят на неговата смърт беше обявен за нещастен.

Величествени бяха тези чествания и постановления, ала мрачната действителност хвърляше черна сянка върху красивата фасада. Финансите на държавата бяха в катастрофално състояние. Венецът от отсечени глави, опасващ трибуната на форума, ставаше все по-гъст, но чистата печалба от тази голяма акция се оказа значително по-малка, отколкото се предвиждаше. Движимото имущество на обявените извън закона обикновено се разграбваше от убийците и войниците, понякога простолюдието, а понякога самите обречени го унищожават. А за къщите и поземлените имоти рядко се намираше купувач. Защото всеки, който имаше някакъв капитал, се страхуваше да го извади наяве, за да не би самият той да стане жертва на проскрипциите или на разюзданите войници. Всъщност най-ценните обекти почти без пари се купуваха от офицери и от приспособилите се към новия режим, които имаха предимство при разпродажбите.

Тогава триумвирите бяха осенени от идеята да обложат с висок данък за военни цели имуществото на хиляда и четиристотин от най-богатите жени, нещо небивало в Рим.

Възмутените жени се обърнаха към Фулвия, съпругата на Антоний, с молба да се намеси. Делегацията изобщо не беше допусната в палата. Майката и сестрата на Октавиан искаха да помогнат, но думата на младежа най-малко се чуваше.

Тълпа от разгневени знатни дами — всяка придружавана от приятелка и робини — се отправи към Форума. Жените разблъскаха стражите и се приближиха до самата трибуна, откъдето триумвирите ръководеха заседанието на Народното събрание. От името на онеправданите заговори Хортензия, дъщерята на славния оратор Цицерон:

— Ние, жените, не участваме в политическия живот, почестите, длъжностите и славата не са за нас. Но пък не водим и злополучни войни. Затова държавата никога не е облагала с данъци собствеността на жените. Обратно, самите жени доброволно са давали за нуждите на републиката всичко най-ценно, когато е надвисвала опасност. И сега сме готови да постъпим като нашите прабаби, ако наистина ни зовеше отечеството. Но ние не искаме и няма да плащаме за вашата война — на вас, господарите, които искат да се разпореждат с републиката!

Опитаха се да прогонят жените от трибуната. Вдигна се врява и писък, настана суматоха. А симпатиите на тълпата съвсем явно бяха на страната на жените.

На следващия ден беше приет указ, който представляваше несъмнена отстъпка. С данък за военни цели бяха обложени само имотите на четиристотин жени. Тъй че триумвирите претърпяха поражение. Затова пък всички граждани на Италия, притежаващи имущество на стойност над 100 000 сестерции, бяха длъжни да внесат 1/50 от него и целия си едногодишен доход за военни цели. За укриване на имущество се предвиждаха строги наказания, а на доносниците се гарантираха високи награди.

За да се облекчи държавната хазна, за зимния сезон легионите бяха разквартирувани из градовете на Италия, а издръжката на войските се прехвърляше на общините. На практика това означаваше, че тези места ще бъдат оплячкосани от разпасаните войници.

Точно по това време умря Атия, майката на Октавиан. Погребаха я на държавни разноски^[50]. Но веднага след това към властите се обърна някакъв войник, който искаше да му дадат имуществото на покойната. Това не беше някакво особено своеволие или нахалство. Твърде често по онова време собствеността на починалите преминаваше в ръцете на войниците. Нали те бяха истинските господари на републиката, съдбата на триумвирите зависеше само от тях. И всички напълно си даваха сметка за това — и войниците, и номиналните владетели на Рим.

Тази корумпирана и озверена армия трябваше да се изпрати на Изток срещу могъщите сили на Брут и Касий.

На Изток

Убийците на Цезар не си губеха времето. Брут се укрепи в Македония, а Касий — в Сирия и съседните страни.

И двамата подсилваха старите легиони и формираха нови. Привличаха в тях римляни, избягали от Италия поради терора на триумвирите или пък живеещи на Изток. Но тези случайни хора невинаги бяха годни за войската. Само с липсата на подходящи хора може да се обясни фактът, че за висш офицер в един от легионите на Брут беше назначен някакъв двадесет и тригодишен младеж, нисък, набит, късоглед. Той дошъл неотдавна от Рим в Атина, за да учи философия. Тук го заварила войната. Дотогава не бил служил във войската и произхождал от низшите слоеве на обществото: бил син на освободен роб. Наричаше се Квинт Хораций Флак.

В края на 43 година Брут и Касий се срещнаха в Мала Азия — в Смирна. Тук те съставиха план за действие. Решиха преди идването на триумвирите да се разправят с народите и градовете, заподозрени в благосклонност към тях, и едновременно с това да попълнят вечно зеещите каси на двете армии.

Съгласно този план Касий превзе и опустоши богатия остров Родос, а Брут се отправи към Лидия, област в южната част на Мала Азия. При завладяването на главния град Ксантос се разиграха страшни сцени. Защитниците на града убиваха жените и децата си, а след това и себе си. Въпреки призивите на Брут, който не беше сатрап, и въпреки усилията на войниците, този безумен порив към смъртта не стихна. След дълги търсения в димящите пепелища на града намериха само няколко десетки оцелели по чудо.

Двамата военачалници се срещнаха отново, този път в град Сарди. Тук между тях избухна остър спор. Възможно е Касий да е обвинявал Брут в идеализъм и прекалена снизходителност, защото самият той бе събрал на Родос осем хиляди таланта, а Брут донесе от своя поход само сто и петдесет.

По това време се разчу, че първите легиони на триумвирите вече се прехвърлили през Адриатика и започнали военни действия в Македония. Брут и Касий забравиха дребните спорове. Последната армия от защитници на републиканските свободи потегли към северното крайбрежие на Егейско море — бъдещия военен театър. През септември стигна до черноморските проливи, край Хелеспонт. Започна прехвърлянето на европейския бряг.

Филипи

На разсъмване в палатката на Касий влезе Брут. Личеше си, че е развълнуван от нещо, но се старае да изглежда спокоен като стоик.

— Тази нощ — подхвана той — преживях нещо удивително. Както обикновено, бодърствах до късно. Целият лагер спеше, навсякъде цареше тишина и спокойствие. Някъде далеч подвикваха стражите. Седях в палатката, лампата мъждукаше. Бях се замислил.

Внезапно усетих лек повей, сякаш някой повдигна завесата на входа. Погледнах натам — действително се мярна нещо, но не мога да го опиша. Нещо огромно и отвратително, нито човек, нито призрак, някаква чудовищна сянка.

Макар и много изплашен, все пак попитах:

— Кой си ти? Видението отговори.

— Твоят зъл дух, Бруте. Ще се срещнем при Филипи.

Касий изслуша разказа на приятеля си със снизходителна усмивка. Дори се радваше, че му се удава възможност да изложи възгледите на любимия си философ, материалиста Епикур, за същността на сетивните възприятия и на представите.

Така сред глъчта и суетнята, които обикновено съпътстват вдигането на лагера, двамата военачалници се задълбочиха в разсъждения за тънкостите на Епикуровото материалистическо тълкуване на явленията.

Призраци и духове, разбира се, няма. Всички така наречени видения са само отражение на вече видени или чути неща. Паметта ги запазва. Случва се обаче преумора или болест да разхлаби връзките в архива на паметта. Тогава няколко случайно откъснати отпечатъка започват да блуждаят пред сетивата, създавайки у нас впечатление, че виждаме или чуваме нещо.

Брут, разбира се, е преуморен. А навикът му да стои над книгите по цели нощи сигурно е убийствен за организма. Нищо чудно, че губи власт над паметта и сетивата си. Най-вероятно е да е задремал през нощта (макар и да не си спомня за това) и в същия момент от книгата на паметта му е изпаднал лист, на който е било написано: Филипи. Това е съвсем логично, защото това име напоследък се повтаря на всеки военен съвет.

И наистина беше така. От известно време в лагера на Брут и Касий много се говореше за Филипи. Знаеха, че близо до града действат двама от висшите офицери на Антоний, изпратени с осем легиона като форпост на голямата армия. През Филипи, разположен на тракийския бряг на Егейско море, минаваше главният път, „Виа Егнациа“, който водеше от Адриатика към Ориента. Двете противникови армии, настъпващи една срещу друга, трябваше да се срещнат именно тук, в околностите на Филипи.

Отначало военачалниците на Антоний се изнесоха значително по на изток, чак до Дориск. Когато обаче деветнадесетте легиона на Брут и Касий се приближиха заедно с предвожданата от Тилий Цимбер флота, движеща се близо до брега, те отстъпиха до самия Филипи и заеха ивицата, притисната между планините и морето, така наречените Сапейски врата.

Местните жители, траките, им показаха околен път през гористи планини. След тежък петдневен преход Брут и Касий заобиколиха теснината и стигнаха до Филипи. Противникът, опасяващ се от обкръжение, веднага се оттегли на запад, към град Амфиполис.

Филипи се намираше на южния склон на планината. Между града и морето се простираше мочурлива равнина. Двамата военачалници избраха за лагер ниските възвишения, между които минаваше „Виа Егнациа“, малко на запад от градчето. Освен обикновените укрепления от западната страна беше издигната обща линия от допълнителни укрепления. Флотата беше разположена в близкото пристанище Неапол^[51], откъдето поддържаше връзка със складовете на армията на остров Тасос.

Скоро пристигна Антоний и построи лагера си в равнината, западно от позициите на Брут и Касий. Октавиан, прекарал тежка болест, се появи малко по-късно. Беше толкова отпаднал, че дори в лагера трябваше да го носят в лектика. Лепид беше останал в Рим.

Силите на противниците бяха почти равни — приблизително по сто хиляди души. Двамата триумвири имаха общо 19 легиона и около 13000 конници. Останалите легиони още не бяха пристигнали. Част от тях охраняваше дългата и единствена линия за снабдяване на армията с провизии — „Виа Егнациа“ от Аполония до Амфиполис. Брут и Касий имаха също толкова легиони, но конницата им беше по-голяма. Съставена бе почти изцяло от чужденци-наемници…

Триумвирите искаха битката да започне по-скоро, тъй като трудностите със снабдяването заплашваха да се превърнат в катастрофа. Още преди една година Брут бе ограбил и разорил Македония. Идваше зима. А най-лошото беше, че вражеската флота контролираше Йонийско и Адриатическо море. Предвождаха я Луций Стай Мурк и Гней Домиций Ахенобарб. А в Сицилия се разпореждаше Секст Помпей. Преди да започне кампанията на Изток, приятелят на Октавиан Салвидиен Руф се опита да го изтласка поне от най-важните пунктове, но претърпя поражение.

За да предизвика битка, Антоний започна да строи на изток насипи и укрепления в мочурищата. Възнамеряваше да прекъсне връзката на противника с неаполитанското пристанище. Щом прозря плановете му, Касий се зае да строи фортификации, перпендикулярно на набелязания от Антоний път.

При тези условия в началото на октомври стана първото сблъскване.

Около обяд легионите на Антоний изневиделица нападнаха укрепленията на Касий, а след това и лагера му. Понеже изненаданият противник се отбраняваше слабо, атакуващите се врязаха дълбоко. Касий съвсем загуби ориентация. Щом зърна галопиращата конница, той помоли верния си роб да го прободе с меча. А това бяха конници от лагера на Брут! Идваха да съобщят, че там са спечелили бляскава победа!

Когато забелязали какво става на левия фланг, легионерите на Брут сами, без заповед, се хвърлили в бой. Част от тях ударили откъм фланга отрядите на Антоний, а другите, предвождани от Марк Валерий Месала Корвин, атакували лагера на Октавиан. Превзели лагера необикновено лесно. Октавиан се спасил само благодарение на това, че излязъл от палатката на обход по позициите. Намерили само лектиката му.

Привечер, когато положението се изясни, двете войски се върнаха в лагерите си. Така завърши първата битка при Филипи. Тя не донесе слава на военачалниците на нито една от страните.

По заповед на Брут тялото на неговия приятел и съратник Касий беше погребано на остров Тасос.

Същия ден, когато край Филипи се водеше битка, в Йонийско море плаваше голям конвой. Той караше от Италия за Аполония подкрепления за армията на триумвирите — два легиона, единият от които беше прочутият Марсов легион, и няколко кохорти. Неочаквано конвоят беше нападнат от 130 военни кораба под командването на Стай Мурк и Домиций Ахенобарб. Движейки се без съответното прикритие, транспортните кораби лесно станаха плячка на нападателите. Хиляди войници отидоха на дъното, без да могат дори да извадят мечовете си.

Разстроени от това поражение, триумвирите още по-енергично се стремяха към нова битка. Брут обаче правилно преценяваше положението и гледаше да отклони битката. Неговата армия, която владееше морето и се снабдяваше от Тасос, не се страхуваше от есента и зимата. Обаче офицерите на Брут бяха на друго мнение. На войниците им омръзна да стоят на бивак, дотежаха им мъките и несгодите на постоянната бойна готовност. А легионите, които нахлуха в лагера на Октавиан, бяха прекалено уверени в своето превъзходство.

Въпреки това Брут едва ли би отстъпил, ако отново не бе възникнала опасност да се прекъсне връзката с флотата: Антоний и Октавиан построиха три малки лагера и укрепления на изток, между блатото и неговата линия. Така на 23 октомври започна втората битка при Филипи.

Изходът на сражението се реши на левия фланг на Брутовите войски. Той беше много разтегнат и не удържа на удара. За поражението допринесе и мудността на бившите легиони на Касий. Веднъж победени, те паднаха духом.

Самият Брут успя да се оттегли с голям отряд в планините. На другия ден видя, че е обграден от всички страни и няма никаква възможност да се добере до флотата си. Едва тогава реши да последва примера на приятеля си. Със собствената си ръка заби меча в гърдите си, право в сърцето.

Антоний, който имаше слабост към театралните жестове, заповяда да увият тялото на Брут в пурпурната му императорска наметка и да го изгорят, а праха да изпратят на майка му Сервилия, някога толкова близка на Цезар.

Марс Ултор

Четиридесет години след битката при Филипи Октавиан, който тогава носеше титлата Август, извърши тържественото освещаване на храма на Марс Ултор, намиращ се на новия форум в Рим. Дебелите каменни стени са се запазили до ден-днешен, сиви и зловещи. Още на бойното поле при Филипи, когато се решаваше изходът от противоборството, той даде обет да построи това светилище на бога на войната и отмъщението.

Брут и Касий сами сложиха край на живота си. В битката загинаха много от заговорниците. Други, по примера на военачалниците, се самоубиха. Трети бяха заловени и незабавно обезглавени. Някои успяха да избягат и да намерят убежище в Сицилия при Секст Помпей, но по-късно и върху тях се стовари наказващата десница на бога на войната.

Така че замисълът бе изпълнен. Синът отмъсти за смъртта на баща си. А това беше велик и свят дълг — разбираше го всеки римлянин. Кръв за кръв, живот за живот — такъв е законът. Октавиан изпълни докрай задачата, която си беше поставил още като младеж, неопитен и без приятели, обграден отвсякъде от врагове. Но той не отмъщаваше сляпо и кръвожадно. Само към убийците и безогледните врагове беше безмилостен. На другите лесно и от сърце прощаваше.

В битката при Филипи се спасиха няколко пълни формации на Брут. Веднага ги приеха в армията на триумвирите. Също така почти всички войници и офицери, които се пръснаха по света, по-късно напълно възстановиха правата си. Сред тях беше и онзи студент от Атина, Квинт Хораций Флак, на когото не провървя много като трибун на легион. Въпреки че беше нисък и късоглед, той бягаше добре. Веднага захвърли тежкия щит. Не след дълго стигна до Рим и започна да си търси работа. А приятелят му Помпей Вар, който избяга в Сицилия, се завърна в Италия чак след дванадесет години.

Победителите протегнаха ръка дори на висшите офицери на Брут и Касий. Един от тях беше Месала Корвин, който по време на първата битка превзе лагера на Октавиан. Той премина на страната на триумвирите, а по-късно се свърза с Октавиан и му служи вярно. Единадесет години по-късно именно Месала Корвин помогна много за победата на Октавиан над Антоний и Клеопатра при Акциум. Тогава Октавиан го похвали малко заядливо:

— Ти пак се прояви както при Филипи!

А Корвин му отговори съвсем спокойно:

— Защо не? И сега, както и тогава, воювах за справедлива кауза.

Октавиан се усмихна и те останаха приятели до края на живота си.

Идилията

Той беше висок, с черни, късо подстригани коси и скулесто селяшко лице. И наистина произхождаше от селско семейство. Само че беше болнав, плах и срамежлив като момиче.

Беше роден и израсъл на север — в Галия край Пад, но по-голямата част от живота си беше прекарал на юг — край Неаполитанския залив и в Сицилия. На училище беше ходил в Мантуа, Кремона и Медиолан^[52], а после в Рим и Неапол. Познаваше добре гръцката и римската литература, с въодушевление навлизаше в тайните на философията на Епикур, не му бяха чужди дори математиката и медицината. Но винаги говореше трудно и без желание и правеше впечатление на необразован човек. Освен когато декламираше собствените си творби. Тогава гласът му се променяше и звучните стихове се лееха мелодично.

Наистина, макар и почти тридесетгодишен, той беше написал малко стихотворения и в нито едно от тях не прозираше истински голям талант. Най-сериозното му произведение носеше заглавието „Комар“, тъй като прославяше комара, който ухапал по челото заспалия пастир и по този начин го спасил от допълзялата до него отровна змия. Пастирът се събудил, замахнал и убил комара, но навреме забелязал смъртната опасност. В награда за героичната постъпка сложил надгробна плоча на комара.

Авторът на тази поема се наричаше Публий Вергилий Марон. Този непохватен човек, откъснат от живота и неговите проблеми, научи един ден, че малкият му имот близо до Мантуа, от който се прехранва и той, и цялото му семейство, ще бъде конфискуван в полза на ветераните от армията на триумвирите. Отдавна вече се носеха слухове, че ще бъдат отчуждени много имоти, но дотогава не се споменаваше за Мантуа, макар че се говореше за съседната Кремона. След битката при Филипи обаче се оказа, че земята няма да стигне за всички войници, на които са обещали парцели. Предвидените за отчуждение площи трябваше да се разширят. Именно затова в нивите около Мантуа започнаха да размерват парцели за новите собственици на тази земя — надменните войници.

Не е известно по какво чудо Вергилий е успял да се добере до Азиний Полион, тогавашния наместник на провинцията Цизалпийска Галия. Може би са го препоръчали младите литератори от Рим и Неапол. В споразумението с Антоний именно на Октавиан се падна да извърши най-мъчителната операция — да отчужди имотите на десетки хиляди дребни земеделци в Италия. Октавиан много ценеше мнението на влиятелния наместник на Цизалпийска Галия — провинция с ключово значение. Благодарение на Азиний триумвирът запази имота на семейството на Вергилий. Но колко други жители на обречените градове със сълзи на очи се простиха с родния си край! Може ли човек в такива времена да възпява великите подвизи на комарите и да изучава атомния строеж на света? Мисълта, въпреки волята дори, се връща към нивите, лозята и горичките около родния дом, към стадата, които пасат по сочните ливади, към всичко онова, което насмалко не си загубил и което е най-скъпото на света, защото там е преминало детството ти.

Сега дори най-близките му съседи тръгват, накъдето им видят очите, без никаква представа за бъдещето. С каква завист му казват тези бездомници:

— Ти се излежаваш под сянката на клонестия бук и си свириш на пищялка селски песнички. А ние напускаме родната земя, оставяме бащиния край…

Какво може да им отговори? Може би само това:

— Бог е този, който ми е дал тази сладка почивка. Защото за мен той винаги ще бъде бог. Благодарение на него моето стадо си пасе спокойно, а аз си свиря, каквото ми душа иска.

Тези думи няма да спрат жалбите на изгнаника. Той ще продължи да нарежда:

— Значи тези нивя, щастливецо, ще си останат твои. Много са големи за твоите нужди, макар че едни са каменисти, а други мочурливи и раждат само тръстика. Пак ще търсиш хладна сянка край някое изворче или поточе. В синора наблизо ще жужат пчели над цветята и ще те унасят в сън. А на високия бряст безспир ще гукат любимите ти гълъби… А пък ние си отиваме. Едни ще поемат към опечената от слънце Африка, други към Сицилия, а трети към далечна Британия. Дали пак ще зърна някога, макар и след много години, родния край? Ще видя ли тревясалия покрив на родния дом? Тази земя, в която съм вложил толкова труд, ще стане собственост на някой разпасан войник. Някакъв варварин ще пожъне онова, дето аз съм посял. Ето докъде ни доведоха раздорите нас, нещастните!

С какво да утеши човека, който напуска земята си? Може би само с тази покана:

— Можеш да останеш през нощта при мен. Имам зрели ябълки, меки кестени, буца сирене. А в далечината над комините вече се вие пушек и все по-дълга става сянката на високите планини…

От такива мисли и образи се ражда първата идилия на Вергилий. А с нея и величието на поета^[53]…

Перузия

Октавиан се връщаше от Македония изнемощял от болестта и изтощен от военните несгоди. Чу се дори, че е умрял, и у мнозина този слух предизвика нескрита радост.

В Италия го очакваха толкова сериозни трудности и опасности, колкото не му се бяха струпали през последните пет години от живота, който съвсем не беше идиличен. Предстоеше му сам да се справи с една тежка задача — да засели ветераните на конфискуваните земи. Антоний се беше отправил на Изток, за да измъкне от тамошните провинции, неотдавна оплячкосани от Касий, парите, обещани на войниците. Лепид вече не влизаше в сметката. По време на битките при Филипи научиха, че влязъл в тайни преговори със Секст Помпей. Затова му отнеха наместничеството на Испания и тя бе дадена на Октавиан. Самият Лепид, ако успееше да отхвърли обвиненията в измяна, щеше да вземе провинция Африка^[54].

Ветераните настояваха жителите на най-богатите градове в Италия незабавно да бъдат изселени. А населението на тези градове протестираше и молеше поне за обезщетение. Но държавната хазна беше празна. След като започна отчуждаването на имоти, в Рим се появиха хиляди изселени или застрашени от изселване. Тези хора, заедно със семействата си, спяха по площадите и дори в храмовете и будеха всеобщо съчувствие. То се усилваше от това, че никой не можеше да бъде сигурен за собственото си имущество. Преди година проскрипциите засегнаха само няколко хиляди от най-заможните семейства. Сегашните конфискации нанесоха болезнен удар на десетки хиляди средно заможни жители на цяла Италия.

Положението се влошаваше от факта, че Секст Помпей, който се разпореждаше в Сицилия и в моретата, спираше доставките на зърнени храни за Италия и беше блокирал цялото мореплаване. Неговите пирати вършеха грабежи по крайбрежието. Над страната, чието стопанство беше съсипано през годините на гражданската война, надвисна призракът на глада.

В същото време онези, които би трябвало да бъдат най-близки съюзници на Октавиан, правеха всичко възможно, за да ускорят неговия провал.

Луций Антоний, брат на Марк Антоний и един от консулите през 41 година, покровителстваше привържениците на стария ред. Той недвусмислено намекваше, че триумвирите трябва да се откажат от функциите си, тъй като те не се побират в рамките на нормалното управление, и че брат му, щом се върне от Изток, ще постъпи точно така. Луций Антоний не криеше симпатиите си към изселваните. А същевременно, за да спечели ветераните, заявяваше, че Марк Антоний би извършил заселването по-добре и по-справедливо. Настояваше негови хора да разпределят земята между легионерите на брат му, за да създаде впечатление, че Октавиан мисли само за своите.

Маний, политически агент на отсъстващия в момента триумвир, хитро насъскваше срещу Октавиан както ветераните, така и изселваните. Без съмнение той бе получил тайни инструкции от своя господар, който не искаше Октавиан да се укрепи в Италия. Антоний щеше да избере подходящ момент, за да се яви като спасител на отечеството от злоупотребите и некадърността на младия Цезар.

Фулвия, съпругата на Марк Антоний, се ръководеше от по-емоционални подбуди. От Изток идваха вести, че мъжът й е започнал връзка с египетската царица Клеопатра. А случаят с Цезар доказваше, че ориенталската владетелка умее да се справя даже и с най-силни личности. Изпълнена с енергия от амбиции, Фулвия нямаше намерение да отстъпи на друга жена мястото до мъжа си, който точно сега като че ли беше стигнал на крачка до властта над целия свят. Тя беше готова да удави Италия в кръв, само и само да принуди мъжа си незабавно да се върне.

Макар че тези трима души действаха по различни подбуди, целта им в края на краищата беше една: да предизвикат безредици и смутове в Италия, за да падне омразният хлапак Октавиан и да се разчисти пътят пред Антоний. Затова насъскваха войниците срещу Октавиан. Подстрекаваха ги да настояват за незабавно разпределяне на земята и самоволното пропъждане на собствениците от стопанствата. Въоръжени банди безнаказано грабеха и убиваха. Самият Октавиан едва не стана жертва на бунта в няколко отряда. Недоволството на населението растеше, признаците на анархия и стопанска разруха се увеличаваха.

Враговете на Октавиан се чувстваха още по-сигурни поради това, че в Цизалпийска Галия имаше няколко легиона под командването на Азиний Полион и Вентидий Бас, а отвъд Алпите единадесет легиона, командвани от Квинт Фуфий Кален, наместник на Нарбонска Галия. Тримата военачалници не криеха, че признават за авторитет само Марк Антоний и в случай на въоръжен конфликт ще се притекат на помощ на съмишлениците му. Кален стигна дори дотам, че отказа да пусне шестте легиона на Октавиан, които под командването на Салвидиен трябваше да минат през неговата провинция на път за Испания. Самият Луций Антоний имаше шест легиона в Италия, част от които беше сформирал на своя глава. Но по-важно беше, че той можеше да разчита на симпатиите и подкрепата на почти всички градове и на остатъка от сенаторската опозиция.

От седмица на седмица положението все повече се влошаваше. През есента на 41 година пропаднаха опитите за помирение, направени от представители на армиите на двата лагера.

Октавиан, който имаше при себе само четири легиона и кохортите от личната си охрана, преторианците, даде заповед на Салвидиен, намиращ се в северната част на полуострова, веднага да се присъедини към него. Самият той, за да ускори това, излезе от Рим и се насочи към Умбрия.

Тогава Луций Антоний завладя столицата. По негово предложение Народното събрание обяви Октавиан и Лепид за врагове на народа. Щом обаче се разчу, че Октавиан е близо, Луций веднага напусна Рим и се отправи към Етрурия. Там възнамеряваше да се присъедини към легионите на Бас и Азиний Полион, които вече идваха откъм Цизалпийска Галия. Вместо това в Етрурия той попадна по средата между два корпуса на Октавиановите войски и беше принуден да отстъпи към Перузия^[55].

В Рим Народното събрание прие ново постановление: враг на народа е Луций Антоний. А той, надявайки се, че скоро ще дойдат подкрепленията, се затвори в стените на Перузия, разположена на висок хълм. За да отреже града от пътищата за снабдяване с продоволствие, Октавиан построи около хълма огромна система от укрепления. След това направи втори, външен пръстен от ровове и насипи; така се осигури срещу евентуална атака от страна на легионите на Азиний Полион и Бас. Двамата военачалници не се осмелиха да нападнат Октавиан и се оттеглиха: единият в Равена, а другият в Аримин.

Макар да имаше два силни легиона, Мунаций Планк също не се осмели да атакува. Беше ги сформирал по инициатива на Фулвия, която се установи в град Пренесте^[56], в околностите на Рим, и оттам ръководеше акцията срещу Октавиан. Действително Планк разгроми някои по-малки отряди на Октавиан, но не посмя да влезе в открит бой и накрая се върна в Сполеций.

Фортификациите около Перузия ставаха все по-солидни. През петдесетина крачки върху насипите се издигаха високи дървени кули; общо наброяваха почти петстотин! Обсадените изпитваха остра нужда от храна. Отчаяните опити да пробият обръча оставаха безуспешни. Такъв опит направиха през нощта на 31 декември срещу 1 януари 40 година. Хората на Антоний се залъгваха, че поради новогодишните увеселения обсаждащите няма да бъдат толкова бдителни, обаче претърпяха поражение. Азиний Полион и Бас отново се приближиха, но трябваше да отстъпят пред силите на Агрипа и Салвидиен. Само огнехвъргачките им напомняха за тях на обсадената Перузия. Това накара Антоний да поднови опитите си за пробив. Битката продължи цяла нощ и завърши с поражение.

В Перузия забраниха да се дава храна на робите. Труповете на умрелите от мъчителна гладна смърт погребваха в големи, общи ровове. Когато и следващата отчаяна атака срещу фортификациите на Октавиан завърши с неуспех — вече беше февруари 40 година, — започнаха преговори. Делегацията на обсадените, а по-късно и лично Луций Антоний получи от Октавиан уверение, че ако капитулира, може да разчита на неговата снизходителност. Перузия се предаде.

Никакво наказание не очакваше нито войниците, нито офицерите. Октавиан разреши на Луций да замине при брат си, но той отказа. Знаеше, че и там не го чака нищо добро; той действаше съвсем своеволно и — което бе по-лошо — загуби. Остана при Октавиан, който великодушно го направи наместник на Испания.

Заедно с Антоний в Перузия се намираха и много сенатори и магистрати. Те се надяваха, че в случай на победа ще се върне старият републикански ред. Октавиан ги освободи, но нареди всички да бъдат поставени под дискретен надзор. Осъди на смърт само неколцина от най-непримиримите.

Ала съдбата на самия град и жителите му беше наистина трагична. Триста души — целият градски съвет — бяха затворени. На 15 март, когато се навършваха пет години от смъртта на Цезар, ги посякоха пред олтара на божествения Юлий. Тази кървава екзекуция беше предупреждение за всички градове в Италия: синът на Цезар няма да търпи никаква съпротива!

Останалите жители на Перузия бяха пуснати на свобода, но имуществото им стана плячка на победителите легионери. Неочаквано избухна голям пожар, който окончателно съсипа този град, един от най-красивите и прочути сред градовете на Италия. Богатствата, на които толкова се радваха войниците, станаха на прах и пепел.

След много години принцепсът Октавиан Август нареди да възстановят злочестия град. В памет на владетелската милост той официално бе преименуван в Августа Перузия. По улиците и площадите се издигаха статуи на императора с надпис:

Augusto sacrum — Perusia restituta.^[57]

Размишления на един беден писар в дните на Перузийската война

Вече второ поколение се изтребва в граждански войни. Рим се самоубива. Този Рим, който устоя и на страшните етруски, и на продажните гали, и на смелия Спартак, и дори на Ханибал, тъй омразен на нашите предци. Този Рим ще бъде погубен от нашето прокълнато поколение.

В тази земя отново ще се настанят диви зверове. Варваринът-победител ще стъпи върху руините на града, а из улиците, по най-светите за нас места, където е гробът на Ромул, ще препускат диви орди.

И накъде сте се забързали, злодеи? Защо ръката отново се протяга към меча? Малко ли латинска кръв е пролята и на суша, и по море? Но тя е пролята не за да рухнат гордите замъци на ненавистния Картаген и не за да бъде окована във вериги Британия, а за да се сбъдне най-съкровената мечта на нашите врагове, партите, и Рим да се погуби сам.

Питате ме: какво да правим? Къде да търсим спасение? Най-добре е да направите така, както някога са направили фокеите. Зарязали града си, земята и домовете си, оставили храмовете на глиганите и вълците. А те тръгнали, накъдето им видят очите. Може ли някой да ви даде по-добър съвет?

Хайде, качвайте се в лодките! Но нека първо всички да се закълнем: ще се върнем тук, когато на камъните им поникнат крила; когато Пад потече от морето към върховете на Алпите; когато тигърът обикне елена, а гълъбът — ястреба.

Пред нас е безбрежният океан, който опасва цялата земя. Да плаваме, докато стигнем Щастливите острови. Недокоснатата земя там ражда всяка година. Никой не се грижи за лозата, но тя пак цъфти. Маслините натежали от плод, смокините са чудесни, макар че никой не присажда дърветата. От дъбовите хралупи тече мед, а от високите планини с радостен звън се спускат потоци. Нощем около кошарата не дебне мечка-стръвница и в тревата не се е спотаила змия^[58].

Така роптаел и бленувал един бивш офицер, който при Филипи безславно захвърлил щита си, а след завръщането си в Италия трябвало да остави дома си и парчето земя на гордия войник. За да преживее, той станал писар-преписвач. Бедността и недоволството му вдъхнали смелост. Започнал да пише стихове.

Афродита и Дионис

Срещу течението на реката плаваше златист кораб с пурпурни платна. Сребърните весла удряха водата ритмично, в такт с музиката на флейтите и лютните.

Под позлатения сенник на високата палуба седеше на трон Красотата. От двете й страни малки момчета държаха в ръцете си огромни ветрила от пера. Около мачтите танцуваха очарователни нимфи с пъстри, ефирни одеяния. Надалеч се носеше аромат на цветя и тънки благовония. По брега тичаше тълпа и радостно поздравяваше божественото видение.

Египетската царица Клеопатра пристигаше на среща с Марк Антоний.

Вечерта в град Тарс^[59] царицата даде угощение в чест на триумвира-победител. Антоний влезе и замря от изненада. Огромната зала плуваше в море от светлина. От тавана висяха хиляди лампа, подредени в изящни геометрични форми. Златният кораб, царицата — същинска Афродита, ослепителната илюминация — всичко това възхити Антоний. След битката при Филипи, щом стъпи на азиатска земя, той веднага се влюби в ориенталския разкош и великолепие. Влизането му в Ефес се предшестваше от многолюдна процесия на жителите на града. Мъжете представляваха горски сатири в кози кожи, а жените — полуголи вакханки с развети коси. Всички танцуваха и пееха проточено в ритъма на сладострастна мелодия. Приветстваха Антоний като Дионис-Бакхус — бога на виното и радостта от живота.

Оттогава Антоний обикаляше градовете и областите на Азия като цар на царете, който дава или взема живота, като източен деспот, отдал се на оргии и безумия. Обграждаха го цял рой музиканти, певци, актьори, шутове, готвачи, подлизурки. Те с пълни шепи черпеха от съкровищницата на този благодетел-чудак. За вкусните ястия на един пир готвачът получаваше разкошна къща. За всичко това, разбира се, плащаше местното население.

Новият Дионис наказваше съмишлениците на Брут и Касий и награждаваше онези, които им бяха оказали съпротива. Но той нямаше мярка нито в едното, нито в другото. Решаваше спорове между градовете, качваше и сваляше от престола царете и князете на държавиците. И от всички грабеше пари. Така стигна до град Тарс в Киликия и там при него дойде Клеопатра.

На следния ден той уреди пиршество в чест на царицата. И въпреки всички усилия не успя да достигне разкоша и изискаността на нейния прием. Беше обаче толкова обигран, че сам започна да се надсмива на варварската примитивност на пиршеството. Царицата веднага влезе в тона на тези непринудени шеги. Тя отговаряше остроумно, сякаш от години бе участвала в урежданите от него забавления и пирове. А в устата й дори най-обикновените думи придобиваха блясък и съблазнителен чар. Антоний слушаше, поглъщаше я с очи и все повече се влюбваше като хлапак.

Всъщност той бе извикал царица Клеопатра в Тарс. Извикал я бе не за приеми и забавления, а да я попита защо не е оказала помощ на триумвирите в борбата им с убийците на Цезар. Клеопатра изброи много причини. Убедително доказа лоялността си. Но тези обяснения всъщност бяха излишни. Антоний й повярва още преди тя да заговори.

Това ставаше през лятото на 41 година, когато в Италия изселените роптаеха против Октавиан, войниците грабваха оръжие, гладуващото население открито негодуваше, а Луций и Фулвия правеха военни приготовления. Антоний знаеше всичко това. Ако тогава бе побързал да се върне на Запад, с Октавиан щеше да бъде свършено веднъж завинаги.

Вместо това той прие предложението на Клеопатра да посети нейната столица Александрия. От благодарност за поканата веднага изпълни няколко желания на египетската царица. Първото беше да се предаде на смърт сестра й, царица Арсиное, която бе потърсила убежище в Милет. Клеопатра не търпеше никакви евентуални претенденти за трона. Затова веднага след смъртта на Цезар, още преди да се върне в Египет, отрови брат си (Птолемей), който беше едновременно неин мъж и съвладетел.

Есента и зимата минаха чудесно в Александрия. Антоний хвърли римската тога и се преоблече в гръцки дрехи. Царицата играеше с него на зарове и пируваше, вземаше участие в лова, гледаше го, когато се упражнява по фехтовка. Двамата заедно излизаха нощем из града, преоблечени като слуги. Заставаха пред вратата или прозорците на прости хорица, шегуваха се, забавно им беше, че никой не може да ги познае, но понякога си изкарваха по някоя ругатня.

Един млад човек имал познат готвач в двора. Веднъж той го пуснал да погледа как се приготвя пиршество. Сред безбройните ястия имало и девет глигана, които се печели.

— Колко души ще има на този пир? — попитал младежът.

Готвачът се засмял:

— Най-много дванадесет. Но Антоний обича месото да е съвсем сочно. Не се знае кога ще нареди да сложим трапезата. Може след минута, но може и след няколко часа. Затова пека много глигани, та винаги имам по един готов!

А в същото време армията на Луций Антоний гладуваше в обсадената Перузия.

Пробуждане

Веднъж Антоний седеше край реката с въдица. С него, както обикновено, беше и Клеопатра. Рибата не кълвеше. Римлянинът се навъси, дръпна се настрана, после пак се хвана за въдицата. След минута извади една разкошна риба. След нея втора, трета. Възклицанията нямаха край. На следния ден дворът отново се развличаше с риболов. На Антоний пак му потръгна веднага. С усилие измъкна едно парче… месо. Чисто и просто предния ден от зоркото око на Клеопатра не бе убегнала една подробност — рибата не кълвеше, а гмурци я забождаха на кукичките. Дълго се смяха. При всичките си недостатъци Антоний не беше обидчив.

Царицата каза:

— Въдицата остави на нас, египтяните. А ти, военачалнико, лови градове, държави и царе!

Но вместо да лови, Антоний губеше градове. През есента от запад дойдоха мрачни вести: Перузия капитулирала, брат му бил пленен. Не бяха по-добри и новините от изток: партите, смъртни врагове на римляните от дълги години, нахлули в Сирия и вече били във Финикия.

Лъвът се пробуди. Веднага замина за Финикия и стигна до обсадения от партите град Тир. Тук реши, че няма време за губене, че с партите може да си разчисти сметките по-късно. Работите в Италия са по-неотложни. Бързо се отправи към Атина. Водеше огромна флота, повече от 200 кораба. В Атина се срещна с майка си Юлия, с жена си Фулвия, а също и с Мутаций Планк.

Антоний продължи бързо на Запад. В Йонийско море към флотата му се присъединиха корабите на Домиций Ахенобарб, който по-рано воюваше под командването на Брут и Касий. След тяхното поражение той не се предаде. Сега на своя глава действаше срещу Октавиан в Йонийско море. Но двамата с Антоний лесно намериха общ език, още повече, че в преговорите пак посредничеше Азиний Полион.

И тъй, Антоний сега имаше могъща флота. В самата Италия можеше да разчита на легионите на Вентидий Бас и на Азиний Полион. И най-важното, влезе в преговори със Секст Помпей, владетеля на Сицилия. Изпълнен с надежда и едновременно с презрение към Октавиан, Антоний слезе на сушата при Брундизий. Градът затвори вратите си пред него.

Тиберий Клавдий Нерон

Заедно с Антоний при Брундизий слезе на сушата и един от най-ожесточените врагове на Октавиан, сенаторът Тиберий Клавдий Нерон.

Това беше същият Нерон, който на 17 март 44 година на заседание на сената предложи да се наградят убийците на Цезар. Той никога не промени възгледите си по този въпрос. През 41 година застана на страната на Луций Антоний. С младата си жена Ливия, която тогава беше на осемнадесет години, и двегодишния си син съпровождаше армията му, и заедно с нея гладува в обсадената Парузия.

След капитулацията избяга в Неапол. Тук веднага организира въстание срещу Октавиан. Въвлече в него и изселените жители, и дори роби, на които обеща свобода.

Но достатъчно бе да се появи Октавиан, за да угасне въстанието. Тиберий Нерон, жена му и синът му успяха в последния момент тайно да се промъкнат до закотвения в залива кораб. Плачът на детето на два пъти едва не издаде цялото семейство на потерята.

Както всички врагове на триумвирите, и Тиберий Нерон потърси убежище в Сицилия при Секст Помпей. Но гордият аристократ не се чувстваше добре в тази пиратска държава. Реши, че към него не се отнасят с необходимото уважение. Изгнаниците се преместиха в Гърция, в Пелопонес, и бяха радушно приети в Спарта. Но злата съдба продължаваше да преследва семейството. В една гора край Спарта ги изненада страшен пожар. Спасиха се по чудо, но пламъците опърлиха косите на Ливия.

В това време политическото положение се промени. Тиберий Нерон се зарадва много, когато научи за конфликта между триумвирите. Побърза да предложи услугите си на Антоний и след няколкомесечно скитничество се завърна заедно с него в Италия.

Мрачни мисли налегнаха Октавиан, който бързаше към Брундизий, обсаден от враговете му. Можеше наистина да се утешава с това, че потуши метежа на Луций Антоний и на Тиберий Нерон. Можеше да се гордее, че сега има четиридесет легиона — неотдавна, след смъртта на Фуфий Кален, военачалник на Антоний и наместник на Нарбонска Галия, Октавиан взе и неговите единадесет легиона. Флота обаче почти нямаше. В Италия се ширеха глад и анархия. Войниците от много легиони, служили по-рано при Антоний, не криеха симпатиите си към предишния си военачалник. А съюзът между Антоний и Секст Помпей заплашваше с истинска катастрофа.

Преумората и тревогите веднага се отразиха върху здравето на Октавиан. Той лежа болен няколко дни в малкото градче Канузий. Най-после двете армии застанаха една срещу друга. Укрепиха се при Брундизий, но имаше само незначителни сблъсквания. Изчакваха.

В откровена приятелска атмосфера

Октавиан: Добре дошъл! Трябва обаче веднага да изразя изненадата си. Преди една година ти замина заедно с Цецина при Марк Антоний като мой посланик. Трябваше да му представиш положението в Италия и да го помолиш да се намеси в конфликта между мен и Луций и Фулвия. Цецина се върна. Наистина, нищо не уреди, но вината за това не е негова. Ти обаче намери за уместно да останеш при Антоний. Сега идваш да ме посетиш. Натоварен си с мисия на добра воля. Да, но ти си от противниковия лагер. А аз никога не съм забравял за нашето приятелство. Твоят брат застана на страната на Луций и заедно с него капитулира в Перузия. Сега е жив и здрав. Излиза, че съм спасил брата на моя враг…

Луций Кокцей Нерва: Трябва ли да разбирам това в смисъл, че Марк Антоний е твой враг? Както и всеки, който е в неговия лагер? Искам да ти обърна внимание, че тъкмо ти неотдавна взе под свое командване една от армиите на Антоний, с което много го засегна.

Октавиан: За армията на Фуфий Кален ли става дума? Бях принуден да направя това. След смъртта на Кален командването на армията искаше да поеме съвсем младият му син. Сам разбираш, че е недопустимо да се оставят единадесет легиона на едно момче. Всъщност за армията на Кален отдавна си точеха зъбите всички размирници. Луций Антоний се осмели да започне военни действия точно защото разчиташе на подкрепата на тази армия. Напоследък Азиний Полион и Домиций Ахенобарб се мъчеха да привлекат тези легиони на своя страна. Ясно е защо — само за да ги използват срещу мене. След перузийската война аз поех командването и на двата легиона, сформирани от Мунаций Планк. Самият той — ти най-добре знаеш — избяга на Изток. Имаше опасения, че тези легиони ще отидат в Сицилия при Секст Помпей. Конницата на Планк успя да се прехвърли там.

Нерва: Антоний беше информиран малко по-различно за тези събития. Въпреки това той не вярваше на приказките за твоята враждебност, докато не видя затворени вратите на Брундизий.

Октавиан: Такава заповед не съм издавал. Дори не знаех, че Антоний вече е пристигнал. Жителите на града и началникът на гарнизона са затворили вратите по собствена инициатива. Всъщност аз ги разбирам и споделям опасенията им. Сега Антоний е съюзник на Секст Помпей, главатаря на пиратите. Той идва заедно с Домиций Ахенобарб, който — на това трябва особено да наблегна — има официална присъда като убиец на моя баща и е обявен извън закона. Напоследък Домиций вършеше пиратски набези в Адриатическо море и грабежи по италийското крайбрежие.

Нерва: Очевиден и безспорен факт е, че Домиций изобщо не е участвал в съзаклятието срещу твоя баща. Неговото осъждане няма нищо общо с правото. Той беше приятел на Брут, това е факт. Но докъде ще стигнем, ако преследваме всички приятели на Брут? А може би и приятелите на неговите приятели? Да смятаме, че този въпрос не е съществувал.

По въпроса за договора между Антоний и Помпей бих искал да отбележа, че ако ти не беше почнал война в Италия, сигурно нямаше да се стигне дотам. Но когато въоръженият конфликт стана факт, Антоний трябваше да си потърси съюзник. Не изключвам обаче и възможността да се е съюзил с него, за да може след това да ви помири.

Октавиан: Длъжен съм категорично да протестирам. Аз не съм започнал войната. Тя ми беше натрапена — на цяла Италия и на мен — от Фулвия, Маний и Луций. Бих искал също да подчертая, че до сега Помпей не се осмеляваше да върши набези във вътрешността на страната. Ако напоследък си го позволява, значи разчита на нечия подкрепа.

Нерва: Да говорим направо! Не само че разчита на подкрепата на Антоний, но дори го прави по негово нареждане. Нека не си затваряме очите. Благодарение на голямата си флота Помпей ще атакува цялото крайбрежие на Италия. Ти самият много добре знаеш, че не си в състояние да му се противопоставиш в открито море.

Октавиан (след продължителна пауза): Дълбоко съм убеден, че този престъпник няма да убегне заслуженото наказание. Току-що ми съобщиха, че един от градовете на юг дал отпор на Помпей.

Нерва: Ти спомена за Фулвия. Бих искал да те уведомя, че тя неотдавна почина. Може би ще те заинтересува фактът, че разговорът между Антоний и Фулвия по време на срещата им в Атина беше много неприятен за нея. Антоний замина, без да се сбогува с жена си. Фулвия беше болна още когато тръпна за Пелопонес. Беше много разстроена от всичко, което се случи, и най-вече от реакцията на мъжа си. Антоний, макар да знаеше, че болестта на Фулвия е сериозна, изобщо не отиде да я види — за което сега съжалява, но вече е късно.

Трябва откровено да се каже, че Фулвия беше сериозна пречка за постигане на споразумение между вас. Сега не виждам никакви съществени причини да не обсъдите открито своите становища. Аз съм готов да занеса на Антоний писмо от тебе в този дух. Ти си по-млад, така че първата крачка трябва да направиш ти.

Октавиан: При сегашното положение не смятам, че това е целесъобразно. Военните действия са факт. Впрочем, ти не ми носиш писмо от Антоний. Ще се радвам обаче, ако мога да изпратя писмо до майка му. Много съжалявам, че след събитията в Перузия е напуснала Италия. А тя произхожда от рода на Юлиите, значи ми е роднина. Винаги съм се отнасял към нея с най-дълбока почит. За нея съм готов да направя всичко като за родна майка^[60].

Договори и предателства

През октомври 40 година, няколко седмици след този разговор, Антоний и Октавиан влязоха помирени в Рим. При новината за постигнатото споразумение сенатът им призна право на овации, тоест на малък триумф. С голям триумф се удостояваха победителите над външен враг. Но споразумението на двамата властелини за прекратяване на братоубийствената война заслужаваше благодарността на онези, чиято кръв бе спестена.

Населението, измъчено от продължителните войни, от недоимъка и постоянната несигурност, посрещна двамата военачалници с искрена радост. Още повече, че споразумението в Брундизий не повлече след себе си, както първото край Пад, проскрипции. Напротив, Октавиан прости на всички, които бяха негови врагове или напоследък бяха преминали на страната на Антоний. Помилването се отнасяше както за Тиберий Клавдий Нерон, така и за Гней Домиций Ахенобарб.

В преговорите край Брундизий от името на Антоний участваше Азиганий Полион, а Октавиан беше представен от Гай Цилний Меценат. Главен арбитър беше Кокцей Нерва. И тримата посредници се представиха блестящо. Върху Антоний упражняваше натиск и майка му, убедена от писмото на Октавиан, а войниците въздействаха и върху двамата триумвири.

Най-съществената точка в споразумението беше разпределянето на сферите на влияние. То беше извършено по най-простия начин: Октавиан получи целия Запад, тоест провинциите в Испания и Галия, а също и Илирия, Антоний — целия Изток. Граничната линия минаваше пред град Скодра^[61] в Илирия. Лепид си запази Африка. Италия остана неутрална територия: и Антоний, и Октавиан имаха право да набират оттук легиони.

Смъртта на Фулвия осигуряваше допълнителна възможност за затвърдяване на приятелството. Антоний беше свободен. А неотдавна бе овдовяла Октавия, красивата и уважавана от всички сестра на Октавиан, към която той беше дълбоко привързан. Тя беше почти на 30 години, тоест малко повече, отколкото Клеопатра. От предишния си брак с Гай Клавдий Марцел имаше три деца. От двата си предишни брака Антоний имаше дъщеря и двама сина.

По предложение на посредниците още в Брундизий беше обявен годежът на Октавия и Антоний. Сватбата беше отпразнувана веднага след завръщането в Рим.

За да изрази добрата си воля, Антоний поднесе на шурея си малък подарък — писмата на Салвидиен Руф. В тях Руф даваше да се разбере, че е готов да измени на Октавиан, който го смяташе за най-добрия си приятел! А само преди четири години двамата заедно тръгнаха с кораб от Аполония към Италия, към неизвестното бъдеще. Заедно устояха на многобройните опасности. Жънейки победи, Октавиан обсипваше Салвидиен с благодеяния. През следващата, 39 година, този плебей, пастир на младини, трябваше да стане консул.

Салвидиен бе погубен от прекомерните си амбиции и абсолютния си цинизъм. Той стигна до извода, че Октавиан вече не му е нужен. Реши да премине на страната на по-силния, на Антоний, за да се отърве по този начин от Октавиан и да заеме неговото място. По това време Салвидиен беше край река Родан^[62] с няколко легиона на път за Испания. Под някакъв предлог го отзоваха в Рим. Тук разбра истината. Октавиан лично изложи пред сената неговите деяния. Сенатът обяви Салвидиен за враг на народа и постанови да се отправят благодарствени молитви към безсмъртните богове, които отклониха опасността от отечеството и от сина на Цезар. Предателят се самоуби.

По същото време Антоний даде да се разбере, че политическият му агент Маний е превишил компетенциите си, като е довел до открит конфликт. Маний заплати с живота си за своята несръчна игра.

Триумвирите и народът

В Рим скоро забравиха тържественото посрещане на триумвирите и надеждите, които възлагаха на споразумението между тях. През новата 39 година с всеки изминат месец положението на народа се влошаваше. Като разбра за договора между Антоний и Октавиан, Секст Помпей веднага възобнови военните действия, и то в много широк мащаб. Пълководците му завзеха Сардиния и опустошиха крайбрежията на Етрурия. Корабоплаването беше напълно парализирано. В Италия се ширеше глад, цените се покачваха.

А в това време триумвирите се готвеха за нова война! Антоний формираше легиони, за да тръгне срещу партите, а Октавиан — срещу Секст Помпей. За да покрият разходите за въоръжаването, те въведоха допълнителни държавни данъци: по сто сестерции за всеки притежаван роб и една четвърт от всичко получено по завещание. Войниците продължаваха да искат пари. Още в Брундизий, непосредствено след сключването на договора, те се развикаха: къде са парите, които трябваше да донесе Антоний? Нали след битката при Филипи той отиде на Изток, за да измъкне от тамошните провинции пари и да даде заплатите на войниците! Но Антоний, разбира се, беше прахосал всичко и отново ги залъгваше с обещания…

В самия Рим започнаха сериозни безредици. Масите се настройваха все по-враждебно към политиката на триумвирите.

Събориха статуите на Антоний и Октавиан. Късаха обявленията за въвеждане на нови данъци. Веднъж тълпата на самия Форум се нахвърли с камъни върху Октавиан, който бе имал неблагоразумието да излезе с малобройна охрана. Антоний и неговите хора веднага се притекоха на помощ на младия Цезар. Антоний се ползваше с известна популярност, но се знаеше, че настоява за договор с Помпей, затова разярената тълпа се нахвърли и срещу него. Наложи се да извикат кохорти от легионите, разквартирувани извън града. Настана страшна сеч сред струпаната тълпа. Телата на убитите на купища се носеха по течението на Тибър.

Политически бракове

По онова време брадите не бяха на мода в Рим. Когато някой навършеше пълнолетие, в семеен и приятелски кръг тържествено се честваше „обръсването на брадата“, или просто първото бръснене, и младежът навлизаше в живота голобрад.

Разбира се, двадесет години преди това някои младежи не се бръснеха. По този начин изразяваха протеста си срещу тривиалните възгледи на по-старото поколение и манифестираха своето коренно различно разбиране на действителността. Но когато настъпиха наистина нови и необикновени времена, брадите изчезнаха. От няколко години обаче Октавиан постоянно носеше брада. Може би, за да даде израз на скръбта за баща си и на решимостта си да отмъсти за неговата смърт. А може би, просто да придаде по-мъжествен вид на дребното си момчешко лице.

В началото на 39 година обаче той си обръсна брадата. Отпразнува този важен момент в живота си с великолепно пиршество, а на народа предложи чудесно забавление. Причината за тази козметична революция всъщност беше доста банална. Октавиан се беше влюбил.

Беше се влюбил, вече женен за втори път.

Преди четири години, непосредствено след спогодбата с Антоний и Лепид, той се бе оженил за първата си жена Клавдия. Тя беше заварена дъщеря на Антоний, дъщеря на Фулвия от първия й брак. След по-малко от две години, точно преди Перузийската война, Октавиан върна Клавдия на майка й, като същевременно заяви, че дъщеря й е недокосната. Почти веднага след този развод Октавиан отново встъпи в брак, също по политически причини. Тогава той се опасяваше, че Антоний може да влезе в споразумение със Секст Помпей. Реши да го изпревари и сам да се сближи с господаря на моретата и Сицилия. Помпей беше женен за дъщерята на Луций Скрибоний Либон. Сестрата на Либон, Скрибония, вече два пъти развеждана, по това време беше в Рим. Октавиан се ожени за нея. Този брак не донесе очакваните политически резултати. Помпей въпреки това се разбра с Антоний, а съвместният живот на Октавиан и Скрибония не вървеше. Тя беше ревнива, и то не без основание. Защото тъкмо тогава в Рим се появи една жена, в която Октавиан се влюби истински, дълбоко, искрено и безкористно — за първи и единствен път в живота си. Тази жена беше Ливия, съпругата на Тиберий Клавдий.

Тя беше на двадесет години. Омъжена от четири години, от три години вече беше майка. Споделяше с мъжа си всички опасности и несгоди на войната срещу Октавиан. Така и подобаваше на тази девойка, чийто баща, Марк Ливий Друз, беше жертва на проскрипциите на триумвирите, по-късно се сражава в армията на Марк Брут, а след Филипи се самоуби. Именно на тази жена, дъщеря и съпруга на смъртните му врагове, Октавиан отдаде цялото си сърце.

Политическите отношения обаче го принуждаваха все още да не разтрогва брака си със Скрибония. Водеха се преговори с Помпей. Сключването на договор с него беше абсолютна необходимост. Тя се диктуваше от продоволственото положение на Италия. Диктуваше се от народните маси, изгладнели и изстрадали, изразяващи явно симпатиите си към главатаря на пиратите. Самият Помпей още не се бе решил. Той сметна за лична обида скъсването на предишния договор от Антоний. Ненавиждаше Октавиан, защото още на времето се мразеха техните бащи: Цезар и Помпей Велики.

Но в лагера на Помпей в Сицилия не липсваха привърженици на идеята за сключване на мир. Искаха го предимно политическите изгнаници от Рим. Те се надяваха, че мирът ще им даде възможност да се върнат при семействата и имотите си. За споразумение настояваха също майката и съпругата на Помпей. Либон, тъст на Помпей и брат на Скрибония, дойде от Сицилия на остров Йехия в Неаполитанския залив, където се проведоха встъпителните разговори.

Личната среща между тримата военачалници се състоя през лятото на същата 39 година близо до Мизенум^[63]. Секст Помпей пристигна начело на могъща флота, а триумвирите се придружаваха от много легиони. На брега построиха два моста, издадени навътре в морето и отдалечени един от друг толкова, че да може да се води разговор, без да се налага да се вика.

Октавиан за пръв път в живота си видя сина на големия противник на Цезар. Секст Помпей по нищо не приличаше на баща си. Орловият нос и късата рошава брада му придаваха дивашки вид. Той беше към четиридесетгодишен, но от десет години вече войните го тласкаха от единия до другия край на Средиземно море. Животът му минаваше във военни лагери и на кораби. Водил бе боеве в Гърция и Африка, правил бе големи десанти в Испания, а вършеше и пиратски нападения. Побеждаван неведнъж, той винаги успяваше отново да стъпи на крака и никога не слагаше оръжие. Нямаше образование, но беше енергичен, решителен, пълен с идеи. Не можеше да произнася гладки речи, но умееше веднага да завързва познанства с простите хора.

След няколкодневни съвещания и разговори от мостовете, договорът беше сключен.

Помпей трябваше да прекрати борбата, да се оттегли от заетите области на континента, да освободи морските пътища, да доставя от подчинените си територии известно количество зърнени храни за нуждите на столицата, да не увеличава флотата си и да не приема в нея избягали роби. В замяна на това той ставаше за срок от пет години наместник на Сицилия, Сардиния, Корсика и Пелопонес, а в бъдеще щеше да получи консулска длъжност и да влезе в състава на върховната жреческа колегия. Като обезщетение за конфискуваното имущество на баща му щяха да му бъдат изплатени седемдесет милиона сестерции. Всички избягали при Помпей, с изключение на убийците на Цезар, можеха да се върнат в Рим. Робите, които служеха в армията на Помпей, щяха да получат свобода, осъдените щяха да бъдат реабилитирани и върнати на предишните длъжности, а обявените извън закона получаваха обратно една четвърт от имуществото си. Копията от договора, подписан от заинтересованите страни, трябваше да се предадат на весталките.

Военачалниците си стиснаха ръцете и в същия момент от сушата и от морето се разнесе мощен, нестихващ вик на радост. Хиляди хора от двете страни се хвърлиха един към друг. Едни се приближиха с лодки и салове, а други с плуване. Плачеха от радост и се прегръщаха дори хора, които изобщо не се познаваха. Всички трескаво разпитваха за близки и роднини. След десет години граждански войни идваше ден на благословен покой.

Скоро след това Помпей покани Антоний и Октавиан на пир на палубата на великолепния си кораб. Гостите дойдоха с личната си охрана, всеки със скрит кинжал под туниката. Наистина това едва ли би могло да им помогне, ако Помпей бе послушал съвета на един от офицерите си. По време на пиршеството той се приближи до него и му прошепна:

— Можем веднага да отплаваме. Заедно с всички, които са на палубата. Ти ще станеш господар на света!

Помпей се поколеба за миг, после попита с укор:

— А защо не го стори, без да ми кажеш? Сега е късно. Аз думата си на две не правя.

По време на този пир официално бе обявен годежът на четиригодишния син на Октавия от първия й брак с Марк Марцел и холеричката на Помпей, която беше още по-малка.

Политическият брак на Октавиан със Скрибония беше изиграл ролята си и вече беше безсмислен. Но Скрибония беше бременна. Ето защо Октавиан продължаваше да отлага. Чак след няколко месеца, в деня, когато тя роди дъщеря, той й изпрати писмо за развод. Според римския обичай детето щеше да носи родовото име на бащата. Затова го нарекоха Юлия.

Необикновени женитби

На щастливците след три месеца им се раждат деца — така се шегуваха в Рим.

В началото на новата, 38 година, на 17 януари Октавиан се ожени за Ливия. В това време тя беше бременна в шестия месец. Тиберий Клавдий Нерон, неин съпруг и баща на детето, което тя носеше под сърцето си, заместваше на сватбеното тържество починалия баща на Ливия. След три месеца тя роди момче, на което дадоха името Друз. Октавиан по стар обичай го вдигна на ръце. Това значеше, че признава детето за свое. Съвсем скоро обаче го изпрати на истинския му баща. Заедно с по-големия си брат Тиберий Друз остана при него шест години, чак до смъртта на стария Тиберий Нерон. Едва тогава Октавиан прибра двете си заварени деца.

Октавиан живя с Ливия до края на дните си, тоест още петдесет и две години, в мир и любов, макар да имаше много извънбрачни връзки. Но умната жена не обръща внимание на дреболии.

Почти по същото време в Атина се състояха изключително великолепни сватбени тържества. Антоний и Октавия прекарваха там медения си месец. Животът им тръгна добре. Скоро им се роди дъщеричка — Антония. Прочутият военачалник се чувстваше много добре сред гърците. Скромно облечен, той се разхождаше из града като простосмъртен, слушаше риторите и лекциите на учените, участваше в състезания по гимнастика и фехтовка. Но все пак не забравяше, че преди няколко години в Ефес се бе представил като бог Дионис. Затова и тук понякога се появяваше с венец от злато и бръшлян, като пристъпяше с котурните и размахваше божествен скиптър.

Атиняните решиха, че им се е отдал прекрасен случай да поласкаят варварина и едновременно с това да се позабавляват за негова сметка. Те се обърнаха към Антоний с официална, тържествена молба той, живият бог Дионис, да се ожени за покровителката на техния град — богинята Атина.

Антоний благосклонно прие това необикновено предложение за женитба. Но веднага отбеляза, че трябва да получи зестра от съпругата. И то се знае, зестра, подобаваща на една богиня и един бог: един милион денария в наличност. Хитрите гърци пребледняха от ужас. Напразни бяха молбите и жалбите им. Преди сватбата трябваше да донесат цялата зестра. По време на сватбените тържества най-весел беше Антоний.

Синът на Нептун

Във финансовите въпроси Антоний — новият Дионис — проявяваше, по-скоро способностите на Меркурий, бога на търговците и измамниците. Грабеше наред — не само в Атина. Обложи с високи данъци всички градове в Гърция, особено Пелопонес, който трябваше да бъде предаден на Помпей.

Антоний се нуждаеше от много пари, защото на Изток войските му водеха битки с партите. Още от пролетта на 39 година пълководецът на Антоний Вентидий Бас громеше нашествениците в Мала Азия и в Сирия. А когато през пролетта на 38 година те отново нахлуха в Сирия, той им нанесе съкрушително поражение на 9 юни при Гиндарос.

След тази победа Антоний се появи в Сирия. Вентидий, който се оказа твърде способен пълководец, трябваше веднага да се върне в Италия, за да отпразнува триумфа си. В Сирия Антоний превзе град Самосата, но възложи по-нататъшните действия, които трябваше да подготвят почвата за голям поход през следващата година, на двама от военачалниците си. Единият ръководеше операцията в Палестина, а другият в Армения. Начело на 300 кораба Антоний се върна в Италия. Викаше го Октавиан, победен от Помпей.

Краткотраен се оказа мирът с владетеля на Сицилия. Както обикновено, всяка от двете страни прехвърляше на другата отговорността за скъсването на договора. И както обикновено, вина имаха отчасти и двете. Понеже Антоний не даде на Помпей Пелопонес, той смяташе, че това му дава право да поднови набезите си по италийското крайбрежие. Тогава Октавиан склони Менас, военачалника на Помпей, да премине на негова страна и зае остров Сардиния.

През лятото на 38 година Октавиан започна военни действия срещу Помпей, но много скоро разбра, че не може да се справи с господаря на моретата. Едната флота на Октавиан води битка при Куме, в която не се стигна нито до поражение, нито до победа, а другата, предвождана от самия Октавиан, беше почти напълно разбита в Месанската теснина между Италия и Сицилия най-напред от Помпей, а след това и от разразилата се буря.

Тогава Помпей повярва, че наистина е син на бога на моретата — Нептун. Облече тъмносини одежди и принесе на божествения си баща благодарствена жертва — във водите на Месанската теснина бяха хвърлени живи хора и коне.

Октавиан се връщаше в Рим победен и угрижен. Беше изгубил половината от флотата си. Над Италия все така тегнеше призракът на глада. Населението недоволстваше, обвиняваше го, че той е започнал войната, отказваше да плаща данъци. Ето защо той се обърна за помощ към Антоний.

Гай Меценат

Вергилий пръв каза на Меценат за Хораций. А самият Вергилий беше познат на Меценат от по-рано с идилиите, които му спечелиха голяма популярност. Като истински даровит поет той винаги говореше на драго сърце и с доброжелателство за своите колеги.

Великолепният палат на Меценат се намираше на Есквилинския хълм в Рим. През един пролетен ден на 38 година Хораций влезе в него с разтуптяно сърце. Той, синът на един освободен роб, ще застане пред потомъка на древните етруски владетели. Той, бившият войник на Брут, сражавал се при Филипи, ще разговаря с един от най-близките приятели на самия Октавиан. Той, скромният писар, ще бъде гост на един от най-богатите хора в Рим.

Посещението на Хораций и представянето му на Меценат не минаха блестящо. Хораций беше смутен и запъвайки се, едва можа да изрече няколко думи за себе си, без впрочем да скрие нещо. А понеже Меценат не беше от приказливите, те скоро се разделиха. Навярно, както си мислеше Хораций, завинаги. Но след девет месеца неочаквано получи втора покана. Без излишни думи и церемонии Меценат съобщаваше на младия човек, че ще бъде щастлив да го включи в кръга на своите приятели и че вратите на дома му винаги са отворени за него.

След векове името на Меценат стана синоним на покровител на хората на изкуството. И съвсем правилно, защото именно на този човек дължи разцвета си големият талант и на Вергилий, и на Хораций. А изборът на Меценат беше колкото сполучлив, толкова и смел. Защото и двамата поети започнаха творческия си път нито съвсем рано, нито съвсем успешно. В по-късните епохи много меценати постъпваха значително по-просто. Те покровителстваха обикновени ласкатели или пък отдавна признати знаменитости — наистина блестящи, но мъртви и прогнили отвътре.

Скоро след това, през пролетта на 37 година, Хораций получи от могъщия си приятел предложение за едно пътуване из Южна Италия.

Пътуването до Брундизий

Поетът замина от Рим заедно с учения Хелиодор, майстор на гръцкото красноречие. По задръстената „Виа Апиа“ поеха на юг през хълмовете и равнините на Лациум. Не бързаха. Първата нощ прекараха в Ариций, а във Форум Апиа пристигнаха едва по здрач на следния ден. От това градче успоредно на пътя започваше голям напоителен канал. Тук пътниците обикновено се качваха на лодка и през нощта, докато спяха, едно муле ги закарваше до края на канала.

Суетнята около товаренето на наетата лодка, впрягането и заплащането на таксата продължи цял час. Злобните комари дълго време не даваха на пътниците да мигнат. Жабите крякаха силно, а хората, които вървяха по пътя, отговаряха на пиянските песни на превозвачите. Накрая умората надделя и всички заспаха. Едва в зори някой усети, че лодката е спряла, и скочи на брега. Превозвачът лежеше и хъркаше, а мулето, вързано за един камък, кротко си пасеше. Слезлият пътник удари селянина с тояга по главата, а мулето по задника и лодката най-после тръгна. Но бяха изгубили много време. Пристигнаха чак в десет часа сутринта.

Стигнаха до свещената горичка на богиня Ферония. Слязоха от лодката, измиха се с изворна вода и закусиха. До Тарапина, кацнала на белите скали, които се виждаха отдалече, имаше още три часа път. В това градче трябваше да се срещнат с Меценат и Луций Кокцей Нерва. Докато ги чакаше да пристигнат, Хораций си намаза клепачите с мехлем, тъй като страдаше от болки в очите.

Знатните господа пристигнаха, но не сами. С тях беше и Гай Фонтей Капитон, чудесен компаньон и доверен приятел на Антоний. Присъствието му явно показваше каква е целта на пътуването. На четвъртия ден минаха през Фунда. Тук бяха тържествено посрещнати от кмета на това затънтено градче. Във великолепните си официални одежди, обточени с широка пурпурна ивица, той изглеждаше почти като сенатор. Но изведнъж Хораций позна в него някогашния си събрат на поетичното поприще — писаря-преписвач. Церемониалността и невероятното откритие на Хораций развеселиха цялата компания. Вечерта, много уморени, стигнаха до Формия, красиво градче на самия морски бряг. В околностите му имаха вили много римски богаташи и политици. Високопоставените пътници бяха приети в дома на Луций Мурена, а спътникът им Фонтей Капитон даде вечеря.

Но най-вълнуващ за Хораций беше следващият ден. Пътят вървеше покрай брега. В градчето Синуеса, откъдето започваше Кампания, към пътниците се присъединиха най-скъпите, мили на сърцето му приятели: Вергилий, Плотий Тука и Варий Руф.

От Синуеса пътят завиваше към вътрешността на сушата. Понеже наблизо нямаше никакъв град, пренощуваха в малко стопанство, чиито обитатели бяха задължени да дават подслон и дърва за огрев на пътуващи служебни лица. На другия ден, малко преди да мръкне, стигнаха в Капуа, най-богатия град в плодородната кампанска равнина. Тъй като още беше рано, Меценат отиде да играе на топка, а двамата поети предпочетоха да си легнат. Впрочем очите на Хораций още не бяха се оправили.

Другата вечер ги завари във вилата на спътника им Кокцей Нерва. Тя се намираше на един хълм над градчето Каудий, пълно с дребни търговци. В този гостоприемен дом започна весел пир. Двамата шутове-готованци забавляваха пируващите, надпреварвайки се в остроумие.

Пътниците нямаха познати в Беневент, затова трябваше да вечерят в стара дървена странноприемница. Съдържателят се чудеше как да угоди на знатните господа от Рим. Докато печеше птици на шиш, пламъкът се издигна толкова високо, че лизна тавана на кухнята. Стана истинско зрелище! Едни гасяха огъня в съборетината, а други се нахвърлиха на трапезата. Все пак всичко се свърши само със страха от пожар.

Вече навлизаха в планините на Апулия, в родния край на Хораций. Той беше роден в близкото градче Венузия. Но пътят им не минаваше оттам. Изкачваха се по стръмни възвишения, пронизваше ги остър вятър, всички бяха уморени. В стопанството, където се спряха да пренощуват, запалиха огън с влажни съчки и листа. Всички помещения се напълниха с лютив пушек. Тази нощ беше много лоша за Хораций. Уговори се с една девойка да дойде в стаята му. Дълго я чака в леглото. Най-после към полунощ поетът се унесе в неспокоен сън. Сънува как гали девойката.

Пътуваха още няколко дни през планините и равнините на Апулия, където трудно можеше да се намери вода за пиене, а и пътищата не навсякъде бяха добри. Пристигнаха в Брундизий петнадесет дни след тръгването от Рим. Тук завърши пътешествието на поета. И започна деликатната мисия на Меценат^[64].

Тарент

Когато мощната флота на идващия от Изток Антоний стигна до Брундизий, тя отново завари пристанището и вратите на града затворени.

От времето, когато повика Антоний на помощ, положението на Октавиан се беше подобрило. В Италия се върна Агрипа, който дотогава потушаваше въстанията в Трансалпийска Галия, в Аквитания. Флотата се възстановяваше. За тази цел в Неаполитанския залив, в околностите на Путеоли и Мизен, се извършваха огромни подготвителни работи — свързваха с канали двете крайбрежни езера помежду им и с морето. По този начин се образува широко вътрешно пристанище, където спокойно можеше да се строят кораби и да се обучава екипажът. За да се набере необходимият брой гребци, собствениците от цялата страна изпращаха тук робите си. Самият Октавиан и приятелите му дадоха пример в това отношение.

И тъй, сега Октавиан гледаше по-уверено в бъдещето, но все пак се съмняваше в добронамереността на Антоний. Защо идва с толкова голяма флота? Дали отново не е решил да влезе в преговори с Помпей? Октавиан знаеше, че и Антоний вече зависи от неговата добра воля, тъй като за войната с партите имаше нужда от нови легиони, чието набиране в Италия само той можеше да осигури. Ето защо не беше в интерес на Октавиан да избързва. Трябваше да разбере какво наистина възнамерява Антоний. Трябваше да му покаже, че единствен господар в Италия е той, младият Цезар.

От друга страна, не биваше да дразни Антоний, за да не се свърже с Помпей. Меценат беше натоварен със задачата да разбере какво е настроението на Антоний и на неговото обкръжение, а също и да заглади лошото впечатление, предизвикано от затварянето на Брундизий. Октавиан също се отправи на юг, но пътуваше бавно и чакаше вести. По пътя срещна сестра си Октавия. Тя беше пристигнала от Изток заедно с мъжа си и веднага разбра какво интересува брат й. Побърза да му изясни положението.

В същото време, след като не можа да влезе в Брундизий, Антоний отплава към Тарент. Двамата триумвири отново се срещнаха край реката близо до града. Лодките им се доближиха една до друга, нямаха дори лична охрана. Октавиан пръв отиде да види сестра си, дошла преди него в Тарент. Той пренощува в дома на Антоний сам, без личната си охрана и по този начин показа пълното си доверие. На следващия ден Антоний върна визитата на Октавиан, също без охрана.

Ледовете се пропукаха. Скоро беше постигнато споразумение, което гласеше:

Анулира се договорът, сключен предишната година в Мисен. Секст Помпей е враг на народа. За войната срещу него Антоний предава на Октавиан повече от сто кораба, като в замяна получава четири легиона за похода си срещу партите. Управлението на триумвирите, което формално изтича в края на декември 38 година, се удължава с 5 години.

И този път, както обикновено в такива случаи, не мина без проекти за политически женитби. Двегодишната дъщеричка на Октавиан — Юлия, беше сгодена за сина на Антоний и Фулвия — Юлий Антоний. Едногодишната Антония, дъщеричка на Антоний и Октавия, трябваше да се омъжи в бъдеще за сина на Домиций Ахенобарб.

Скоро след сключването на договора Антоний с флотата си отплава на Изток. Придружаваше го Октавия. Тя беше бременна, затова грижовният й съпруг я свали на брега на първото място, където спряха — на остров Коркира^[65], за да замине оттам за Рим. Те нямаше да се видят никога вече.

Битката при Тавромений

Късно през нощта един малък кораб влезе в малкото заливче при най-южния нос на Италия. На палубата му се намираше Октавиан. Беше останал без сили, уморен и изтощен от дългите часове на отчаяно бягство и блуждаене из морето. Предния ден флотата му бе разгромена. Пред очите му още беше картината на пламтящите и разбити кораби, още чуваше отчаяните писъци на давещите се и победните крясъци на пиратите на Помпей.

Мрачни и отчаяни бяха тази нощ мислите на Октавиан. Той смъкна отличителните си знаци и заповяда на роба си в случай на крайна опасност да го прониже с меча си. А само преди няколко седмици, на 1 юли 36 година, когато огромната флота потегляше от Неаполитанския залив, Октавиан основателно лелееше най-светли надежди. Кампанията беше обмислена във всички подробности. В този ден три големи флоти излязоха от три пристанища и се отправиха към Сицилия. Първата — на Октавиан и Агрипа — от Неаполитанския залив; втората — под предводителството на Тит Статилий Тавър — от Тарент; третата — водена от Лепид — от Африка.

От триадата само Лепид стигна до целта, която си беше определил — до западния нос на Сицилия. Тук разположи легионите си и обгради гарнизоните на Помпей. Буря връхлетя флотата на Тавър, но само я принуди да се върне без всякакви загуби. Същата буря обаче хвърли много от корабите на Октавиан върху скалите на нос Сурент^[66]. Флотата не можа да избяга от вихрушката дори в залива, където се приюти. Унищожени бяха няколко десетки кораба.

Октавиан нямаше в какво да се упрекне. Беше принесъл всички полагащи се жертви на съответните богове. Преди да отплава флотата, устрои голяма религиозна церемония за пречистването й. Но въпреки това богът на морето отново взе страната на Помпей. Ала младият Цезар не падна духом. Заедно с Агрипа той с удвоена енергия се зае да компенсира загубите и да реорганизира войските. Трескаво обикаляше базите в Южна Италия — от Тарент до Липарските острови, където Агрипа пренесе главната си квартира.

Планът на настъплението бе променен с оглед на тактиката на Помпей. Октавиан съсредоточи главните си морски сили в Месана, откъдето можеше бързо да се притече на помощ на застрашените места. Остави гарнизони във всички крайбрежни градове и места, удобни за слизане на сушата. Реши да нанесе удар в два пункта на северния и източния бряг на полуострова, най-издадената точка, на който беше Месана, и по този начин да отреже Помпей от останалата част на Сицилия.

Набегът от Липарските острови към северното крайбрежие се командваше от Агрипа. Под негова заповед беше поставена по-голямата част от флотата, защото беше ясно, че той ще се сблъска с почти всички морски сили на Помпей. Октавиан, чиято ескадра бе сравнително слаба, трябваше бързо да прехвърли с транспортни кораби три легиона от южния нос на Италия до срещуположното, западно крайбрежие на Сицилия.

Отначало всичко вървеше по план. Агрипа победи флотата на Помпей близо до нос Миле^[67] и завладя крайбрежието при град Тиндарис. Октавиан незабавно излезе в открито море и направи десант близо до град Тавромений^[68]. Но градът, разположен на високо, защитено място, не се предаде. Започнаха да се разполагат на лагер на самия бряг. В същия момент в морето се появи голямата флота на Помпей, а на сушата — пехота и конница.

През нощта с много мъки успяха да доукрепят лагера. Щом се съмна, Октавиан остави на сушата Луций Корнифиций, а той излезе с корабите в открито море.

Битката трая цял ден, корабите влизаха в бой два пъти. Победи Помпей — флотата му беше по-силна, а гребците му по-добри. Само част от корабите на Октавиан успяха да избягат. Много хора доплаваха до брега, но повечето попаднаха в ръцете на врага.

След това поражение корабът на Октавиан, спасен по чудо, потърси убежище в малко заливче по крайбрежието на Италия. Въпреки че досега бе преживял много тежки мигове, това бе една от най-черните нощи в живота на младия човек.

Краят на господаря на моретата

Благодарение на помощта, която му оказа местното население, Октавиан накрая успя да се добере до командира на най-близката част — Месала Корвин, който преди седем години попадна в проскрипциите на триумвирите, а преди шест години при Филипи нападна лагера на Октавиан. Сега той пръв подаде ръка на победения, утеши го и му вдъхна смелост.

Към всички краища на света се отправиха пратеници със заповеди и известия. Един бърз кораб отплава за Тавромений, за да съобщи на Корнифиций, че военачалникът е спасен и организира подкрепления. Във всички околни селища бяха разпратени хора с нареждане да съобщят, че Октавиан не е загинал в морската битка; иначе слухът можеше да предизвика безредици и смутове с неизброими последици.

Същата нощ Октавиан заедно с Месала Корвин пое към лагера на легионерите, разположен близо до теснината. Оттук Меценат веднага беше изпратен в Рим със задача да потуши евентуалните брожения в столицата. В Тиндарис Агрипа получи заповед да изпрати помощ на Корнифиций. Месала Корвин замина за Путеоли, за да заведе на юг разквартирувания там легион.

Докато се вършеше всичко това, Корнифиций, оставен сам на себе си при Тавромений, изпадна в тежко положение. Наистина лагерът можеше да се отбранява дълго време, но нямаше достатъчно храна. Затова той реши да предприеме труден поход по склоновете на Етна и съседните планински хребети, за да се добере до Тиндарис, до Агрипа.

Всяка крачка напред трябваше да се извоюва в борба със суровата природа и с врага, дебнещ отвсякъде. Войниците страдаха нетърпимо от жажда, защото част от местностите, през които водеше пътят, неотдавна бяха залети от вулканична лава. След няколкодневен кошмарен преход, когато изглеждаше, че всичко е загубено и вече никой нямаше сили да се бори с все по-упорито напиращия неприятел, се появи един отряд, изпратен на помощ от Агрипа.

Сега главна квартира стана град Тиндарис. Тук се пренесе и Октавиан, тук се събра могъщата му армия: 21 легиона, 20000 конници, 5000 лековъоръжени войници. Благодарение на това превъзходство след тежки операции в труден планински терен войските овладяха нос Миле.

В същото време от юг и запад към острова се приближаваше могъщата армия на Лепид. Тя вече бе заела много градове по южното крайбрежие и във вътрешността на Сицилия. А Помпей, сякаш за да улесни задачата на Лепид, отзова от Месана военачалника си Луций Плиний Руф с всички войски, намиращи се под негово командване.

Но докато Помпей господстваше по море, загубите и пораженията на сушата значеха съвсем малко за него. Ето защо изходът щеше да се реши от една битка в морето.

На 3 септември, след дълъг период на изчакване, двете големи флоти се сблъскаха в залива Навлох, западно от нос Миле. От двете страни застанаха по 300 военни кораба. Двете армии — на Октавиан и на Помпей — със затаен дъх следяха от брега целодневните усилия на флотите, от които зависеше бъдещето на империята.

Всеки кораб се стремеше да се вреже в противниковия с масивния си бронзов нос. Правеха абордаж. Много полезна се оказа идеята на командващия флотата Агрипа: с помощта на катапултите хвърляха тежки куки, които задържаха неприятелските кораби.

Големите тежки кораби на Агрипа започнаха да изтласкват противника към плитчините край брега. Екипажът на много от корабите на Помпей се предаде, а още по-голям беше броят на унищожените кораби. Само петнадесетина кораба оцеляха от погрома.

Помпей се отказа от всякаква мисъл за по-нататъшна съпротива, макар че Месана беше добре укрепена и снабдена. Предрешен, избяга скришом от града, като взе със себе си седемнадесет кораба, натоварени със съкровища. Синът на Помпей, великия противник на Цезар, господаря на Сицилия и моретата, загина след три години като авантюрист. По заповед на Антоний беше посечен в един малоазийски град, тъй като беше разкрито, че искал да се съюзи с партите и отново да ги поведе към границите на римската държава.

Безкръвното поражение на Лепид

Петнадесетина дни след победата, Октавиан за втори път в Сицилия, се сблъска лице в лице със смъртта. Но този път той доброволно и съзнателно пое страшния риск.

Всичко стана така. Лепид, чиято войска зае по-голямата част от Сицилия, започна да твърди, че този остров е негов. Забрави, че дължи успехите си само на това, че Помпей съсредоточи по-голямата част от силите си срещу Октавиан. Ако Лепид вземеше Сицилия, това, естествено, би означавало, че доставките на зърнени храни за Италия ще зависят изключително от неговата воля, както дотогава от Помпей. Дългогодишните усилия на войските на Октавиан щяха да отидат напразно.

Лепид можеше да си позволи смели искания, понеже сега имаше толкова легиони, колкото и Октавиан. Напоследък към дванадесетте легиона, които бе довел от Африка, се присъединиха и осем от бившите легиони на Помпей. Това стана неочаквано. След морската победа край Месана останаха две армии: на Лепид и на Октавиан. Армията на Октавиан се командваше от Агрипа, понеже самият той беше още край залива Навлох. Почти веднага след бягството на Помпей неговият военачалник Плиний, останал в града с осем легиона, се обърна към командващите двете обсаждащи армии, предлагайки им капитулацията си при условие, че му позволят да се изтегли свободно. Агрипа предаде предложението на Октавиан, а Лепид незабавно прие капитулацията, и то при по-изгодни условия, отколкото предлагаше Плиний. А именно заяви, че взема осемте легиона на служба при себе си и като награда им дава имуществото на гражданите на Месана. В съответствие с това войниците на Плиний през нощта ограбиха напълно града, който трябваше да защищават, и след това с оръжие в ръка преминаха в лагера на Лепид.

Октавиан незабавно протестира срещу претенциите на Лепид върху цяла Сицилия и срещу едностранното приемане на капитулацията. Тъй като посредниците не си свършиха работата, Октавиан сам отиде в лагера на Лепид. Той дойде с голям отряд, но в самия лагер влезе само с няколко конници. На централния плац произнесе реч пред войниците. Увери ги, че желае само мир и че главната му грижа е да осигури на всички войници от всички армии възнаграждение, съответстващо на големите им заслуги.

Още преди това сред легионерите на Лепид действаха агенти на Октавиан. Те казваха, че само синът на Цезар, владетелят на Италия, може да ги възнагради така, както заслужават. Тези семена попаднаха в благодатна почва. Старите войници на Лепид се чувстваха онеправдани, защото не те, а довчерашните им врагове ограбиха Месана. Новите пък се страхуваха, че без съгласието на Октавиан капитулацията е невалидна. И едните, и другите нямаха доверие на военачалника си, защото леността, нерешителността и мудността на Лепид бяха известни на всички.

Думите на Октавиан бяха камъкът, който повлече цяла лавина от събития. По-голямата част от слушателите изпратиха речта на младия пълководец с въодушевени възгласи и започнаха да го величаят като свой император. Някои обаче бяха възмутени от смелостта на Октавиан. В тълпата не липсваха и негови стари врагове. Лепид дотича от палатката си и със силен глас даде команда на стражата: на оръжие! Към групата конници полетяха камъни и копия. Един от спътниците на Октавиан се свлече мъртъв от коня, а самият той получи силен удар в бронята на гърдите си. Без да се бавят нито миг, шепата смелчаци пришпориха конете и изчезнаха зад валовете на лагера.

Легионите на Октавиан настъпиха в боен строй, сякаш имаха намерение да накажат онези, които бяха вдигнали ръка на военачалника им. Но до сблъскване не се стигна, тъй като в лагера на Лепид цареше суматоха. Объркани, запалени от речта на Октавиан, легионерите вече бяха неудържими. Част от тях в стегнати отряди напуснаха лагера и преминаха на страната на младия Цезар. Подир тях тръгнаха и по-нерешителните. Имаше и такива, които искаха да останат верни на военачалника си, но като видяха колко бързо опустява лагерът, и те взеха да скатават палатките си. Нищо вече не можеше да възпре буйната човешка река. Напразни бяха заплахите и молбите на Лепид. Войниците грубо го отблъснаха, когато той се вкопчи в знаменосците, отнасящи орлите и бойните знаци.

След няколко часа в лагера на Октавиан дойде и самият Лепид, който сутринта беше господар на двадесет легиона и на обширни територии. Сега бе свалил пурпурния си плащ и идваше в просто сиво облекло. След него се мъкнеше тълпа зяпачи. Лепид се приближи до трибуната, на която седеше Октавиан, и падна в краката на Цезаровия син. Но младежът го вдигна, за да не прави евтини зрелища на паплачта.

Лепид бе изпратен в Италия. Той живя още четвърт век. Запази имуществото си и длъжността върховен жрец, дадени му от Антоний в първите дни след убийството на Цезар. Трябваше обаче да живее като изгнаник в малкото градче Цирцея, разположено край морето на юг от Рим.

Статилий Тавър, военачалник на Октавиан, завзе Африка без бой. Светът остана само с двама владетели: Октавиан на Запад и Антоний на Изток. За колко ли време?

Великата армия — поход на Изток

Верният приятел Фонтений се прояви блестящо. Бързо се добра до Александрия и в най-подходяща светлина представи на Клеопатра женитбата на Антоний за Октавия. И ето, няколко седмици след като се сбогува с жена си на остров Коркира, Антоний-Дионис отново зърна своята Афродита. Този път се срещнаха в Сирия.

Заедно с майка си пристигнаха и тригодишните близначета — момченце и момиченце. Антоний тържествено, пред свидетели, ги вдигна нагоре. По този начин потвърждаваше, че това са негови деца и той ги признава. Момченцето се казваше Александър Хелиос (Слънце), а момиченцето — Клеопатра Селена (Луна).

Антоний, разбира се, се чувстваше виновен. Трябваше да възнагради любимата жена за годините на самота и мъка. Затова с присъщата си щедрост даде на египетската царица, майка на децата му, хубави и богати земи: Финикия, част от Сирия, Кипър, част от Палестина и Арабия. Никак не го беше грижа, че някои от тези земи влизат в пределите на римската държава. Всъщност, по онова време много васални владетели в Сирия и Мала Азия получиха от Антоний нови земи или затвърдиха предишните си притежания.

Антоний прекара зимата и пролетта на 36 година заедно с Клеопатра в Сирия, защото там беше базата на подготвяния голям поход срещу партите. Преди осемнадесет години, през 54 г. пр.н.е., този народ, който владееше и Месопотамия, нанесе тежко поражение на армията на Крас. Тогава загина и самият Крас. Вече седемнадесет години пленените римски войници пъшкаха в робство, а орлите на легионите красяха двореца на „царя на царете“ на партите, които оттогава много пъти се опитваха да се настанят в римските владения на Изток. Неотдавна, възползвайки се от гражданските войни, те нахлуха в Сирия и Мала Азия.

Още Цезар се канеше да измие позора от поражението на Крас и веднъж завинаги да разгроми партите. Искаше му се да завземе Месопотамия и Иран и като Александър Велики да стигне на Изток чак до Индия. Смъртта го изненада точно когато се готвеше да предприеме този велик поход. Сега Антоний смяташе да осъществи смелия план на своя военачалник. А победата щеше да му осигури не само господство над Изтока, но и безспорно надмощие над Октавиан. Та какво би могъл да противопостави той на славата и могъществото на военачалника, владеещ земите от Адриатическо море до Индийския океан?

Обстановката изглеждаше благоприятна за започване на похода. В Партиа на престола отново се възкачи нов владетел, което предизвика големи сътресения в цялата държава. Старият цар Ирод предаде властта на сина си Фраат. Едно от първите начинания на новия владетел беше да убие баща си и многобройните си братя. Тогава някои партски първенци избягаха в Рим. И макар че по-късно се завърнаха в родината си, Рим успя да установи с тях постоянен контакт.

Антоний събра голяма армия — 10 легиона, 10000 конници, състоящи се главно от испанци и гали, и огромен обоз — общо около 100000 души. Никога дотогава такава огромна армия не бе тръгвала на поход на Изток.

Късно през пролетта на 36 година, когато Октавиан привършваше приготовленията си за нашествието в Сирия, Антоний потегли към голямата гранична река Ефрат. Клеопатра го изпрати дотам. Преди осем години Цезар също я бе посветил в плановете си за покоряване на Партия. Сега пред очите й тръгваха на бой с партите легиони, предвиждани от друг римлянин, с когото бе свързала съдбата си.

Антоний възнамеряваше да нападне Месопотамия от североизток и до този начин да избегне придвижването през откритите равнини, където превъзходната конница на партите можеше да се справи с всеки противник. Точно това бе предизвикало трагичния край на походите на Крас. Затова огромната армия напредваше към изворите на Ефрат, към издигащите се високо в небето арменски планини. Не след дълго пред Антоний се изправи самият владетел на Армения — Артабаз, който му предостави 20000 конни и пеши войници. Артабаз подкрепи плана на кампанията и едновременно с това обърна внимание на римския военачалник, че царят на Мидия, с която Армения граничеше на изток, със същото име Артабаз, е съюзник на партите и че най-хубавият път минава точно през неговите земи.

С бързина, на която го бе научила школата на Цезар, Антоний пое с основната част от армията си през страховитите арменски планини към тогавашната столица на Мидия, град Фрааспа. Там бяха царското семейство и държавната хазна. Самият цар, заедно с армията си, вече беше преминал към партите. Корпусът на Антоний заобиколи от север големия планински масив Арарат, а обозите на армията, заедно с обсадните машини, натоварени на триста коли, продължиха по по-лекия, но по-дълъг път откъм юг. Два легиона, командвани от Опий Статиен, прикриваха обоза.

Антоний беше вече пред Фрааспа, когато му докладваха, че отрядът на Статиен е бил нападнат от големи сили, командвани от двамата царе — партския и мидийския. Той незабавно се върна, за да се притече на помощ, но завари само камари от трупове. Загинали бяха около десет хиляди римляни. Арменците, които се движеха като резерв след Статиен, изобщо не бяха взели участие в битката и веднага се бяха оттеглили в страната си.

Великата армия — отстъплението

Скоро стана ясно колко много са загубили с избиването на отряда на Статиен. Всички обсадни машини бяха унищожени, а без тях бе невъзможно да превземат Фрааспа. Въпреки това Антоний не се отказа от обсадата. Заповяда да бъдат построени нови машини и с най-строги мерки се опитваше да затегне дисциплината. Независимо от това положението се влошаваше с всеки изминат ден. Защитниците на Фрааспа отблъскваха всеки щурм и сами предприемаха успешни атаки. Отряди от парти кръжаха около армията, която обсаждаше града. Не й даваха възможност да се снабдява, но те приемаха бой. Есента наближаваше, нощем ставаше много студено.

Но и партите се страхуваха от наближаващата зима. Затова цар Фраат даде да се разбере, че няма да пречи на римската армия да се върне в Армения.

Точно тогава в лагера на римляните попадна един човек, изпратен сякаш от провидението. Той беше бивш легионер на Крас, попаднал в плен и прекарал при партите седемнадесет години. Едва сега по някакво чудо успял да избяга. Той им показа друг път, който беше по-безопасен, понеже минаваше през по-нагънат терен.

Голямата армия започна отстъплението.

На третия ден се показаха конниците на партите. На петия ден станаха тежки сражения. Римляните дадоха 3000 убити и 8000 ранени. Антоний лично обикаляше ранените войници, за да повдигне духа им, но явно беше угнетен.

От този ден се заредиха дребни, но мъчителни схватки. Въпреки тежкия терен легионите трябваше да се придвижват в гъст строй, за да охраняват обоза. Все повече отпадаха от глад. Някои се хранеха само с трева и корени. Дисциплината съвсем се разклати. Един ден войниците се нахвърлиха върху обоза. Плячка на грабителите стана дори личният багаж на Антоний. А той, убеден, че партите са успели да направят пробив и да нахлуят в лагера, беше готов да се самоубие. Най-после след двадесет и седем дни борба с врага и глада армията стигна до река Аракс, по която минаваше границата между Мидия и Армения. Легионите бяха на 300 мили от Фрааспа. Загубите бяха огромни: 20000 пехотинци и 4000 конници. Повечето от тях бяха покосени от болестите и глада, а не от оръжието на врага.

Сега римляните бяха в приятелска страна, врагът престана да ги преследва. Царят на Армения Артабаз ги посрещна и поздрави на границата. Антоний, макар да го смяташе за предател, трябваше да се преструва, че е приятелски настроен към него. Не след дълго обаче друг враг застраши войниците. Зимата беше изключително тежка, те вървяха през високи планини, газеха дълбок сняг и страдаха от жестокия мраз. Този преход взе живота на осем хиляди души.

Най-после жалките останки от най-голямата и най-добрата армия, която Рим бе изпращал някога срещу партите, се довлякоха до Сирия. Следващия поход на Изток щеше да предприеме едва император Траян след 150 години.

В малко селце край бреговете на Финикия Антоний нетърпеливо очакваше Клеопатра. С него бяха само най-близките му хора. Съсипан от поражението, военачалникът се беше пропил. Погледът му беше впит в далечината, в очакване да зърне платната на корабите, с които трябваше да пристигне египетската царица. Най-после тя дойде, като докара дрехи за армията и малко пари за изплащане на заплатите.

Скоро двамата се върнаха в Александрия.

Победителят и робите

Голямата армия на Антоний започваше мъченическото си завръщане от Фрааспа, а Рим тържествено и радостно приветстваше победителя Октавиан. Сенаторите и населението, нагиздени с венци, излязоха да го посрещнат далеч извън града. На 13 ноември 36 година празничното шествие влезе в стените на столицата. Военачалникът посети най-напред храма на бащините си божества, за да им благодари за победата си над Помпей.

На следния ден Октавиан произнесе в сената реч, която още същия ден повтори пред народа. Той представи историята на борбата си и целите, на които е посветена политическата му дейност. Обоснова необходимостта от прилаганите през изтеклите години сурови мерки. Оповести, че е настъпил краят на гражданските войни. Във връзка с това ще бъдат заличени всички следи от мрачното минало. Списъците на обявените извън закона и на осъдените ще бъдат изгорени, а също ще бъдат опростени неплатените данъци, дългове и наеми. Заяви, че напълно ще бъде възстановен старият републикански строй. Щом се върне от похода срещу партите, Антоний също ще се откаже от извънредните си функции.

Октавиан благодари за почестите, които му признаха народът и сенатът. Прие само някои от тях: ежегодното тържествено честване на 3 септември в памет на победата при Навлоя и поставянето на собствената му позлатена статия на Форума върху колона, украсена с корабни форщевени. Категорично отказа да приеме длъжността върховен понтифекс, която Лепид запази до края на живота си.

Цяла Италия се веселеше, празнувайки края на мрачната епоха на братоубийствени войни. Но за да бъде мирът пълен и траен, Октавиан реши, че е необходимо да проведе още две акции.

Той организира специални отряди за борба с разбойническите шайки, върлуващи на полуострова и в Сицилия. Скоро след това разпрати до всички военни лагери запечатани писма, които пълководците съгласно заповедта трябваше да отворят в един и същи ден. В писмата се нареждаше робите, служили в армията на Помпей и преминали след това заедно с отрядите си на страната на победителите, незабавно да бъдат разоръжени и хвърлени в затвора.

По този начин бяха заловени 36000 души. Около 30000 от тях бяха върнати на господарите им с нареждане да бъдат наказани за назидание на другите. А онези, чиито господари не можаха да бъдат намерени, бяха разпънати на кръст край градовете, където са живели.

Октавия

Октавия замина на Изток, изпълнена с най-светли надежди. Носеше на съпруга си великолепни дарове — доказателство за своите чувства и за братовата си благосклонност. Победеният военачалник не беше забравен, притичаха му се на помощ, забравили бяха връзката му с Клеопатра и раздаването на римски владения. Октавиан дори прокара в сената постановление за благодарствени молитви по случай победите на Антоний над партите. Защото в официалните донесения за неговия поход се говореше само за победи.

Корабите на Октавия караха облекло за армията на Антоний, голям брой товарни животни, пари и скъпи подаръци за офицерите. Придружаваха я и две хиляди войници, които трябваше да се включат в кохортите на личната му охрана. Но в Атина Октавия преживя неприятна изненада. Връчиха й писмо, в което мъжът й я молеше да спре в този град. Той се позоваваше на политическото положение в момента. Възползвайки се от дрязгите между царя на Мидия и партите, той подготвял нов поход от Сирия.

Що се отнася до плановете за нова война, Антоний казваше истината. Вярно беше и това, че е в Сирия. Но истинската причина да спре пътуването на Октавия бе друга. Антоний беше заедно с Клеопатра.

Владетелката на Египет следеше с голямо безпокойство вестите за предвижданата среща между Антоний и жена му. Тя смяташе за необходимо да се противопостави с всички средства на тази среща. Избра една типично женска, винаги успешна тактика. Не сваляше от Антоний влюбения си поглед. Потъваше в дълбока тъга, ако той дори за миг се отделеше от нея. Често, когато се върнеше, той я заварваше да плаче. Клеопатра изтриваше сълзите си бързо и уж крадешком, сякаш искаше да скрие от него някаква тъжна тайна. Все повече слабееше, ставаше все по-бледа. В двора шушукаха, че царицата искала да посегне на живота си.

Кой мъж би устоял на такава искрена, дълбока и безкористна любов. А Антоний беше тщеславен.

Скоро Октавия получи дълго писмо, в което Антоний й нареждаше да се върне в Италия, но да изпрати даровете и войниците в главната му квартира. С тази постъпка Антоний обиждаше не само съпругата си, но и цялото й семейство. Затова Октавиан поиска от сестра си да напусне дома на съпруга си. Октавия отказа. Остана в дома на човека, който открито живееше с друга жена. Отнасяше се еднакво грижливо към своите деца от Антоний и към децата от предишните му бракове.

Изида

В Рим пристигаха печални и все по-страшни вести. Проектът на Антоний за нов поход срещу партите се провали. През есента на 36 година военачалникът се върна в Александрия и отново се отдаде на разгулния живот, с който бе свикнал. Едва през пролетта на следващата година потегли от столицата на Египет за Армения. Защото повече от всичко жадуваше да отмъсти на цар Артабаз за това, че вероломно бе изоставил отряда на Статиан. За да приспи бдителността на арменеца, Антоний разгласи, че организира нов поход срещу партите. С голяма мъка успя да примами Артабаз в лагера си и да го окове във вериги. След това вече лесно превзе цяла Армения.

Безславна беше тази победа, но още по-позорен бе краят на този поход в очите на римляните. Антоний влезе като триумфатор в Александрия. Триумф без съгласието на сената! И то не в Рим, а край Нил! Триумф пред трона на египетската царица! С това Антоний потъпка най-светите римски традиции и явно показа, че ако си извоюва хегемония, столицата на държавата и света ще бъде на Изток. Триумфаторът водеше царя на Армения, окован в сребърни вериги, който обаче се държа с голямо достойнство и смелост. Отказа да се поклони на Клеопатра. За това плати с много мъки, а след три години и с живота си.

В Александрия скоро след триумфа се състоя не по-малко бляскаво, а от политическо гледище още по-важно тържество. В огромната, разкошна зала на градския гимназист се събраха най-знатните граждани на столицата. Върху сребърен подиум бяха поставени позлатени тронове. На двата по-големи седнаха Антоний и Клеопатра. Царицата беше облечена като древната богиня на египетските фараони — Изида. На по-малки тронове седнаха царските деца: дванадесетгодишният Птолемей XVI, наречен Цезарион, защото беше син на Цезар, шестгодишният Александър Хелиос и сестричката му Клеопатра Селена, а също и най-малкият, двегодишният син на Клеопатра и Антоний, Птолемей, наричан Филаделф.

Антоний оповести пред събранието своите важни решения. Клеопатра е царица на царете, владетелка на Египет, Кирена, Кипър и Южна Сирия. Заедно с нея ще управлява Цезарион. Александър Хелиос ще бъде владетел на Мидия, Армения и Партиа, т.е. на всички земи, простиращи се на изток от Ефрат, а по-малкият му брат получава Сирия, Финикия и Киликия.

Тъй раздаваше Антоний земите, които някога влизаха в пределите на великата империя на Александър Македонски. Вероятно в този момент се е смятал за равен на него владетел. Но той забравяше, че на Изток владенията му стигат само до Ефрат, а много от земите западно от тази река, с които той даряваше потомството на Клеопатра, принадлежат на Рим.

А Рим никога не е отстъпвал своите владения и завоевания — дори на Изида.

Надпис, издълбан със свещеното писмо на египтяните в чест на богинята Изида

Аз съм Изида, владетелка на цялата земя. Никой не ще обори законите, установени от мен.

Аз съм най-голямата дъщеря на първия бог, Кронос.

Аз съм съпруга и сестра на цар Озирис.

Аз съм тази, която е дала на хората първите плодове на земята.

Аз съм майка на цар Хор.

Аз съм Северната звезда.

Слава на Египет, който ме създаде^[69].

Говори Октавиан: Моите битки в Илирия

Япигите живеят отвъд Алпите^[70]. Те са силен и див народ. През последните двадесет години на два пъти ни отблъскваха, а освен това нападаха Аквилея и опустошиха нашата колония Тергесте^[71].

Тръгнах^[72] срещу тях по изнурителен планински път, още по-труден поради това, че врагът го беше затрупал с повалени дървета. А когато излязох на билото, неприятелите се оттеглиха по-нататък, в горите. Там направиха засада. Подозирах, че кроят нещо такова, затова вървях през долината, като изсичах дърветата, за да си проправям път, а едновременно част от моите хора вървяха по хребетите от двете страни. Япигите изскочиха из засада и раниха много от нашите, но онези, които вървяха по билото, дотичаха долу и посякоха по-голямата част от нападателите. Останалите отново избягаха в непроходимите дебри, изоставяйки град Терпон. Аз го превзех, но не го опожарих, защото се надявах, че ще се предаде. Така и стана.

След това се отправих към град Метул, столицата на япигите. Този град е разположен сред гориста планина — на два върха над една клисура. Там се бяха събрали около три хиляди смели и добре въоръжени момци, които с лекота отбиваха атаките ни, когато ги обградихме. Започнахме да издигаме насипи. Но защитниците на града спъваха работата ни, като ни нападаха и денем, и нощем, а от стените на града рушаха нашите валове със стенобойни машини.

Най-после стената започна да се срива. Тогава те се заеха да построят отвътре друга и напуснаха разрушените укрепления. Дадох заповед да се заемат и изгорят предишните им позиции, а срещу новата стена да се издигнат два насипа. От тях прехвърлихме до стената четири моста. Част от хората си изпратих от другата страна на града да отвлекат вниманието на метулците, а останалите трябваше да атакуват от мостовете. Аз наблюдавах всичко това от висока обсадна кула.

Част от варварите отблъснаха щурма, а други с дълги лостове подкопаваха мостовете. Най-напред рухна единият, след това и другият. Това много ги окуражи. А когато и третият поддаде, нашите загубиха ума и дума. Никой не се осмели да излезе на четвъртия мост. Слязох от кулата и започнах да хокам войниците. И това не помогна. Тогава сам грабнах щита и се втурнах по моста. Заедно с мене тичаха Агрипа и Хиерон, а също Лут и Волас. Присъединиха се и няколко войници от личната ми охрана.

Когато стъпих на дъските, войниците се засрамиха и се устремиха напред. Мостът не издържа тежестта, продъни се и ни затрупа. Няколко души загинаха, други бяха контузени. Аз бях ранен в десния крак и двете рамене, но веднага се качих на кулата с отличителните си знаци на главнокомандващ и се показах пред войниците, за да видят, че съм жив. Опасявах се да не пуснат слух, че съм загинал. Веднага заповядах да построят нови мостове. Нека врагът не си въобразява, че ще отстъпя! Това най-много изплаши метулците. Видяха, че срещу тях стои несломим противник.

На другия ден пратиха парламентьори. Дадоха петдесет заложници, които сам си избрах, и обещаха да приемат наш гарнизон. Оставиха ни по-високия хълм, а те слязоха на по-ниския. Но когато нашите им заповядали да сложат оръжие, те се разбунтували. Затворили жените и децата си в кметството и поставили стражи, които трябвало в краен случай да подпалят сградата. Самите те започнаха отчаяна атака. Но напираха отдолу, от ниското, и ние ги отблъснахме. Тогава стражите запалили сградата. Много от жените убили първо децата си, после себе си, а някои хвърлили децата си живи в огъня. Тъй цялата младеж на метулците загива в бой, а по-голямата част от неспособните да се бият — в онзи голям пожар. Изгоря и целият град; макар и много голям, от него не остана и помен. След като завладяхме Метул, останалите япиги се уплашиха и се предадоха.

В земята на сегестенците нашите военачалници вече два пъти нахлуваха, но не успяваха да вземат дори заложници. Тогава сегестенците се главозамаяха. Аз тръгнах срещу тях през земите на панонците, които също не бяхме успели да покорим. Това е гориста страна, проточила се от земите на япигите до дарданите. Панонците нямат градове, а живеят на родове по полето и в селата. Не правят общи събрания и нямат върховен владетел. Сред тях има близо сто хиляди боеспособни мъже. Но поради липсата на държавна организация никога не могат наведнъж да се съберат всички. Щом чуеха, че се приближавам, те бягаха в горите и убиваха нашите пръснати войници. Докато се надявах, че ще излязат да ме посрещнат, аз не опустошавах селата и нивите. Но след това, когато се изпокриха, осем дни опожарявах и съсипвах всичко наоколо, докато не стъпих в земите на сегестенците.

Те са подчинени на панонците и живеят край река Сава. Там е укрепеният град Сиския^[73], ограден от река и голям ров. За мен беше много важно да го завзема, защото можех да го използвам като база за снабдяване в предстоящата война с мизите и бастарните. Те живеят отвъд Дунав, а Сава се влива точно в тази река! Корабите, с които щях да превозвам провизиите до Дунав, вече стояха във водите на Сава.

Когато се приближих до Сиския, дойде делегация от града да ме попита защо идвам. Поисках да приемат гарнизон и да ми дадат сто заложници, за да мога да използвам града като опорна точка във войната с мизите; поисках и толкова жито, колкото могат да доставят. Хората от имотното съсловие приеха исканията ми. Народът обаче се разбунтува, въпреки че заложниците бяха вече в мои ръце; всъщност те бяха деца именно на заможни хора. При вида на отряда, който трябваше да остане на гарнизон в града, жителите се спуснаха като луди, затвориха вратите на града и застанаха на крепостните стени.

Наредих да построят мост на реката и да обградят града с насипи и ровове. След затварянето на града започнахме да издигаме два бента. Защитниците често правеха набези, но не можаха да ги превземат. Те хвърляха върху нашите укрепления факли и горящи главни. В същото време на помощ на обсадените се притекоха панонците. Потеглих срещу тях и направих засада. Част от панонците загинаха, другите избягаха. Никой вече не мислеше да помага на отбраняващите се.

След тридесетдневна обсада завладяхме града с щурм. Чак тогава жителите го удариха на молба. Възхитен от тяхната храброст, аз се трогнах от молбите им и не убих никого, нито пък разруших града. Затова пък им наложих данък, а част от града отделих със стена и настаних там гарнизон от двадесет и пет кохорти.

След това се върнах в Рим с намерение да започна кампанията в Илирия през пролетта. Разчу се обаче, че в Сиския изклали гарнизона и аз още през зимата отидох там. Оказа се, че слуховете са били пресилени. Гарнизонът наистина бил в опасност, защото жителите неочаквано го обградили; изненадани, нашите дали много жертви. Но още на другия ден гарнизонът предприел атака и възстановил реда.

Тогава^[74] потеглих срещу далматите^[75], които много се възгордяха, откак изклаха до крак петте кохорти на Габиний и плениха бойните им знаци. Оттогава имаше десет години, а те непрекъснато бяха в бойна готовност. Когато започнах кампанията, отделните племена се споразумяха да си помагат.

Ядрото на техните сили наброяваше дванадесет хиляди воини, избрали за свой предводител Вер. Той се укрепи в града на либурните Промона^[76], който всъщност беше естествено укрепен. Намираше се сред планини, а навсякъде около него стърчаха остри зъбери. Противникът съсредоточи силите си по канарите в града. Вер разположи стражи, които наблюдаваха нашия лагер отгоре.

Съвсем явно започнах да ги ограждам с укрепления, а в същото време тайно пратих храбри доброволци да открият път към височината. Те се скрили в гората и през нощта изневиделица се нахвърлили върху заспалите стражи. Избили ги и преди разсъмване ми дадоха сигнал. Изведох по-голямата част от войските, за да се опитам да превзема града, а на заетия връх изпращах все нови отряди, които атакуваха другите възвишения. Сред варварите настъпи паника. Най-изплашени бяха защитниците на височините, защото там нямаше вода. От страх да не ги отрежат от останалите, всички избягаха в Промона.

Опасах града и двата върха, все още заемани от врага, с общ вал, дълъг седем мили. В същото време отблъснах далмата Тестим, който бързаше да се притече на помощ на съюзниците си в Промона. Преследвах го чак до планините. След това — пред очите на Тестим! — завзех Промона, и то още преди да довърша укрепленията. Ето как стана това. Обсадените предприеха атака! Нашите ги отблъснаха храбро и се втурнаха подир бягащите, като нахълтаха в града заедно с тях и избиха една трета от защитниците. Останалите избягаха в замъка. Пред вратите му оставих на стража една кохорта. На четвъртата нощ варварите я нападнаха. Изплашена, кохортата изостави позициите. Все пак успях да удържа удара на неприятеля и на следния ден превзех замъка. Неговите бранители се предадоха. Наказах кохортата, която беше напуснала позициите си: всеки десети войник, както и двамата центуриони, отидоха под меча на палача. Останалите войници от кохортата през лятото получаваха за храна вместо пшеница — ечемик.

Така превзех Промона. Тогава Тестим раздели отрядите си, за да се скрият на различни места. Поради това не можахме да ги преследваме надалеч; не исках да пръскам силите си, още повече, че не познавахме пътищата, а следите се бяха заличили. Все пак превзех град Синодий, намиращ се в края на гората, където преди години далматите бяха нападнали из засада войските на Габиний; това е дълга, дълбока клисура сред високи планини. Опожарих Синодий. В планините пратих отряди, които трябваше да се движат успоредно с мен, а аз поех през клисурата, като изсичах гората, заемах градовете и палех всичко по пътя си. Обсадих град Светвания, а варварите се стекоха да го спасяват. Отблъснах ги и не им позволих да се доближат до града. По време на тези битки ме улучиха с камък в коляното и дълго време трябваше да се лекувам.

Щом се почувствах по-добре, заминах за Рим, за да поема консулството заедно с Волкаций Тул. Поверих командването на кампанията на Статилий Тавър. На Нова година^[77] встъпих в длъжност и същия ден я предадох на Автроний Пет, защото отново се отправих на поход срещу далматите. Отрязани от източниците на продоволствие, те вече страдаха от глад, затова излязоха и се предадоха, молейки за милост. Съгласно моята заповед дадоха като заложници седемстотин момчета, върнаха пленените бойни знаци на Габиний и освен това обещаха да плащат дължимите данъци още от времето на моя баща Гай Цезар. Оттогава те станаха послушни поданици. Възвърнатите бойни знаци занесох в Рим и положих в портика, наречен Октавианов.

След далматите за милост ме молиха и дербаните^[78]. Те също дадоха заложници и се зарекоха да изплатят дължимите данъци. Изобщо всички народи, срещу които тръгвах, сключваха договор и даваха заложници. Не направиха това само онези, до които не успях да стигна поради разклатеното си здраве. Но по-късно и те станаха наши поданици^[79].

Тези битки Октавиан водеше по същото време, когато Антоний си почиваше в Александрия след несгодите на похода срещу партите, когато вероломно завладя Армения и когато триумфално влезе в столицата на Египет.

Октавиановите походи в Панония и Далмация се диктуваха от стратегически причини: необходимо бе североизточната граница на Италия да се осигури и да се премести възможно най-далеч по посока на Дунав. Иначе в очите на римляните тези земи бяха бедни, а жителите им — достойни за съжаление. Ето как се оплаква един от наместниците на Панония дори два века по-късно.

От всички хора тези живеят при най-лоши условия. И земята неплодородна, и климатът противен. Тук не се отглеждат нито маслини, нито лозя, а и да зърнеш някъде, те са хилави и дребни, тъй като през по-голямата част от годината цари люта зима. Жителите се хранят с ечемик и просо, а и питието си приготвят от тях. Аз не познавам по-храбър народ, защото те не притежават нищо от онова, което прави живота ценен^[80].

Октавиан не постигна крайната цел на похода си в Илирия. Принуден бе да прекъсне кампанията, но не по здравословни причини. Имаше много по-важни от тях.

Студената война

Защо си се променил толкова? Защото живея с царицата ли? Тя ми е жена. А впрочем сега ли е започнало това или преди девет години? А ти да не би да си верен на Ливия? Обзалагам се, че след прочитането на това писмо ще преспиш с Тертула или с Терентила, с Руфила или пък със Салвия — а може дори с всичките! Толкова ли е важно с коя се любя^[81]?

Антоний действително се ожени за Клеопатра (без дори да си направи труда официално да се разведе с Октавия) и този факт имаше политическо значение, защото той стана съпруг на владетелката на една богата страна. Истина беше и това, че Антоний се държеше като източен владетел, който изобщо не се интересува от работите на Рим и гледа само да осигури солидно наследство на потомците си. Истина беше най-сетне и това, че Антоний официално призна Цезарион за син на Цезар.

Имаше, разбира се, и доста неща, за които Антоний можеше да упрекне Октавиан. Преди всичко той и досега не беше изпратил на Изток обещаните двадесет хиляди легионери; освен тава самоволно бе заел Африка и лишил Лепид от власт; най-после той не беше върнал на Антоний всички кораби, предоставени му за похода срещу Помпей.

В основата на големия спор стоеше простият факт, че светът беше малък за двамата…

Откак Октавия се върна от Атина, напрежението непрекъснато растеше. По-късно се чу за вероломното залавяне на арменския цар, за триумфа в Александрия, за раздаването на римски владения, за сватбата с Клеопатра. В Рим постъпките на Антоний се следяха със загриженост и възмущение не само от Октавиан. Клеопатра никога не успя да спечели симпатиите на Рим, а напоследък Антоний прекалено ясно показваше, че я смята за действителна владетелка на Изтока. Това нараняваше гордостта на римляните.

Независимо от всичко Антоний все още имаше много съюзници край Тибър. Между тях бяха и двамата консули Гней Домиций и Гай Созий, които съгласно споразумението в Мизен встъпиха в длъжност на 1 януари 32 година.

Антоний им съобщи за даренията, които беше направил на Клеопатра и нейните деца. Същевременно искаше сенатът официално да ги потвърди. Консулите си даваха сметка, че това може само да навреди на Антоний, затова предпочетоха да си мълчат по този въпрос. По същото време Октавиан забрани да се прочете второто писмо на Антоний, в което той уведомяваше сената за своите мними победи в Армения.

Положението се усложняваше още повече от обстоятелството, че в края на 33 година официално изтичаше срокът на триумвирата. За Антоний това беше без значение, той имаше подкрепата на египетската царица, но Октавиан от този момент можеше да разчита само на своя авторитет и верността на войниците си. В същото време привържениците на Антоний в Рим разгласяваха, че той е готов да се откаже от всички пълномощия и да възстанови напълно стария републикански строй. В сената консулът Созий произнесе реч, в която остро разкритикува отсъстващия Октавиан. Той дори предложи проектопостановление, насочено против него. Само „ветото“ на един верен на Октавиан народен трибун отклони надвисналата опасност.

След няколко дни Октавиан влезе в сената, обкръжен от въоръжени войници и приятели. Зае мястото си между двамата консули и отговори на речта на Созий, без да пести острите обвинения по адрес на Антоний, както и по адрес на присъстващия консул. Изрази съгласие да се възстановят старият строй и свободите при условие, че самият Антоний се завърне в Рим и съдейства за нормализиране на отношенията. Съобщи също, че няма да пречи на никого да замине на Изток. Тези думи бяха разбрани правилно. През следващите дни двамата консули, а след тях и около триста сенатори напуснали Рим.

И тъй, от столицата отсъстваха най-важните сановници. Сенатът се превърна в един обезглавен труп. Формално погледнато, Антоний би могъл да заяви, че сега законното правителство е на негова страна. Но точно това улесни следващите действия на Октавиан. Защото сановниците и сенаторите, които останаха в Рим, бяха негови непоколебими съмишленици.

Антоний реагира на Октавиановата реч по най-долен начин. Нанесе удар на най-слабия и най-малко виновния. Октавия получи писмо за развод и трябваше незабавно, в присъствието на приносителите му, да напусне дома на мъжа си. Тя не се противопостави и дори взе всичките деца на Антоний.

По това време от Изток започнаха да пристигат в Рим досегашните привърженици на Антоний, които се чувстваха зле в атмосферата на ориенталския двор. Високомерието и капризите на Клеопатра болезнено нараняваха гордостта на римските сенатори. Сред другите знаменитости тогава се появи и Мунаций Планк — същият, който преди девет години, по време на перузийската война, сформира два легиона срещу Октавиан. Сега, за да изкупи предишната си вина и да го увери в приятелските си чувства, той му предаде ценни сведения: при весталките се пазело завещанието на Антоний, чието съдържание Планк знаел добре, тъй като е бил свидетел при заверяването му.

Весталките отказаха да дадат документа, но Октавиан го взе насила и го прочете в сената. Рим научи, че Антоний приписва огромни суми на децата на Клеопатра; че желае да бъде погребан заедно с царицата в обща гробница; че още веднъж признава Цезарион за син на Цезар.

Това предизвика огромно възмущение. Същевременно се разнесоха слухове, че Антоний смятал да направи Клеопатра владетелка на Рим и да пренесе столицата в Александрия. Вълната от възмущение беше използвана, за да се организират манифестации, изразяващи единството на всички римски граждани в Италия и в западните провинции. Същия ден те тържествено положиха индивидуално и групово клетва за вярност пред Октавиан, като изразиха волята си да защищават държавата под неговото командване.

Скоро след това, опазвайки всички запазени от векове церемонии, заобиколен от жреците в храма на богинята на войната — Белона, Октавиан обяви война на Клеопатра.

Първите действия

Ако Антоний беше нападнал през 32 година, сигурно щеше да победи. Тогава Октавиан не беше готов за война. Нещо повече, тъкмо тогава той трябваше да се справя с големи вътрешни трудности. Цяла Италия демонстративно му се закле във вярност — и цяла Италия демонстративно отказваше да плаща данъци за военни цели. Стигна се дори до тревожни размирици, които той трябваше да потушава с помощта на войската.

А Антоний се бавеше, макар че още през 33 година съсредоточи голяма армия в Ефес. Неговата мудност се дължеше преди всичко на присъствието на Клеопатра и на нейния двор. Римските офицери и сенатори неведнъж обръщаха внимание на Антоний, че по различни причини е желателно царицата да се върне в Египет, докато трае войната. Тя обаче категорично отхвърляше всички внушения от този род. Вероятно се страхуваше, че след заминаването й Антоний ще изпадне под влияние на привържениците на Октавия и мира. А такива имаше дори сред най-близкото му обкръжение. Наистина, Клеопатра имаше пълно право да участва в похода, тъй като имаше огромен дял в него. Тя даде на Антоний две хиляди златни таланта, осигури продоволствието на армията, достави много кораби.

От Ефес дворът на Антоний и Клеопатра се пренесе на остров Самос. Там си прекарваха времето весело. Също така приятен беше и престоят им в Атина през 32 година. Градът на Перикъл и Сократ се чудеше как да изрази преклонението си пред владетелката на Египет, само и само тя да забрави, че преди няколко години беше посрещнал с почит и симпатии Октавия.

След това Антоний и Клеопатра се пренесоха на остров Коркира в Йонийско море. Но есента наближаваше и те се върнаха на континента. Установиха се в Патра — важно пристанище в Пелопонес при входа на Коринтския залив, отлична изходна точка за нашествие в Италия.

Военната флота на Антоний от петстотин огромни кораба вече чакаше в Амбракийския залив. Той беше дълбоко врязан в епирския бряг и безопасен, защото с морето го свързваше много тесен пролив. Сухопътната армия наброяваше общо тридесет легиона, но от тях само деветнадесет бяха в Гърция. Заедно с обоза тук имаше сто хиляди души пехота и дванадесет хиляди конници. Останалата част от легионите на Антоний беше разквартирувана в Египет, Сирия и Киренайка.

На 1 януари 31 година Октавиан стана консул. Според договора отпреди години заедно с него същата година трябваше да стане консул и Антоний. Но след последните събития съпругът на Клеопатра, разбира се, беше лишен от тази почетна длъжност по силата на едно постановление, издадено от останалите в Рим сенатори. Сега заедно с Октавиан консул трябваше да стане Месала Корвин. Антоний, естествено, не призна това решение. Той продължаваше да се нарича триумвир, към което прибави и титлата „консул за трети път“. Но същевременно заявяваше, че половин година след победата над Октавиан ще се откаже от властта.

На могъществото на Антоний Октавиан можеше да противопостави далеч по-малобройни сили. През пролетта на 31 година той ги събра в Брундизий. Разполагаше с около двеста и петдесет военни кораба — по-малки от източните, но бързи и подвижни, а също и осем легиона и дванадесет хиляди конници. Начело на тези войски Октавиан отплава от Брундизий. Той зае Коркира, след което направи десант при нос Керавнион на епирския бряг. Оттам се придвижи на юг и се установи на бивак на една височина, там, където започва полуостровът, затварящ входа на Амбракийския залив. Корабите стояха на котва в плиткото заливче от западната, външна страна на полуострова.

При вестта за тези действия на Октавиан Антоний и Клеопатра се уплашиха за флотата си и незабавно се отправиха към Патра. Лагерът им се намираше на южния полуостров, между храма на Аполон и градчето Акциум. Към вече разквартируваните легиони на Антоний бързо прииждаха други, от различни краища на Гърция и Епир.

Дълго време инициативата беше в ръцете на Антоний. Той премести част от войските си на северния полуостров, по-близо до позициите на Октавиан. Възнамеряваше да откъсне противника си от източниците на вода, което обаче не му се удаде, защото трябваше много да разтегли фронта си и да се изложи на постоянни атаки. Дори по-лошо, скоро се оказа, че новият лагер е построен на място с нездравословен климат. Хората масово измираха от треска, а това заплашваше много от корабите да излязат от строя. Сред войниците се ширеше дезертьорство. А и преди трудно се набираха необходимите гребци за толкова много плаващи колоси. За тази цел от месеци вече грубо отвличаха хора от местното население — мирни гръцки селяни, пастири, дори непълнолетни момчета и нищо неподозиращи минувачи — и ги връзваха за веслата.

От Пелопонес Антоний също получаваше лоши вести. Октавиан бе изпратил там морска ескадра под командването на Агрипа. Този превъзходен военачалник бързо успял да завладее остров Левкадия^[82], а по-късно дори пристанището Патра, и по този начин отряза Антоний от главната му линия и от снабдителните бази. Бившият консул Созий, сега командващ една от ескадрите на Антоний, атакува част от корабите на Октавиан. Той ги обърна в бягство, но по време на преследването се натъкна на връщащия се Агрипа и претърпя поражение.

При това положение Антоний реши да се върне в стария лагер на южния полуостров.

Квинт Делий

Някои го наричаха негодник и „политически акробат“. А той просто беше много интелигентен, имаше дипломатически способности и чувство за хумор. А какво да прави един разумен човек, ако му се е паднало да живее във време на постоянно сменящи се политически групировки. Вчерашният спасител на отечеството днес е враг на народа. Неотдавнашният престъпник сега се радва на най-високи почести. Делий веднага разбра, че който смята за сериозни лъжливите декларации и програми на водачите на групировките, е глупак. Навреме да застанеш на страната на по-силния — това е цялата мъдрост.

През 43 година Делий замина на Изток заедно с Долабела, а когато Долабела без никаква нужда уби Требоний и по този начин извърши престъпление, Делий веднага взе страната на Касий. Служи му вярно цяла година. При Филипи прозря, че Касий играе лошо. Без да се бави, премина на страната на Антоний. Служи му вярно десет години. Именно Делий през 40 година убеди Клеопатра да отиде веднага в Тарс при Антоний и й подшушна идеята да изиграе ролята на Афродита. По-късно той взе участие в похода срещу партите и дори го описа. През 34 година преговаря с царя на Армения и го примами в лагера на Антоний.

Напоследък обаче Делий изпадна в трудно положение. Някой беше казал на Клеопатра, че той урежда тайните любовни срещи на Антоний. Една ревнива жена е по-страшна от отровна змия, особено когато е владетелка и разполага с опитни отровители. За да спаси Делий, Антоний го изпрати далеч от лагера при Акциум да вербува наемници сред съседните народи. Щом лагерните укрепления се скриха от погледа му, Делий изведнъж се почувства нов човек, с нови политически възгледи. По най-краткия път тръгна към лагера на Октавиан.

Всъщност той не беше нито първият, нито последният. Бягствата от лагера на Антоний ставаха едва ли не масови. Неотдавна на страната на Октавиан премина самият Гней Домиций Ахенобарб, от години най-верен съюзник на Антоний, консул от предишната година. Той също беше възмутен от поведението на Клеопатра. Наистина идването на Домиций не донесе особена полза на Октавиан. Изтощен от пристъпите на треската, бившият консул почина няколко дни след бягството си.

Трябва да се признае, че Антоний постъпи рицарски с Домиций. Изпрати всичките му вещи и цялата прислуга. Но когато бягствата зачестиха, любезността на Антоний се изпари. Той стана мнителен и жесток.

Делий не дойде с празни ръце при новите си приятели. Непосредствено преди отпътуването си беше участвал във военен съвет и знаеше последните планове на Антоний. Той осведоми Октавиан, че предстои решителна морска битка. За това настоява Клеопатра. Тя смята, че трябва да се използва все още голямото числено превъзходство на корабите; дори и тази битка да не завърши в полза на Антоний, може да се измъкнат от Акциум и да пренесат военните действия на друго място. Римските офицери са за битка на сушата, но пред волята на царицата тяхното мнение нищо не означава.

Следващите донесения потвърдиха тези сведения. Флотата на Антоний се готвеше да излезе в открито море, за да даде бой на противника. Слабите кораби потопяваха, а с гребците от тях се подсилваше екипажът на останалите. На корабите бяха натоварени двадесет хиляди легионери и две хиляди стрелци. Другата част от войските на Антоний оставаше в лагера.

От този момент Квинт Делий влезе в кръга на Октавиановите приятели.

Мисли, които поетът Хораций Флак е посветил на политика Квинт Делий

В тежки мигове винаги се старай да запазиш присъствие на духа, както в минути на щастие не даваш воля на радостта си.

Защото някога, Делий, все пак ще умреш. И все едно е дали ще прекараш живота си в тъга, или всеки празничен ден ще се гощаваш със старо вино, излегнат спокойно на тревата.

Там, където високият бор и бялата топола приветливо разстилат мила сянка, където забързаните води на потока скачат по стръмното корито, там заповядай да ти донесат вино и бързо увяхващи рози — докато ти позволяват това имотът, годините и провидението. Някога ще напуснеш големите си имения в планините, и къщата, и вилата, покрай която тече жълтият Тибър. Ще оставиш всичко това и богатствата, които си трупал, ще станат собственост на твоя наследник.

Няма значение дали си богат, от знатен род, или прост сиромах и спиш под голо небе. Така или иначе, ще станеш жертва на безмилостния бог на подземния свят. Всички отиваме там, съдбата на всички нас е шепа прах в една урна. Рано или късно ще дойде и нашият ред. Тогава лодката на Харон ще ни закара там, откъдето няма връщане^[83].

Битката при Акциум

Случи се нещо невероятно, небивало. Военачалникът напусна армията си по време на битка. Избяга, преди да се е решила съдбата на битката. Предаде войниците си. Опозори името си и погреба бъдещето си.

Едва на 2 септември двете флоти застанаха готови за бой. Това беше първият ясен ден след продължителните бури и дъждове. Антоний сам оглавяваше дясното крило, лявото пое Созий, а в центъра беше Марк Октавий. Шестдесетте кораба на Клеопатра стояха в резерв. Срещу тях отляво надясно се наредиха ескадрите на Агрипа, Месала Корвин и Октавиан.

Сутринта флотите няколко часа останаха на позициите си, като изчакваха подходящ момент. Пръв се изнесе напред винаги нетърпеливият Созий. Тогава лесноподвижните кораби на Октавиан отстъпиха навътре в морето, където по-добре можеха да използват своето предимство. Подир тези ескадри и двете линии се раздвижиха. Следобед корабите се приближиха и започна сражението. Всъщност силите на двете страни бяха равни. Антоний имаше около триста колоса, корабите на Октавиан сега бяха повече, но с по-слаба конструкция.

Битката беше в разгара си, когато внезапно се забеляза объркване в позициите на Антоний. Оказа се, че египетската ескадра на Клеопатра, намираща се до този момент в тила, тръгва в открито море. Вятърът беше попътен, корабите вдигнаха платна и скоро оставиха далеч назад сражаващите се римляни. Причина за това налудничаво тръгване беше единствено истеричният страх на тази жена да не затворят флотата й в Амбракийския залив, в случай че победи Октавиан. На Клеопатра й се струваше, че само в открито море може да бъде свободна и сигурна, че ще се върне в родината.

Корабът на Антоний веднага подгони отдалечаващата се ескадра. Оттам го забелязаха, корабът на Клеопатра спря, прие на палубата си военачалника и веднага продължи на юг. Бегълците се чувстваха сигурни, защото корабите на Октавиан, със свалени платна и мачти заради боя, не можеха да ги преследват.

А в това време битката при Акциум продължаваше с неотслабващо ожесточение. Изоставените войници изпълниха дълга си докрай. Едва надвечер, когато Октавиан заповяда да хвърлят огън по корабите, съпротивата отслабна. В тази битка загинаха дванадесет хиляди войници на Антоний, а от страна на победителя жертвите бяха пет хиляди души.

Три дни египетските кораби плаваха към Пелопонес и три дни Антоний стоя неподвижен на палубата. Подпрял глава на ръцете си, той не отговаряше на никого. Чак когато спряха при Тенар, южния нос на Пелопонес, придворните дами на Клеопатра го склониха да говори с господарката им.

От Тенар Антоний изпрати бързоходци в своя лагер при Акциум. Те носеха заповед: Канидий Крас, когото беше оставил начело на сухопътната армия, да я поведе към Азия през Македония. Но когато бързоходците пристигнаха, армията вече я нямаше. Седем дни след морската битка легионите на Антоний отхвърляха предложението на Октавиан да се предадат и да преминат на негова страна. Склониха, едва когато разбраха, че през нощта са ги напуснали тайно и Канидий Крас, и почти всички офицери.

Така завърши битката при Акциум, една от най-важните и най-необикновените в световната история. Битката е толкова невероятна, че и до днес се правят опити така да се възпроизведе ходът й, че да отговаря на някаква логика и план. Някои поддържат, че корабите на Клеопатра отплавали по предварително решение, други — че подир Антоний трябвало да тръгне цялата флота, но тя не успяла да се измъкне от корабите на Октавиан. Има и още по-умозрителни тълкувания. Но самите факти са достатъчно ясни и красноречиви. Войниците на Антоний едва в последния момент се ориентирали, че техният военачалник ги е изоставил, и не искали да повярват! А сухопътната войска цели седем дни го чакала да се върне!

Не всичко в историята може да се обясни по железните закони на логиката. И дали наистина е толкова необикновено — една уплашена жена да побегне слепешката, а влюбеният мъж да се втурне като луд след нея?

Веселби и научни занимания

Корабите на Клеопатра влизаха в пристанището на Александрия, украсени с гирлянди от цветя, а от палубите им се носеха радостни триумфални песни.

Разбира се, с този декор тя успя да заблуди жителите на столицата за съвсем кратко време. Но то беше достатъчно на царицата, за да хване здраво кормилото на управлението. Който изразеше по някакъв начин радостта си от поражението, заплащаше с живота си. Всъщност и богатството също можеше да бъде достатъчна причина за смъртна присъда. Царицата имаше нужда от пари. Затова конфискуваше частните владения и ограбваше съкровищата на храмовете, недокоснати от времето на фараоните.

Парите бяха необходими за продължаване на войната — нещо, за което Клеопатра се готвеше с цялата си енергия. Пари бяха нужни и в случай на окончателно поражение и бягство в далечни страни. Клеопатра мислеше сериозно и за такава вероятност. Имаше предвид Испания или Индия. В Испания още тлееха огнищата на съпротива срещу римляните, а Индия беше толкова далеч, че там никаква средиземноморска сила не би могла да достигне бегълците. В Червено море вече чакаха кораби, готови да тръгнат накрай света. Едновременно с това царицата трескаво се мъчеше да си спечели съюзници. Навсякъде из Близкия изток се сипеха дарове и обещания. Дори и на далечна Мидия в знак на приятелство бе изпратен прекрасен дар: главата на арменския цар Артабаз, който преди няколко години отказа да се преклони пред владетелката на Египет.

Антоний пристигна в Александрия малко по-късно, тъй като първо се отби във Вирена, за да доведе оттам четирите си легиона. Но техният комендант, който вече знаеше за поражението при Акциум, дори не пусна военачалника в лагера, а скоро след това мина под заповедите на Октавиан. След този нов удар Антоний беше готов да свърши със себе си, но скоро промени намерението си и се върна в Александрия. Отначало не се показваше публично. Живееше в пълно уединение край морето, на дигата, водеща към морския фар на островчето Фарос. Известно време живя като отшелник, потънал в горчиви мисли, изпълнен с омраза и презрение към човешкия род.

Когато се върна в двореца си, той, заедно с жена си, се хвърли във водовъртежа на развлеченията и пировете, сякаш искаше да навакса пропуснатото през дните на усамотението. Известно време пируваха по случай официално обявеното пълнолетие на Цезарион и на Антил, сина на Антоний и Фулвия. Вярно, че момчетата още не бяха навършили осемнадесет години, но се смяташе, че като ги обявят за пълнолетни, те ще могат да изиграят някаква роля в политиката при поражение или смърт на родителите.

А в това време отвсякъде идваха новини за поражения и неуспехи. В Александрия пристигна Канидий Крас и потвърди вестта за преминаването на легионите при Акциум на страната на Октавиан. Научиха и за измяната на верния съюзник Ирод, царя на Юдея. Пратениците, дошли от Червено море, донесоха новината, че арабските шейхове подпалили корабите, приготвени за плаване до Индия.

Колкото по-черни облаци се трупаха на хоризонта, толкова по-буйни ставаха веселбите в царския дворец. От тази лудост постепенно се зарази целият град. На времето Антоний и Клеопатра бяха основали веселия съюз на „несравнимите в забавленията“. Сега на негово място изникна друг, с по-красиво название: „Дружество на умиращите заедно“. Изисканата пищност на безумните оргии, организирани от това дружество, остана за дълго в паметта на хората.

Но Клеопатра намираше време и за други, значително по-полезни занимания. Тя правеше научни изследвания върху действието на смъртоносни отрови. Търсеше отрова, която да предизвика бърза и безболезнена смърт. Опитите си правеше върху затворници. Царицата установи, че бързодействащите отрови причиняват остри болки, но по-слабите пък забавят смъртта. Особено внимание отдели на змийската отрова. Ден след ден в затворническите килии и подземия пускаха най-ужасни влечуги, а красивата владетелка внимателно следеше как се гърчат нещастните жертви и се вслушваше във воя на хората, обезумели от страх и болка. Малко са в историята изследванията от този род, провеждани в толкова широк мащаб и толкова системно.

Накрая царицата стигна до извода, че най-добри свойства има отровата на определен вид змии. Действа светкавично, без да предизвиква конвулсии и стонове.

Рожденият ден

Октавиан се приближавате бавно, но неотвратимо като съдба.

След битката при Акциум той се отправи към Атина и после към остров Самос. Зае се с въвеждането на нов ред на Изток. Тук го завари началото на 30 година, когато за четвърти път стана консул. Но още посред зима трябваше да се върне в Италия, защото бяха избухнали безредици сред бившите легионери на Антоний. Те искаха земя и награди наравно с ветераните на Октавиан. Меценат, който беше останал в Рим, не можа да се справи с метежниците. Октавиан се върна в Брундизий за един месец, въдвори ред и пак се отправи на Изток. Той усмири войниците както с парите, които вече бе успял да изстиска от гръцките градове, така и с обещанието да ги възнагради щедро, след като завладеят съкровищата на Египет.

През пролетта на 30 година, след като прекоси Мала Азия, Сирия и Палестина, Октавиан вече беше близо до Александрия.

Клеопатра и Антоний започнаха тайни преговори с него наскоро след победата му при Акциум. Тайната беше двойна, защото заедно проводиха едни пратеници, а други — поотделно, тайно един от друг. Египетската царица заявяваше, че е готова да сключи мир и дори да абдикира в полза на децата си. Това беше официалната версия. А тайно изпрати на Октавиан символите на властта си в знак на пълно подчинение. Антоний пък го молеше да му разреши да живее свободно в Египет или в Атина, сам, в уединение.

Октавиан пренебрегна предложението на Антоний. А отговорът до Клеопатра беше пълен със заплахи и завършваше с думите, че чак когато тя се откаже от царската власт и прекрати военните действия, ще може да се говори за бъдещето. Тайно обаче Октавиан нареди да й кажат, че тя ще запази царството си, ако убие Антоний.

Вторите пратеници от Египет предадоха обещанието на Клеопатра да даде значителна сума пари. В писмото си Антоний се позоваваше на старото приятелство и роднинство, оправдаваше се за любовта си към египтянката и накрая припомняше някакви стари общи любовни приключения. Всичко това беше жалко и недостойно. Като дар предаваше на Октавиан Публий Турулий, един от последните живи убийци на Цезар. Тайно съобщаваше на Октавиан, че е готов да се самоубие, ако по този начин би могъл да спаси Клеопатра. Турулий беше посечен, но Антоний не получи в отговор нито дума.

Като трети пратеник от Антоний пристигна най-големият му син Антил с голямо количество злато. И той се върна в Александрия без отговор.

Всички писма на Октавиан до Клеопатра бяха издържани в остър тон. Но в царския двор се появи негов довереник — освободеният роб Тире. Той водеше с владетелката дълги поверителни разговори. По всичко личеше, че вече се плетат нишките на тайно споразумение. Разнесоха се даже слухове, че чрез този посредник Октавиан уверява Клеопатра в любовта си към нея.

По-трезвите хора бяха на мнение, че победителят се стреми само да заграби египетските съкровища изцяло и без главоболия. Не беше тайна, че Клеопатра беше събрала скъпоценностите си в специални скривалища близо до храма на Изида. Едни твърдяха, че там има и леснозапалими вещества, за да бъдат унищожени богатствата в случай на поражение, а други — и това изглежда беше по-вярно, — че съкровищата са събрани там, за да са им под ръка в случай на бягство.

Съвещанията между Тире и царицата не убегнаха от вниманието на Антоний. Той изпадна в бяс, заповяда да нашибат с пръчки Тире и го изпрати на Октавиан. Тогава, за да разсее подозренията на мъжа си, Клеопатра уреди великолепен пир по случай рождения му ден. Александрия, най-богатият град в тогавашния свят, още не беше виждала такъв разкош.

Антоний шумно отпразнува своя петдесет и трети — и последен — рожден ден.

Битката, която не се състоя

Обръчът на смъртта се затягаше около двореца в Александрия. Легионите от Вирена, командвани сега от един приятел на Октавиан, младия Гай Корнелий Гал, напредваха на изток по крайбрежието и вече бяха заели град Паретоний на границата между Либия и Египет.

Антоний веднага се отправи натам. Искаше още веднъж да се опита да привлече войниците, които толкова години бяха служили при него. В краен случай смяташе да ги задържи насила, с помощта на верните му все още отряди. Ала опитите му да се споразумее с легионерите се провалиха, а корабите на Антоний, които нахълтаха в пристанището на Паретоний, бяха унищожени. Октавиан, който идваше откъм Палестина, вече беше на египетска земя. Голямата крайбрежна крепост Пелузион, която охраняваше пътя към Александрия от изток, отвори без бой вратите си пред него.

Открито се говореше, че комендантът на крепостта Селевк направил това по тайна заповед на самата Клеопатра. Когато Антоний се върна в столицата, царицата, сякаш за да докажи невинността си, заповяда да му предадат жената и децата на Селевк, за да ги накаже за назидание. И така, битката за Александрия щеше да се води пред самите стени на града. Макар че положението беше безнадеждно, Антоний реши да се бори по всякакъв начин и с всички средства. Незабавно тръгна да посрещне противника. Връхлетя като ураган върху конницата на Октавиан и я прогони чак до лагера му.

Върна се в двореца, сияещ от радост. Влезе въоръжен в покоите на царицата, като водеше със себе си войника, проявил най-голяма храброст в сражението. Царицата дари конника с позлатена броня и шлем. Същата нощ щедро награденият войник избяга в лагера на Октавиан. Никой вече не вярваше в делото на Антоний.

Изоставеният и предаден от всички военачалник все още не се предаваше. В лагера на Октавиан се появиха позиви, в които се обещавала по шест хиляди сестерции награда на всеки, който премине на страната на Антоний. Октавиан прочете една от тях пред строя. Войниците изслушаха предложението на победения военачалник със смехове и подигравки.

Антоний изпрати на противника си предложение да се бият сами един срещу друг. Получи презрителния отговор, че може да си избере един от многото начини да умре…

Сутринта на 1 август Антоний разположи последните си отряди на хълмовете пред столицата. Египетските кораби в морето тръгнаха в атака. На тях той възлагаше най-големите си надежди. Затова следеше напредването им с напрегнато внимание. Вече са близко до позициите на врага, след миг ще започне битката…

Ала всички кораби вдигнаха веслата нагоре — предаваха се и поздравяваха врага. Примерът на флотата бе последван от сухопътните части.

Смъртта на Антоний

Когато пълководецът без армия Марк Антоний бързаше към двореца, на пътя го пресрещна изплашената прислуга на Клеопатра. Царицата се затворила във великолепната гробница, която бе наредила да издигнат близо до храма на Изида, и там се самоубила.

Антоний влезе в стаята си и свали ризницата. Прислугата и няколко приятели го наобиколиха. Той се обърна към тях с едва забележима тъжна усмивка:

— Такъв военачалник съм, че дори една жена излезе по-смела от мен.

Извика верния си роб Ерос и му припомни отдавнашната си молба да му забие меча в сърцето. Ерос взе меча, замахна — и го заби в гърдите си. Издъхна в краката на господаря си. Антоний го изгледа с възхищение и каза:

— Ти хубаво ми показа как се прави това!

Но самият той не заби меча толкова сръчно — улучи стомаха си, и то не смъртоносно. Окървавен се строполи на леглото, но не изгуби съзнание, а стенеше и молеше присъстващите да го доубият. Всички обаче се разбягаха и го оставиха да се гърчи от болка, надавайки ужасни викове.

Така го завари секретарят на Клеопатра, Диомед. Той му съобщи, че царицата още не се е самоубила, жива е и иска да види мъжа си.

Диомед извика няколко роби и те на ръце занесоха Антоний до огромната гробница. Но тежката плоча на входа й беше спусната и не беше лесно да я вдигнат. Тогава Клеопатра и двете робини, затворени заедно с нея, спуснаха въже от горния прозорец. Вързаха ранения и трите жени с мъка започнаха да дърпат нагоре мъжа, целия в кръв и полуприпаднал от болки.

Когато най-после го вкараха в гробницата, царицата го положи на ложето си и го покри с одеждите си. Горчиво плачеше и го наричаше свой мъж и господар. Антоний поиска вино. Отпи малко и успя да каже няколко думи. Молеше я да не скърби. Той умира щастлив. Преживял е много прекрасни мигове. Бил е един от най-прославените хора. Постигнал е голямо могъщество. И сега умира достойно — като римлянин, победен от римлянин.

Посмъртно прикован на позорния стълб

Още докато робите носеха на ръце смъртно ранения Антоний при Клеопатра, някой от дворцовата стража задигна окървавения му меч и скришом го занесе в лагера на римляните. Надяваше се да получи висока награда за добрата новина.

Октавиан сигурно е очаквал, че победеният противник ще се раздели с живота си. И все пак новината за смъртта на човека, с когото от години го свързваха толкова много неща, разтърси младия Цезар. Той седна в дъното на палатката и не можа да сдържи сълзите си. Но бързо се овладя. И сякаш се срамуваше от моментната си слабост, а като че ли същевременно искаше да оправдае и себе си, и това, което се бе случило, та заповяда да му донесат писмата на Антоний отпреди две години, от времето, когато спорът между тях се разгаряше. Извика приятелите си и прочете пред тях най-високомерните и оскърбителни думи на покойния.

След няколко дни беше извършено наистина царско погребение на Антоний. Направи го Клеопатра, но с негласното съгласие и дори с известна помощ от страна на Октавиан. Рим научи за смъртта на Антоний едва на 13 септември. По странно съвпадение един от консулите по онова време беше Марк Тулий Цицерон, син на великия оратор, една от първите жертви на Антоний преди тринадесет години. От същата трибуна, на която тогава за удовлетворение на триумвира беше прикована отсечената глава и ръката на Цицерон, сега синът му официално прогласи, че Антоний, врагът на народа, е мъртъв.

Сенатът направи всичко възможно, за да изрази ненавистта си към победения. Нареди да махнат неговите статуи. Отне му всички почести и отличия. Отмени всички наредби, издадени от него. Искаше дори да го осъди посмъртно на пълна забрава, прието бе постановление името на Антоний да бъде зачеркнато във всички хроники и други документи.

След завръщането си в Рим Октавиан веднага отмени последния указ.

Смъртта на Клеопатра

Хората на Октавиан изведоха царицата от гробницата в мига, когато Антоний изпусна сетния си дъх. Настаниха я в двореца, оставиха й прислугата и имуществото. Но понеже се опасяваха, че ще посегне на живота си, зорко я следяха.

След няколко дни Октавиан отиде да я види. Завари я легнала на едно ниско ложе, в лека туника, невчесана. Тя веднага скочи и се хвърли в краката му. Октавиан я накара да легне и седна до нея. За последен път я бе видял преди шестнадесет години в Рим, когато беше дошла по покана на Цезар. А Клеопатра може би тогава дори не бе обърнала внимание на момчето, което сега държеше съдбата й в ръцете си.

Красотата й не беше класическа. Сега тя беше на 39 години. Родила бе четири деца. Преживяла бе голяма трагедия — изгуби царството си, мъжа си, свободата си. Не беше сигурна дали ще спаси собствения си живот и живота на децата си. Видът й беше занемарен, очите — зачервени от плач. И въпреки това лицето на Клеопатра, необикновено интелигентно, изящно и нежно, си оставаше привлекателно.

Отначало царицата започна да се оправдава. За всичко станало бил виновен неотстъпчивият Антоний, който й налагал волята си. Октавиан обаче й припомни някои факти и тя веднага смени темата. В стаята имаше статуи и портрети на Цезар. Под ръка й бяха писмата от него. Клеопатра започна да чете откъси от тях, като от време на време уж мимоходом, но съвсем многозначително подхвърляше, че това са писма от бащата на Октавиан. И някак все попадаше на места, пълни с пламенни любовни обяснения.

От време на време от устата на Клеопатра се отронваше уж неволна въздишка.

— И защо са ми сега твоите писма? О, защо не умрях преди тебе! Но щом той е при мене, все едно, че си ти…

Октавиан седеше неподвижно. Накрая, забол очи в земята, каза:

— Бъди спокойна. Нищо лошо няма да ти се случи.

Тогава Клеопатра му връчи опис на скъпоценностите и парите си. Но в същия момент присъстващият на разговора интендант на царицата я обвини, че списъкът не е пълен. Тя скочи от леглото, сграбчи интенданта за косите и започна да го удря по лицето. Октавиан се разсмя и възпря този пристъп на ярост. Клеопатра поривисто се обърна към него:

— Какъв ужас! Ти благоволяваш да дойдеш и поговориш с мен. Но слугите ми се осмеляват да ме обвиняват, че съм скрила няколко женски накита. Е, добре, направих го, но не за себе си. Исках да подаря тези скъпоценности на Ливия и Октавия, за да се застъпят за мен пред тебе.

Октавиан отговори, че в това отношение й предоставя пълна свобода. Добави, че тя може да разчита на по-голяма снизходителност, отколкото е очаквала. С това разговорът свърши.

Един римлянин, тайно обожаващ Клеопатра, й съобщи, че отпътуването от Египет ще бъде скоро. След три дни тя също ще замине с децата си за Рим, за да придаде още по-голям блясък на триумфалното завръщане на победителя. Тогава Клеопатра взе окончателно решение.

Сутринта със съгласието на Октавиан отиде на гроба на Антоний. Плака дълго и остави цветя. След това се върна и нареди да приготвят банята и да й поднесат изискана закуска. В същото време пред вратите на двореца се появи някакъв селянин с кошница. Стражите го спряха и го попитаха какво носи. Селянинът отвори кошницата, разгърна листата отгоре и им показа прекрасни едри смокини. Войниците се чудеха на големината им, а той се смееше и им даде да си вземат по няколко. После се запъти към покоите на царицата.

След закуската Клеопатра седна да пише писмо. Запечата го и поръча да го предадат на Октавиан. После отпрати цялата прислуга и остана само с две робини, същите, които вече бяха с нея в гробницата. Щом хвърли поглед на писмото, Октавиан скочи и хукна към покоите на царицата. Защото в писмото си Клеопатра молеше да я погребат до Антоний.

Хората, които стигнаха първи, намериха вратите заключени. Изкъртиха ги. Клеопатра лежеше неподвижна върху позлатено ложе. Беше облечена във великолепни царски одежди.

Едната робиня, Ейра, лежеше в краката на господарката си, а другата Хармион, се олюляваше и със сетни сили се мъчеше да оправи короната на главата на царицата.

Някой извика:

— Хубава работа, Хармион!

Девойката, която вече потъваше в мрака на смъртта и може би си е мислила само за короната, отвърна:

— Така е най-хубаво, защото тя е потомка на толкова царе.

И рухна мъртва на земята.

Трите жени отнесоха в гроба тайната на смъртта си. На лявото рамо на Клеопатра откриха две малки следи от ухапване. Но в стаята нямаше змия. Може би беше успяла да изпълзи, защото вратите излизаха направо на морския бряг. Някои дори казваха, че видели по пясъка следи от някакво влечуго.

Волята на царицата бе зачетена. Погребението й беше достойно за последната представителка на великата династия на Птолемеите, които три века бяха управлявали Египет. Тленните останки на Клеопатра бяха погребани редом с гробницата на Антоний. По заповед на Октавиан тържествено погребаха и двете робини близо до тяхната господарка.

Мисли на Хораций за поражението и смъртта на египетската царица

Сега вече можем да пием и да танцуваме! Сега, приятели, трябва да принесем богати дарове пред олтара на боговете!

Не прилягаше да вадим от избите старото вино, докато оная луда царица и нейното стадо изнежени мъже заплашваха да сринат Капитолия и да погубят цялата държава. Тя имаше неудържими амбиции и беше опиянена от сладкия успех.

Но лудостта й мина, когато само един кораб успя да се спаси от пожара. Замаяна от египетското вино, царицата затрепери от страх пред Цезар. Когато панически бягаше от бреговете на Италия, Цезар се спусна след нея като ястреб подир гълъбче, като ловец подир заек в снежно поле. Той искаше да заключи в окови това зловещо чудовище. Но царицата търсеше най-благородната смърт. И затова, макар и жена, не се уплаши от меча, не избяга надалеч с бързите си кораби.

Тя гледаше спокойно как завладяват двореца й. Беше смела, сама хвана страшната змия, за да влее черната отрова в жилите си.

Именно самоубийството доказва нейната смелост. Жена от велик род, тя не се остави да я качат на военен кораб и като простосмъртна да я докарат за украса на пищния триумф^[84].

Значи римският поет не крие възторга си от смелостта на победената царица.

В паметниците и скулптурите на Вавилон, Египет и Асирия често виждаме победителя да тъпче поваления враг. В Рим, поне по онова време, никога не се среща толкова груба, толкова варварска надменност и презрение към победения. Защото уважението към мъжеството на врага е неделимо от истинската човечност.

Синът на Цезар

Това беше същата огромна великолепна зала на гимназиона, в която преди четири години Антоний тържествено обяви Клеопатра за царица на царете и раздели Изтока между децата й. Когато Октавиан се качи на подиума, тълпата александрийски първенци падна ничком на земята, прекланяйки се така робски пред него, както и пред досегашните си владетели. Октавиан им заповяда веднага да станат. Той беше римлянин и нито бе виждал, нито пък можеше да търпи подобно унизително раболепие.

Произнесе речта си на гръцки. Заяви, че прощава на александрийското население всички провинения към римската република. Градът ще бъде пощаден, никой няма да пострада. А причините за това са три: първо, почитта към основателя на града Александър Велики; след това красотата на египетската столица; и най-после молбата на Арейос — приятел на Октавиан.

Философът Арейос известно време беше негов учител. По-късно се засели в Александрия и принадлежеше към кръга на учените, които се събираха в голямата библиотека и Музейона. След като влезе в града, Октавиан веднага го покани при себе си. Разхождаха се из града и водеха дълги сърдечни разговори, хванати под ръка, което будеше най-голямо учудване в тълпите и нескрита завист у учените колеги на философа.

Александрия беше най-големият и най-прекрасният град в целия тогавашен свят. Рим, значително по-малък, застроен хаотично и нагъсто, без никакви представителни сгради, не можеше да се сравнява с нея. С Александрия не можеше да се мери и Атина, малка и запустяла, живееща само със спомените за някогашната си слава. А в Александрия от триста години се трупаха богатствата на голямата тучна долина на Нил. Тя беше средище на търговията между Изтока и Запада. Тук под покровителството на царския двор векове наред пулсираше сърцето на гръцката наука и литература.

Един от най-известните паметници на този град, пълен със съкровища на архитектурата, беше храмът, където почиваше балсамираното тяло на Александър Велики. Октавиан отиде да се поклони на най-великия между великите. Сега той беше на тридесет и три години, точно толкова, на колкото е умрял Александър. И той като Александър беше започнал пътя си към величието млад — още като двадесетгодишен момък. И двамата бяха поели бремето на голяма отговорност внезапно и при страшни обстоятелства — след убийството на бащите си. Пътят на Александър към създадената от него могъща империя беше романтичен и легендарен. Печелейки бляскави победи, той мина през всички страни на Изтока, за да стигне чак до Индия. А Октавиан трябваше да си извоюва престижа крачка по крачка, и то не само с битки на бойното поле, но и чрез политически интриги.

И двамата напълно постигнаха великата си цел. Александър стана господар на целия Изток, а Октавиан — на всички земи около Средиземно море. И двамата нямаха равни сред съвременниците си. Издигнаха се над всички. Внезапната смърт прекъсна живота на Александър в момента, когато той извоюва окончателна победа. А каква ли щеше да бъде съдбата на Октавиан?

В своята реч пред народа в Александрия Октавиан се позоваваше на великия цар, намеквайки по този начин, че се смята за негов наследник. Затова пък категорично отказа да посети гробниците на Птолемеите. Той каза:

— Исках да видя царя. Но тленните останки не ме интересуват.

Това означаваше, че династията, управлявала три века Египет, за него е мъртва. С Клеопатра тя минаваше в небитието. Египет преставаше да съществува като самостоятелна държава. Вярно е, че децата на Клеопатра бяха живи и можеха да претендират за трона. С по-малките беше лесно. Александър Хелиос, Клеопатра Селена и малкият Птолемей бяха изпратени в Рим. Там Октавия взе под грижите си и децата на своята съперница.

Но не беше така с двете момчета, които неотдавна бяха навършили пълнолетие. Антил, синът на Антоний от Фулвия, се беше скрил в храма, построен от Клеопатра в памет на Цезар. Там той бе заловен и убит от войниците.

Клеопатра беше предвидила, че на милосърдието на победителя ще могат да разчитат всички, с изключение на най-големия й син, защото той беше кръв от кръвта на Цезар. Затова тя много по-рано изпрати Цезарион на далечен път. Трябваше през Нубия да се добере до Червено море, а оттам да отплава за Индия. Той имаше много пари. Съпровождаше го възпитателят му. И именно той стана причина за гибелта на момчето. Уплашен вероятно от тази авантюра, той реши, че е по-изгодно да издаде възпитаника си на Октавиан. Убеди момчето, че е по-безопасно да се върнат и тайно да се доберат до Родос. Така Цезарион попадна в ръцете на римските войници.

Октавиан се колебаеше как да постъпи с природения си брат. Всичко се реши от едно лаконично, но многозначително изказване на философа Арейос:

— Не е хубаво да има много цезаровци!

Тези думи бяха само пародия на известния стих на Омир:

Не е хубаво, когато има много господари.

Цезар, осиновеният син на Цезар, разбра. Неговият брат, истинският син на Цезар, трябваше да си отиде. Защото Рим беше един и един трябваше да бъде и Цезар. Името започваше да се превръща в символ.

Триумфи, храмове и хипопотам

Според хрониките дотогава в продължение на седемстотин години вратите на Янус само два пъти са били затваряни. Близо до Форума двуликият бог имаше чудноват храм — две съединени врати във форма на арка. Янус е бог-покровител на всяко начало, оттук и тези символични врати. По прастар обичай вратите на неговия храм се затваряли само когато в цялата държава цари мир. Никой не може да обясни първоначалния смисъл на този обичай.

На 11 януари 29 година вратите на Янус за трети път бяха затворени в знак, че след победата на Изток се възцарява пълен мир^[85]. По-късно наистина се наложи да ги отворят, но през управлението на Октавиан още два пъти ги затваряха. Всъщност вратите можеше да си останат затворени. Защото всички войни, водени през следващите години от Октавиан, имаха периферен характер. Те се водеха по границите на държавата и дори далече извън тях. След петдесетгодишни граждански войни Италия и по-голямата част от земите край Средиземно море си отдъхнаха в благословен покой. Решението на сената да се затворят вратите на Янус беше само едно от многото начинания в прослава на победителя на Антоний и Клеопатра.

Той се връщаше от Египет по околен път, през Сирия, Мала Азия и Гърция, въвеждайки ред в администрацията на тези страни. За посрещането му в Брундизий беше издигната триумфална арка. Подобна арка беше построена и в Рим. Но Октавиан не тръгна веднага към столицата. Той спря за известно време в Неапол и използва случая, за да посети остров Капри. Откупи го от общината на града срещу няколко островчета. Малко по-дълго остана да си почине в град Атела, в Кампания. Там се срещна с Меценат, който водеше и Вергилий.

От няколко години поетът работеше над произведение, възпяващо красотата на труда на италийския земеделец. Той прочете на Октавиан творбата си, която носеше гръцкото заглавие „Георгики“. Рецитацията на четирите книги на поемата отне няколко дни. Въпреки своята стеснителност Вергилий декламираше чудесно. От време на време го заместваше Меценат. Произведението предизвика възхищение у слушателите, както и днес възхищава всеки способен да оцени красотата на латинския стих. Оттогава Вергилий, син на селянин от околностите на Мантуа, стана признато величие, най-прочутият поет на своето поколение. Но славата и благоволението на владетеля с нищо не промениха скромните навици и тихия живот на този любимец на Аполон и Музите.

А в това време Рим трескаво се готвеше за тържествата около посрещането на триумфатора. Те продължиха три дни. На 13 август Октавиан отпразнува годишнината от тържественото си завръщане след победите си в Илирия. На следващия ден се честваха морските победи при Навлох и Акциум. И накрая на 15 август бе отбелязан най-бляскавият триумф — за Египет: тълпите от римляни се възхищаваха на съкровищата на Птолемеите, разглеждаха статуята, представляваща Клеопатра на смъртно ложе, гледаха със съчувствие децата й, които вървяха в шествието. В триумфалната колесница на Октавиан бяха впрегнати четири коня. На първия отдясно яздеше четиринадесетгодишният Марцел, син на Октавия от първия й брак, а отляво Тиберий, синът на Ливия от първия й брак. Магистрите и сенаторите вървяха след колесницата, а не пред нея, както беше прието дотогава.

Във връзка с тържествата войниците получиха по хиляда сестерции, а всички граждани — по четиристотин. Със златото и среброто, взети от Египет или измъкнати от другите земи на Изтока, можеха да си позволят такава щедрост. Можеха също да обезщетят италийските градове за земите, отнети им за заселване на ветераните. Това беше последният триумф на Октавиан. Но през следващите години много от неговите военачалници предвождаха такива шествия към Капитолия.

През следващите дни тържествата по случай победата продължиха с освещаването на нови сгради и храмове. На 18 август Октавиан с особено пищни церемонии откри храма на любимия си баща Цезар. Храмът се издигаше на същото място на Форума, където преди петнадесет години тялото на убития бе изгорено на кладата. Основите на този храм личат и до днес. На 28 август, също на Форума, в новата сграда за заседания на сената, наречена Курия Юлия, бяха осветени олтарът и статуята на богинята на Победата (Виктория). Векове наред тази статуя е била символ на величието и славата на римската империя. Свалянето й от християните през 383 година от н.е. предизвика остър протест сред защитниците на старата религия и старите традиции.

Но най-голяма радост за народа бяха продължителните и разнообразни игри, свързани с тези тържества. Римляните с голямо задоволство наблюдаваха кървавите битки между отряда на свевите — германско племе, живеещо отвъд Рейн, и даките — тракийски народ от долното течение на Дунав. Но най-голямо възхищение предизвикаха огромните екзотични животни, невиждани дотогава в Рим. Ревностните летописци, за да увековечат паметта и славата на Цезар, отбелязват, че тогава римският народ за първи път видял носорог и хипопотам.

Дилемата

Точно преди петдесет години, през 79 година, Сула се беше отказал от всякаква власт. Живял си спокойно в своята вила край Неаполитанския залив, ловял риба и пишел мемоарите си. Но още преди да замине от столицата, открито се издигали призиви за сваляне на въведения от него ред и вече лумвали пламъците на нова гражданска война.

Точно преди двадесет години, през 49 година, Цезар прекрачи Рубикон и бързо стана господар на Рим. Открито заявяваше, че няма да постъпи глупаво като Сула и да се откаже от властта. След пет години Цезар беше убит.

И тъй, близкото минало учеше, че и двата пътя са лоши. Първият, отказването от властта, може да доведе до нова гражданска война. Вторият, конвулсивното вкопчване във властта, предизвиква съпротива и враждебност сред обществото, гордеещо се от векове с републиканската форма на управление.

С победата над Антоний Октавиан взе в ръцете си цялата римска държава. Но същевременно той се изправи пред страшна и неотвратима дилема. Дотогава всички действия на Октавиан, неговите извънредни пълномощия и фактическо всевластие намираха оправдание в надвисналата от Изток опасност. Сега, когато храмът на Янус беше затворен и редът възстановен, нямаше никакво основание за привилегироване на една личност, още повече, че Октавиан от по-рано изразяваше намерението си да възстанови старите републикански свободи, веднага щом се възцари мир. От две години, още от победата при Акциум, цял Рим очакваше неговото решение. Но Октавиан винаги се ръководеше от девиза: „бързай бавно“. Трябва да си на ясно за целта и да действаш последователно, но предпазливо, крачка по крачка.

А всъщност не се налагаше да бърза. Под командването на Октавиан се намираше могъща армия, която дори след разпускането на много военни части наброяваше двадесет и осем легиона. Демобилизираните получиха като награда земя в Италия и в редица провинции. Тези заселници представляваха една безусловно сигурна резервна армия на младия Цезар, защото ако паднеше той, щяха да загубят власт. Но по-трудно можеше да намери формални основания за своята власт. Триумвиратът, разбира се, отдавна беше изтекъл. От 31 година Октавиан неизменно заемаше длъжността консул. Тя му даваше многобройни, но точно определени права и в никакъв случай не можеше да стане празна основа на един нов строй, тъй като всяка година трябваше да го преизбират и освен това да дели властта с някой друг.

Невъзможно беше напълно да се възстанови старата форма на управление, защото това би означавало държавата да се хвърли във вихъра на нови граждански войни. Не липсваха признаци, че не един амбициозен и енергичен наместник на провинция е готов да постави цялата държава под своя власт, следвайки примера на Сула, Цезар и Октавиан. Немислимо беше също да се установи монархия от източен тип. Открай време дори мисълта за нея беше ненавистна за римляните от всички съсловия — както и изобщо самата титла „цар“. Те се отнасяха така враждебно и към диктатурата — изключителна по същината си форма на управление, която именно беше правната основа на всевластие и на Сула, и на Цезар.

Още през 32 година се намериха свръхревностни привърженици на Октавиан, които организираха „спонтанна“ манифестация на населението, с цел да го принудят да установи диктатура. Когато исканията на манифестантите станаха прекалено настойчиви, той падна на колене и хвърли тогата от раменете си, молейки горещо да се откажат от ненавременните искания. Октавиан не забравяше, че и той може да сподели съдбата на своя осиновител, диктатора. По време на кампанията при Акциум, през 31 година, Меценат, който бдеше за реда в столицата, разкри, че младият Марк Лепид, син на бившия триумвир, подготвя покушение срещу Октавиан. Заговорникът беше арестуван и изпратен в лагера при Акциум, където загина. Жена му се самоуби, като погълна разпалени въглени. Заговори и опити за покушения от страна на римската аристокрация имаше и по-късно. Причина за тях понякога бяха лична омраза и амбиции, а понякога доктринерството. Защото мнозина вярваха, че е достатъчно да се отстрани една личност, за да се възстанови изцяло властта на сенаторското съсловие — както по време на „свободната“ република. Тези хора не извлякоха никаква поука от събитията след смъртта на Цезар. Не разбираха, че личността не е в състояние да измени хода на големите исторически процеси.

Пречистването

Колко всъщност са римските граждани в тази огромна държава? Дали всички членове на сегашния сенат имат формално и морално право да заседават в почетното събрание, решаващо най-важните въпроси на държавата? Трудно беше да се отговори на тези въпроси, а още по-трудно — да се предприемат каквито и да било по-нататъшни стъпки, без да се изяснят тези въпроси.

Последното преброяване на римските граждани беше направено преди четиридесет и две години. Оттогава броят на гражданите нарасна много, главно поради това, че Цезар щедро удостояваше с римско гражданство. А имаше и мнозина, които сами си бяха присвоили права на римляни. Сега сенатът наброяваше около хиляда души. Но през периода на гражданските войни и смутовете в него незаконно се бяха промъкнали много хора с позорно минало и подозрителен произход.

През 28 година Октавиан стана консул за шести път. Заедно с него за консул беше избран и Марк Агрипа. По принцип преброяването на гражданите и проверката на сенаторския състав влизаше в задълженията на специални чиновници, наричани цензори. Но поради различни причини повече от четиридесет години не се избираха такива длъжностни лица. Като консули Октавиан и Агрипа не можеха едновременно да бъдат и цензори. От друга страна, те не искаха да поверят на друг тази важна задача. От тази трудност те излязоха по един много характерен за римския формализъм начин — запазиха консулската си длъжност и в същото време се нагърбиха и с пълномощията на цензори. Така че бяха консули с цензорски компетенции. Но не цензори!

Извършено бе точно преброяване на римските граждани както в Италия, така и в провинциите. Те наброяваха четири милиона и шестдесет и три хиляди души. Тук влизаха само пълнолетните мъже. В древността жените и децата изобщо не са вземани предвид при преброяване. Изключваха се, естествено, и робите, и жителите на провинциите без римско гражданство.

Според преброяването отпреди четиридесет години римските граждани са били деветстотин хиляди души. Нарасналият им почти пет пъти брой се дължеше главно на това, че много от жителите на провинциите със заслуги към държавата бяха удостоени с граждански права. Това увеличение показваше също, че Рим престава да бъде държава на завоеватели и се превръща в политическа общност на победители и покорени.

Октавиан се стремеше да уреди тактично преразглеждането на сенаторския състав. Той прикани всички, които не отговаряха на високите изисквания за член на почетното съсловие, да се откажат доброволно от поста си. Само четиридесет сенатори откликнаха на този призив. Основната проверка показа, че трябва да бъдат отстранени още сто и шестдесет.

На първо място в новообявения списък на сенаторите стоеше името на Октавиан. Това означаваше, че той е „принцепс сенатус“, т.е. нещо като глава на най-висшестоящата институция на републиката.

Прозаичната работа по проверката и уточняването по списъците завърши с тържествена религиозна церемония. Това беше така нареченият „луструм“, т.е. пречистване на голямата общност на римските граждани чрез специално жертвоприношение. С три животни — овца, свиня и бик, три пъти обиколиха отрупания на Марсово поле народ. След това ги принесоха в жертва на Марс, бог на войната и покровител на Рим. В същото време жреците отправяха молитви за запазване и увеличаване мощта на държавата.

Октавиан извърши още едно пречистване, но от друг характер и засягащо единствено него. Публикуван бе декрет, подписан от него. Той гласеше, че с изтичането на шестото консулство на Октавиан всички несъответстващи на закона и справедливостта наредби, издадени през изминалия период, губят сила.

Аполон

Питаш защо закъснях? Защото великият Цезар откри монументалния портик на Аполон. Това е великолепна колонада от нумидийски мрамор, под която са наредени статуите на Данаидите^[86]. Мраморният Аполон, може би по-прекрасен от истинския, пее безгласна песен под съпровод на лира. В средата на каменния площад се издига храм от бял мрамор, по-скъп на Аполон от родната му Ортигия. Над островърхия фронтон е поставена колесницата на Слънцето. Вратите на този шедьовър са от слонова кост. На едната е изобразено изгонването на галите от Парнас, а на другата — смъртта на децата на Ниоба^[87]. Вътре в храма пее песни бог Аполон с дълги драпирани одежди. До него стоят майка му и сестра му^[88].

Така се оправдавал поетът Проперций пред своята любима Цинтия, заради закъснението си за срещата. Откриването на храма на Аполон на Палатинския хълм, за което разказва той, станало на 9 октомври 28 година.

Разбира се, в тези няколко думи поетът не е успял да предаде дори частица от великолепието на новата обител на бога на поезията и изкуството. По красота и художествено богатство този храм превъзхождал всички дотогавашни храмове в Рим. Октавиан започнал строителството на храма веднага след завръщането си от сицилийския поход през 36 година. Храмът се издигал на място, което той купил със собствени средства от частно лице. По онова време Палатинският хълм изцяло бил застроен с къщи и палати на богати римляни. Октавиан купил няколко къщи и парцел с намерение да си построи частна резиденция на този хълм, тъй като дотогава живеел в скромно жилище на самия Форум, място доста шумно и нездравословно. Обаче скоро след като купил мястото, там паднал гръм. Според римските поверия това означавало, че някой бог желае да му бъде издигнат храм на това място. Октавиан обявил, че по волята на небесата ще построи храм на Аполон в своята земя на Палатина. Сенатът, покъртен от тази щедрост и богобоязливост, купил старата къща на Хортензий на същия хълм и я дал за жилище на триумвира. Така била възнаградена набожността на Октавиан. Той не изгубил нищо.

По-късно Октавиан присъедини към този имот и съседния, който някога принадлежеше на Катилина. Но дори и тогава жилището на принцепса не правеше впечатление нито с размерите, нито с обзавеждането си. То отстъпваше на много палати на богати патриции. В дома на Октавиан нямаше дори мраморни колони, нито мозайка по подовете, нямаше и скъпи мебели. Октавиан изобщо не можеше да понася разкоша. Когато по-късно внучката му Юлия си издигна великолепен палат, той заповяда да го изравнят със земята. След големия пожар, когато три години възстановява дома си на Палатина, Октавиан му придаде по-хармоничен вид.

Цели четиридесет години, чак до края на живота си, когато пребиваваше в столицата, Октавиан живееше в това скромно жилище. През всичките тези години за спалня му служеше една и съща стая. На почивка отиваше в градчетата край Рим или в околностите на Неапол и на остров Капри.

Какъв контраст между дома на Октавиан и намиращия се в съседство храм на Аполон! Владетелят не жалеше средства, за да му придаде великолепие. Той хранеше истински култ към този бог, на чиято помощ приписваше и победата си при Акциум. Беломраморният храм се намираше в центъра на един площад, опасан от портиката, която Пропорций е описал. Пред входа на храма се издигаха статуя на бога с лира в ръка и олтар. Четирите вола, изваяни от Мирон, символизираха жертвоприношенията. Друга статуя на бога, дело на длетото на Скопас, красеше самия храм. В постамента на тази статуя се намираше една скъпа реликва за римляните — пророческите книги на Сибила. Към нейните съвети прибягваха в критични за държавата моменти, но само по решение на сената!

Храмът беше пълен с прекрасни произведения на изкуството, донесени от различни краища на света, но най-много от градовете на Гърция и Изтока. Още по-големи съкровища се съхраняваха в библиотеката при храма. Първата обществена библиотека в Рим беше основана от Азиний Полион, но палатинската, макар и от по-ново време, беше значително по-богата. Съдържаше произведения както на латински, така и на гръцки език. Те можеха да се четат в портика на храма или в голямата сводеста зала, която — освен с многобройните произведения на изкуството беше украсена и с излята от бронз статуя на Аполон. В лице богът изумително приличаше на Октавиан.

Библиотеката се ръководеше от един от най-известните учени по онова време, освободения роб на Октавиан Гай Юлий Хигин. Той се интересуваше от историята на италийските градове, пишеше за прочутите римляни, коментираше поемите на Вергилий, но в същото време беше и автор на трактати по земеделие и пчеларство. Дружеше с поети и възпита цяло поколение от ученици. Този симпатичен, пръв в историята на Европа директор на голяма библиотека е достоен за почитта, която се оказва на най-известните политици и военачалници.

Август

По време на шестото и седмото ми консулство, когато вече бях сложил край на гражданските войни и по единодушно настояване на всички управлявах цялата държава, аз предадох съдбата на републиката в ръцете на сената и на римския народ. За тази ми заслуга по решение на сената бях удостоен с титлата „Август“; държавата пое разноските и украси вратите на дома ми със златни лаврови клонки; над входа беше окачен граждански венец; в сградата на Курия Юлия бе поставен златен щит, чийто надпис гласеше, че това е дар от сената и римския народ заради моята смелост, милосърдие, справедливост и набожност. От този момент аз управлявах с авторитета си, защото по власт не превъзхождах никого от своите колеги в управлението^[89].

Така пише Октавиан към края на живота си, когато мислено се връща към онези първи години след победата и към началото на управлението си в империята.

Корона и скиптър, хермелинова кожа и златна ябълка, тържествена церемония на миропомазване в храма, благоволението на боговете и ореола на монаршеското величие — ето какво извиква пред очите ни, когато чуем думата „император“.

Смята се, че от 27 година, от седмото консулство на Октавиан, започва епохата на римската империя. Смята се също, че първият римски император, удостоен с титлата Август, е Октавиан. Но ето че същият този Август ясно и категорично заявява, че през 27 година възстановил стария републикански строй, че тогава се е отказал от властта и станал пръв измежду равните! Известно е, че нито той, нито приемниците му не са имали някакви символи на властта, не са били коронясвани с тържествена церемония, а държавата, която са управлявали, винаги са наричали република. И което е по-важно, през всичките тези векове са функционирали всички стари републикански институции: сенатът и народното събрание, консулите и йерархията на сменящите се ежегодно магистрати.

Какво всъщност е станало през онези първи дни на 27 година, когато Октавиан застава пред сената и демонстративно предава на достойните патриции всички права, които му дават действителна власт?

Тогава републиката се възстановява формално, официална, с всички подобаващи тържествени декларации. Но може ли един слаб човек да устои на молбите на няколкостотин уважавани мъже, молещи го коленопреклонно да не изоставя републиката, която все още има нужда от мъдра помощ и опитно ръководство?

След дълги увещания Октавиан отстъпва, но само частично и само — според неговата уговорка — за десет години. Той се съгласява през това време да управлява част от провинциите, които могат да бъдат застрашени от война и размирици, а именно: Цизалпийска Галия, по-голямата част от Испания, Сирия, а по-късно и Илирия. Египет след завземането му стана провинция, подчинена само на Октавиан и от негово име управлявана от префект. Понеже по-голямата част от легионите бяха разквартирувани именно в тези провинции, Октавиан ставаше върховен главнокомандващ въоръжените сили.

Сенатът трябваше да управлява чрез наместници вътрешните провинции, където положението беше по-безопасно и спокойно. Октавиан не пропусна да обърне внимание на сенаторите, че при такава подялба той се нагърбва с всички трудности и с цялата отговорност. Предвидливо не добави, че взема почти всички легиони.

На същото заседание на 16 януари беше прието предложението на Мунаций Планк за удостояване на Октавиан с титлата „Август“. В представата на римлянина тази дума е символ на възвишеност и святост. Оттогава Октавиан се наричаше „Император Цезар Август“. Титлата „император“ той използваше едва ли не като собствено име още от 40 година. Името Цезар му служеше само за да покаже, че е осиновен син на Гай Юлий Цезар. Нарицателното „цезар“ е произлязло именно от това, че е влизало като съставна част в името както на Август, така и на неговите приемници. Съвременниците са се обръщали към владетеля, с която и да е част от презимето му или с титлата „принцепс“. Август категорично отхвърлил титлата „доминус“ — господар. Смятал я е едва ли не за обида — така са се обръщали робите към своите господари. А той е управлявал свободни хора!

Веднъж в театъра в присъствието на Октавиан един актьор извикал: „Ето добрия и справедлив господар.“ Цялата публика посрещнала тези думи с ръкопляскания и възгласи. Октавиан веднага дал да се разбере, че тези ласкателства не са по вкуса му. На другия ден излязъл едикт, който заклеймявал събитието и използването на титлата „доминус“ по отношение на лицето, което управлява единствено от името на сената и народа.

Толкова — само толкова — е извършено през януари 27 година. Октавиан се отказал от извънредните си пълномощия, управлението на провинциите било поделено между сената и него и той получил титлата „Август“. Това на пръв поглед е съвсем малко. И все пак основателно се смята, че от този момент започва нов период в историята на римската държава. Защото макар и самият Август неведнъж да е допълвал и преобразувал някои аспекти на новия строй, принципната концепция е била изработена тогава и си останала неизменна.

Важен елемент на тази концепция е едно гениално просто откритие: върху формирането на представите и следователно върху поведението и действията на хората огромно въздействие оказват думите, външната форма. Малцина могат да устоят на магията на словото. Само единици се замислят дали формата е употребена правилно, дали отговаря на действителността и дали изобщо означава нещо. Август е разбрал, че умелото използване на известни термини и създаването на фикции може да се превърне в реална политическа сила като армията и парите. Ето защо решил:

Републиката формално ще съществува. Постоянно и настойчиво ще се говори за нейното възстановяване и защита. Ще се запази напълно цялата красива фасада на републиканските институции, толкова скъпи на римлянина. Първият гражданин в голямата общност от равни няма да се кичи със символи на властта и с непознати в миналото звания, ще избягва гръмките и необичайни титли. Компетенциите му ще произлизат от стари и признати източници, но ще имат общо русло и посока, защото ще се определят от волята на едного^[90].

Постановление на римския сенат от януари 27 година за преименуване на месец секстилий

Тъй като император Цезар Август за пръв път стана консул през месец секстилий, тъй като и трите му триумфални завръщалия в столицата станаха пак през този месец, тъй като легионите от хълма Яникул се присъединяха към него през същия месец^[91], а и Египет падна под властта на римския народ през същия месец, оттук следва, че този месец е бил и е най-щастливият за нашата империя, във връзка с което сенатът решава той да се преименува в „Август“^[92].

Римският народ прие и утвърди постановлението на сената по предложение на Секст Пакувий, народен трибун. И оттогава до ден-днешен този месец носи същото наименование у почти всички народи в Европа.

Милиариум Ауреум

Върху каменната триумфална арка, запазена и до днес в град Римини — древния Аримин, личи следният надпис:

От сената и римския народ — на император Цезар Август, син на Божествения Цезар, император за седми път, консул за осми път, възстановил по собствена инициатива и на собствени разноски Фламиниевия път и други от най-важните пътища на Италия.

Всички пътища водеха за Рим. Колкото повече се разширяваха границите на държавата, толкова повече растяха и те. Пресичаха в различни посоки Италийския полуостров, бързаха през планини и равнини към пристанищата, появяваха се отново отвъд моретата и стигаха до далечните краища на Изтока и Запада. В Рим пътищата от векове са били предмет на най-внимателни грижи. Всеки римлянин знаеше, че те са първото условие за нормалното функциониране на държавния организъм. От състоянието на пътищата зависеха търговията, съобщенията, безопасността на границите. Малко древни народи са проявявали такава загриженост за строежа и функционирането на животворната пътна мрежа.

Най-изтъкнатите политици на Рим са били инициатори за създаването на важни съобщителни пътища. Това винаги се е смятало за голяма заслуга и затова пътищата са носели имената на онези, на които са дължали построяването си. Приспособени към новите нужди, тези пътища съществуват и до днес — и носят и до днес знаменитите древни имена. Те са живо доказателство за приемствеността в историята и културата на Италия.

В края на IV век пр.н.е. прочутият Гай Апий Клавдий построява път от Рим на юг, към Кампания. Той се нарича „Виа Апиа“. По-късно той е продължен чак до Тарент и Брундизий, едно от най-важните пристанища, свързващи Италия с Изтока. Сред мнозината, които са го подобрявали и разширявали, е и Цезар. По същото време е възникнала и „Виа Валериа“, път, който прекосява Апенинските планини и излиза на Адриатическо море почти на височината на Рим.

На север, през Умбрия, от Рим до Аримин до Адриатическо море минава „Виа Фламиниа“. Този път е построен малко преди втората пуническа война от най-дейния по онова време държавник — консула-демократ Гай Фламиний. Няколко години по-късно, през 217 година, той загива в битката с Ханибал край Тразименското езеро. Пътят и до днес носи неговото име.

От Аримин той продължава под името „Виа Емилиа“, минава през долината на Пад и овързва намиращите се там големи градове: Бонония, Мутина, Парма, Плацентия и Медиолан. Той е построен в началото на II век по инициатива на Марк Емилий Летия, един от най-влиятелните сенатори по онова време. На север от Рим покрай брега на Тиренско море минава „Виа Аврелиа“. Този път е още от II век. Едновременно с него е построен „Виа Касиа“, свързващ най-важните градове на древна Етрурия — Клузий и Ареций.

Всички пътища са покрити с трайна твърда настилка, постоянно поддържана и подобрявана. Над реките са построени каменни мостове, а в планините — там, където е било необходимо — са разбивали скалите.

По силата на вековните традиции на Рим от 27 година първата грижа на Август стават пътищата, в което същевременно има и нещо символично. Продължителните граждански войни довеждат до сериозното им занемаряване. Сам Август се заема на свои разноски да възстанови най-важния път на север, „Виа Фламиниа“. Той призовава сенаторите да последват примира му и със собствени средства да възстановят други важим пътища. Но малцина отделят пари за тази цел. Накрая самият Август е принуден да покрие разноските за поправката на пътищата в цяла Италия през следващите години. Точно тези негови заслуги се прославят, от надписа на триумфалната арка в Аримин.

През 20 година пр.н.е. пред храма на Сатурн на Форума в Рим е бил поставен позлатен камък за отбелязване на милите (Милиариум ауреум). Тава е символичната точка, от която излизат всички пътища в Италия и цялата империя. Затова на камъка са написани всички по-важни градове, пътищата към тях и разстоянието от столицата^[93].

Богът на гръмотевиците

Вестта за великия владетел на Средиземно море бързо стигна чак до полите на Хималаите и бреговете на Индийския океан. И понеже тамошните раджи много държаха на търговските връзки със Запада, установени от по-рано с посредничеството на Египет, те изпратиха при господаря на Рим пратеници с дарове и уверения в приятелство. Това беше първият официален контакт между владетелите на легендарните южноазиатски земи и римската държава. Заедно с посланиците на Индия пристигнаха и пратеници на скитите от степите, простиращи се на север от Черно море и долното течение на Дунав.

Пратениците от далечни краища трябваше да търсят Август чак в Испания. Императорът пристигна в тогавашния главен град Таракон в края на 27 година по пътя през Нарбонска Галия. Той прекара две години отвъд Пиренеите. Причината за идването му в Испания беше застрашителното положение в северозападните земи на полуострова, където живееха войнствените племена на кантабрите и астурите. От всички народи на Испания само те бяха запазили пълна независимост и дори си позволяваха грабителски набези в земеделските райони.

През пролетта на 26 година Август, който тогава стана консул за осми път, принесе главната си квартира на Запад, за да може лично да ръководи военните операции. В битките взеха участие шест легиона, разделени на три корпуса. Едновременно с тях действаше и флотата.

Дивите, непристъпни планини на Кантабрия и Астурия достигат над 2500 метра височина. Най-високите им върхове почти през цялата година са покрити със сняг. Склоновете им се спускат стръмно към морето, което на места се врязва дълбоко в сушата. Тесните долини и планински седловини лесно се отбраняват, а клисурите и гористите склонове са удобни за засада. Нищо чудно, че операциите бяха тежки и продължителни. Планинците се сражаваха храбро, но избягваха битките в открито поле. Водейки войната чрез отделни нападения, те си оставаха просто неуловими за римляните.

Именно тогава Август преживя едно неприятно приключение. По време на буря в планината, в непрогледната тъмнина гръм удари човека, който осветяваше с борина пътя на слугите, носещи лектиката на императора. Тази случка направи толкова силно впечатление на Август, че скоро след завръщането си в Рим той построи храм на Юпитер Тонанс — бога на гръмотевиците. Август открай време беше суеверен — вярваше в намесата на свръхестествени сили, в пророчески сънища, в лоша поличба — например ако сутрин си размени обувките на краката. А след този случай той до края на живота си се страхуваше от буря. Щом усетеше първите признаци, се затваряше в къщи.

Кантабрия и Галия

През пролетта на 25 година военните действия в Кантабрия бяха възобновени, но командуването поеха военачалниците на императора. Самият той беше тежко болен и остана в Таракон. По-късно се зае да приведе в ред администрацията на Испания. По този начин той продължи делото, започнато от Цезар през 45 година след победата над Помпеевите синове.

Дотогава Испания беше разделена на две провинции: Близка и Далечна. Август я раздели на три. Бетика^[94] обхващаше южната част на полуострова; Лузитания — западната част, или днешна Португалия; третата — най-голяма — провинция беше Тараконенсис, получила името си от главния град Таракон.

През следващите години в Испания възникнаха много градове, чиито наименования и до днес свидетелстват кой е бил патрон на създаването и заселването им. И тъй, сегашна Мерида е римската Емерита Августа; Сарагоса — Цезаравгуста; Асторга — Астурика Августа. В тези градове се заселваха предимно войниците, освободени от служба след приключването на кантабрийския поход. Защото и последните свободни испанци попаднаха под робство. През 25 година беше смазан центърът на съпротивата — град Ланчия. Вестта за тази победа беше посрещната в Рим с голяма радост. За втори път, откакто управляваше Август, затвориха портите на храма на Янус.

Същата година държавата спечели нова провинция на Изток — и то без да вади меч. Земите на Мала Азия около столицата на днешна Турция, Анкара, бяха населени от галски племена, които преди почти три века бяха нахлули там от Европа. Затова страната се наричаше Галатия. Дотогава тя беше васално царство. След смъртта на последния й владетел Аминтае Август заповяда да присъединят тези земи към империята. Организацията на провинцията Галатия се осъществяваше гладко, без никакви безредици.

А в същото време в Испания още на следващата година след мнимата римска победа астурийците и кантабрите се вдигнаха на оръжие. Оттогава през няколко години избухваха въстания. Римляните ги потушаваха все по-жестоко, отсичаха ръцете на пленените бунтовници или ги разпъваха на кръст. Но мъчениците умираха с горда песен на уста. Жените убиваха децата си, за да не попаднат в плен; възрастните, продадени като роби в други области на Испания, убиваха господарите си и се връщаха в родните планини, за да се борят отново за свободата си.

Едва през 19 година Агрипа окончателно разгроми останките от тези народи. Всички, които останаха живи, бяха заселени в отдалечени низини, където лесно можеха да бъдат контролирани. Така завърши кантабрийската война, а с нея и окончателното покоряване на Испания.

Мир по върховете на Алпите

Близо до Монако, където Алпите се спускат към морето, отдалеч се виждат руините на огромна сграда. Масивни зидове от дялан камък крепят останките от висока кръгла кула, която някога е била облицована с мрамор. На времето на върха на кулата се е издигала колосална статуя на Август. Вече не личи надписът, който се е виждал ясно откъм сушата, където минавал важен път, свързващ Италия с Трансалпийска Галия.

Но още в древността било направено копие на надписа. Той гласи, че сенатът и римският народ са издигнали тази голяма кула, наречена Тропеум Августи^[95] в чест на императора, който поставил под римска власт всички народи, населяващи Алпите — от Тиренско до Адриатическо море; в надписа се споменават петдесет малки келтски племена — нови поданици на римската държава.

Този голям паметник е построен през 6 година, когато можело вече да се говори за окончателно завладяване на Алпите. Но първият успешен алпийски поход се проведе още през 27 година, едновременно с войната в планините на Кантабрия. Оттогава цели двадесет години на етапи, планирано се водеха битки в различни райони на големия планински масив.

Саласите населяваха долината на реката Дора Балтеа и съседните планински вериги, наричани от римляните Гръцки и Картагенски Алпи^[96]. Оттук минаваха важни пътища и проходи за Трансалпийска Галия. Саласите ги държаха в ръцете си. И даже по-лошо, често нападаха богатите земеделски селища в долините. Римляните отдавна се мъчеха да се справят с тях, но едва Варон Мурена постигна решителен успех. През 25 година той нападна саласите едновременно от няколко места, благодарение на което успя да плени почти цялото племе. На пазара в близкия град Епоредия^[97] бяха продадени като роби тридесет хиляди саласи, включително осем хиляди мъже, годни за войници. Купувачите се задължаваха да не освобождават никого от тях, преди да са изтекли двадесет години.

Август построи град на мястото, където се е намирал главният лагер на Варон, и засели в него три хиляди освободени от служба преторианци — войници от личната му гвардия. Затова градът беше наречен Августа Претория, а днес се казва Аоста. Скоро след това наблизо, по горното течение на Пад, беше основан град Тавринорум, днешното Торино. Двете селища трябваше да осигурят от запад пътищата, които водеха от Алпите към долината на Пад.

Съдбата на саласите вдъхна страх у по-голямата част от алпийските племена. Въпреки това през следващите години още няколко планински народа упорито се съпротивляваха на военачалниците на Август. Затова пък Донус, вожд на петнадесет племена в Западните Алпи, веднага се подчини на римляните и им служеше вярно. Като награда за това Котий, синът на Донус, получи римско гражданство и управляваше бившето царство на баща си като назначен от Август префект. За да покаже пред всички предаността си към великия владетел на Рим, Котий му издигна триумфална арка в своята столица — градчето Сегусио^[98]. Арката и надписът на нея са се запазили до днес и говорят за верноподаническите чувства на малкия човек в сърцето на най-прекрасните планини на Европа.

И тъй, земите на Котий представляваха отделна, до известна степен автономна област. На юг от тях Алпите, наречени Крайморски, също бяха обособени в малка провинция. Другаде, за да се улесни административното управление в планинските райони и да се ускори цивилизацията, цели територии се присъединяваха към съседните градове на Цизалпийска Галия — Тридент, Верона, Бриксия и други. По-късно северните склонове на големите планини влязоха в провинцията, обхващаща горното течение на Дунав.

Завладяването на Алпите не беше самоцел за римляните. Те се стремяха преди всичко да си осигурят връзка с Трансалпийска Галия. Затова едновременно с военните операции римляните се заеха да строят пътища. Те се виеха по стръмните склонове на могъщите планински масиви, над дълбоки долини и пропасти, изкачваха се до скалистите върхове. Строени са наистина солидно. Някои от тях се използваха чак до миналия век.

Един географ, съвременник на Август, пише следното: „Сега в тези краища, чак до най-високите планински върхове, цари спокойствие.“

Щастлива Арабия

Силайос, везир на набатейсиия цар, ме измами — оплаква се Елий Гал, бившият наместник на Египет, на приятеля си Страбон.

През 24 година Гал оглави най-далечния поход, предприеман някога от римляните — до най-южната точка на Арабския полуостров, днешния Йемен. Древните са наричали тази земя Щастлива Арабия, тъй като от векове се носели легенди за богатството и безгрижния живот на нейните жители. Оттам пристигаха най-ценните благовонни масла и подправки. Но Август спря вниманието си на тази далечна земя отвъд морето и пустините не поради легендите, които се разказваха за нея. Императорът искаше преди всичко да сложи ръка върху търговията с Индия, Цейлон и Източна Африка. Тя се развиваше отлично. Египетските кораби потегляха към тези страни от две пристанища на Червено море, наричано тогава Арабски залив: Миошормос и Береника. От Нил до пристанищата водеше керванджийски път. А по реката скъпите източни стоки: бисери, коприна, слонова кост, памук, подправки, отиваха в Александрия. Веднъж Страбон и Гал отидоха нагоре по Нил чак до Сиена, днешния Асуан. Там научиха, че само в пристанището Миошормос стоят сто и двадесет кораба на александрийски търговци. А преди, при Птолемеите, малцина се решаваха на такова далечно, рисковано плаване по море! Имаше обаче една трудност: по пътя всички кораби трябваше да се отбиват в пристанищата на Южна Арабия. Владетелите на тези земи без никакви усилия и риск извличаха най-голяма изгода от тази оживена търговия.

Походът на Елий Гал, чиято цел беше да промени това положение и широко да отвори пред Рим вратите към Изтока, завърши безуспешно. Той разказваше надълго и нашироко за него на приятеля си Страбон, който предаде разказите му на идните поколения. Включи ги в обширното описание на света, което подготвяше точно тогава. Защото Страбон, грък по проход, живо се интересуваше от география и история. Той беше типичен представител на интелигенцията от тази епоха: роден в Мала Азия, мислеше и пишеше на гръцки, но се чувстваше гражданин на римската държава и прославяше нейното величие и нейните благодеяния.

И тъй според Гал главният виновник беше Силайос Набатеецът. Царството Набат се намираше на изток от Синайския полуостров. Жителите му бяха араби и поддържаха търговски връзки с другите арабски държавици на юг. Същевременно се стремяха да спечелят приятелството на могъщия Рим. Ето защо би могло да се допусне, че ще спомогнат много за техния поход.

— Силайос — разказваше Гал — се закле, че ще ми посочи пътя и ще ми окаже всякаква помощ. А ме предаде. Най-напред поведе флотата покрай брега, където нямаше пристанища, а опасни рифове и плитчини. Големи щети ни причиниха и широките приливи и отливи. А по-късно той избра най-дългия път по сушата през безлюдни пустини, скали и пясъци.

И все пак първата грешка беше в самото построяване на военни кораби. Защото нямаше и не се предвиждаше никаква морска война. Арабите не се отличават с храброст дори на сушата (изобщо те са по-скоро прекупвачи, а не търговци), та камо ли в морето! Но в пристанището Клеопатрис, при стария канал, който свързва Червено море с Нил, вече стояха осемдесет военни кораба.

(Тук трябва да прекъснем излиянията на Гал. Той предвидливо не споменава кой е виновникът в този случай. Разбира се, решението да се построи цяла флота не би могло да зависи от Гал. Напълно сигурно е, че това е идея на самия император Август).

Щом разбрах тази грешка, заповядах да построят сто и двадесет транспортни кораба. С тях именно прехвърлих десетте хиляди пеши войници — римляни и съюзници, сред които имаше около петстотин евреи, изпратени от Ирод, и хиляди набатейци под командването на Силайос.

След много мъки и опасности, причинени от предателското поведение на Силайос, петнадесет дни след отплаването от Клеопатрис пристигнахме в градчето Левка. То се намира на крайбрежието на Арабския полуостров, в страната на набатейците, и е важен търговски център. По пътя за Левка изгубих много кораби, някои заедно с хората, и то не в сблъсквания с врага, а само поради злополучното плаване — дело на Салайос. Той твърдеше, че армията не може по суша да стигне до Левка. А от Левка до Петра, столицата на набатейците, пътуват много търговци. Те водят голям брой камили и хора. Пътят е съвсем безопасен и добре осигурен с продоволствени източници. Тъй че армията можеше преспокойно да мине оттам. Но Силайос правеше всичко със задна мисъл. Както предполагам, той е искал да се възползва от възможността да се запознае основно с тези земи и да участва в завладяването на тамошните градове, а по-късно, когато измрем от болестите, от глад и от несгодите по пътя, да тури ръка на всичко.

При пристигането ми в Лавка войниците вече бяха с изранени уста и крака от някаква болест, която се шири там. За да спася болните войници, прекарах в Левка и зимата, и лятото.

Най-после тръгнахме отново на път, но през такива пустини, че трябваше да караме дори вода с камилите. За това, разбира се, бяха виновни водачите. След много дни стигнахме до земите на цар Аретас. Той беше роднина на Ободас, набатейския владетел. Аретас ни прие радушно, обсипа ни с дарове, но поради подлостта на Силайос с мъка прекосихме и тази страна. Цели тридесет дни вървяхме без път. Имахме само ечемик и фурми и вместо зехтин — масло.

Следващата страна се нарича Арарена. Тя е предимно пустинна, населена от чергарски племена. Управлява я цар Сабос. И там се тътрихме петдесет дни без път чак до града на неграните, живеещи в мирна и богата земя. Царят им избяга и ние веднага заехме града. Оттам след пет дни стигнахме до някаква река, където варварите ни посрещнаха в боен строй. В сражението загинаха около десет хиляди от техните и двама наши. Причината е, че варварите изобщо не бяха войнствени и дори не умееха да боравят с оръжие. А имаха и лъкове, и копия, и мечове, и прашки, и топори.

Скоро след това превзех град Аска, изоставен от владетеля си. Оттам се приближихме до град Атрула и без усилие го завладяхме. Там оставих гарнизон. Запасихме се само с жито и стигнахме до град Мариаба на племето раминти. Осем дни обсаждахме града, но поради липса на вода трябваше да отстъпим. Тогава научих от пленниците, че до земята на благовонните масла остават само два дни път.

Така изгубихме по пътищата цели шест месеца, и то само по вина на водача. Установих това на връщане, когато ни водеше по съвсем друг път, така че стигнахме до целта само за шестдесет дни.

Ето как Страбон резюмира разказа на своя приятел:

Ползата от похода беше голяма, ако става въпрос за проучването на тези непознати дотогава земи. В политическо отношение той не беше успешен. А Силайос, когато се убедиха, че и в други случаи само се е преструвал на приятел на Рим, получи заслужено наказание: беше посечен с топор. Разказът на Гал обаче не може да не породи у съвременния читател такъв въпрос: дали Силайос не е заплатил с главата си за некадърността на самия военачалник^[99]?

Марцел и Юлия

Макар и женени повече от петнадесет години, Август и Ливия все още нямаха потомство. Единственото им дете се роди мъртво.

Затова Август все повече се привързваше към най-близкия си родственик, към младия Марцел — син на Октавия от първия й брак с Гай Клавдий Марцел, консул през 50 година. Той беше потомък на онзи Марцел, който по време на втората пуническа война, през 212 година, беше превзел Сиракуза.

Историята се повтаряше. Както преди двадесет години Август придружаваше вуйчо си Цезар в похода срещу Испания, сега в кампанията на Август срещу кантабрите участва племенникът му Марцел. Наистина, за да не дразни Ливия и да запази привидно равновесие в семейството, Август взе в Испания и сина й от първия брак, завареника си Тиберий, макар че не обичаше това момче, заради неговата потайност.

Марцел се върна в Рим през 25 година, а Август остана в Испания. Поради разклатеното си здраве той още не можеше да тръгне на дълъг път. По съвети на лекарите отиде да се лекува в полите на Пиренеите, където имаше горещи минерални извори. Продължителното боледуване накара императора по-бързо да изпълни отдавна замислените си планове — да ожени Марцел за единствената си дъщеря Юлия. По този начин властта щеше да остане в рода на Юлиите. Марцел щеше да стане приемник на Август, а след него бъдещият му син, внук на императора.

Естествено, Август предпочиташе да не обсъжда тези деликатни въпроси с Ливия. Чувстваше, че съпругата му мисли — както всяка жена — само за своите деца. Но какво общо имаше Август с Тиберий и Друз, синове на негов заклет враг? Проявяваше към тях благосклонност и отзивчивост, но само до известни граници. И това положително е била една от причините да не бърза със завръщането си в Рим. Мъжът трудно понася сълзите и сръдните на жената, с която дели леглото, затова му е по-лесно някои неща да урежда отдалеч.

Гръцкият поет Кринагор, учител на Марцел, го приветства с весела епиграма:

Марцел се върна от испанската война в родината, на скалистия бряг на Италия. Носи й голям дар. Чак сега си обръсна брадата, та родината, която го изпрати момче, да го види мъж^[100]!

Скоро след това осемнадесетгодишният мъж се ожени с всички церемонии за Юлия, петнадесетгодишната дъщеря на Август. Агрипа заместваше отсъстващия баща и принцепс.

Властта произлиза от народа

Всички граждани, поотделно и по общини, непрекъснато принасяха жертви за мое здраве пред всички олтари^[101].

Така пише по-късно Август с известна гордост за тежките месеци на 23 година, когато след завръщането си от Испания се разболя отново, и то много сериозно. Самият той допускаше, че може да умре. Тогава извика до ложето си първите хора на държавата и в тяхно присъствие връчи на Гай Калпурний Пизон, другия консул за тази година — а това беше вече единадесетото консулство на Август! — пълната листа на въоръжените сили и приходите на републиката. Агрипа пък получи пръстена със сфинкса, с който императорът обикновено подпечатваше всичко написано или одобрено от него.

Когато състоянието му вече изглеждаше безнадеждно, извикаха някакъв лекар на име Антоний Муза. Той му предписа точно противоположното лечение и подложи болния на интензивна терапия със студена вода. Предизвиканото сътресение се оказа спасително. Кризата мина. Август започна да се оправя. Оттогава Антоний Муза стана най-прочутият лекар в Рим, забогатя, беше обкръжен с почести. Неговият метод на водолечение се разпространи широко. Скоро се оказа, че прекалено широко.

Въпреки че през пролетта на 23 година Август започна вече да се занимава с държавните работи, в Рим упорито се носеха слухове, че имал намерение да се откаже изобщо от властта и да се оттегли от обществения живот. Действително в средата на годината Август отстъпи поста си, но само консулския, който беше заемал всяка година от битката при Акциум до този момент. Тогава консулството беше само почетна длъжност. Истинската власт държеше този, който командваше армията и управляваше най-важните провинции. А от това императорът не се отказа.

Като свой заместник на консулската длъжност до края на 23 година Август определи Луций Сестий Квирин. Този избор беше знаменателен, защото Сестий спадаше към приятелите на Марк Брут и преди двадесет години се бореше против триумвирите. Общоизвестно беше също, че Сестий все още храни истински култ към последния защитник на свободата, пази неговите бюстове и открито тачи паметта на Цезаровите убийци. Предавайки консулския пост именно на този човек, Август красноречиво доказа колко високо цени гражданската смелост.

От благодарност за великодушието на Август сенатът му призна пожизнено право на народен трибун. Август бе получил правото на неприкосновеност, свързано с тази длъжност още преди петнадесетина години. Трябва още веднъж да подчертаем: Август не беше народен трибун. Той не би могъл да бъде, по закон тази длъжност се даваше само на плебеите, а той произхождаше от патрициански род. Затова постъпиха по същия начин, както преди няколко години с цензорството: дадоха му власт, а не длъжност! Гъвкавият правист винаги намира изход. Името се променя, а същността се запазва.

Август официално прие функциите на народен трибун на 23 юни. Оттогава те станаха важен фактор в управлението на държавата — както за него, така и за всички следващи императори. При всеки официален подпис на Август, освен другите титли фигурира и формулата: „през еди-коя си година на трибунската ми власт“ (броят на поредните години, през които е управлявал).

Преди почти пет века, през първите години от съществуването на републиката, римските плебеи си извоюваха един институт, който трябваше да защищава хората, оскърбявани от патрициите — института на народните (плебейските) трибуни. Затова онези, които заемаха тази длъжност, получаваха особени привилегии. Те например се ползваха с неприкосновеност. Можеха да отменят разпоредби на властите. Имаха право да оказват помощ на хора, пострадали от своеволията на длъжностни лица. За близо петстотин години трибуните направиха много за въвеждането на равенство на гражданите пред закона. Може би изглежда като ирония на съдбата, че тъкмо този най-демократичен институт се превърна в един от стълбовете на императорската власт, другият стълб беше главното командване на армията, получавано през проконсулската власт. В тази промяна на същността на трибунството може дори да се открие дълбок смисъл, защото именно народните трибуни Тиберий и Гай Гракхи с дейността си сложиха началото на онзи процес в Рим, който в края на краищата доведе до упадъка на републиканския строй.

Обаче „императорското“ народно трибунство не беше обществена фикция, тъй като зад новата форма на управление стояха доста широки слоеве от населението. Старите отношения бяха в интерес преди всичко на малобройна група аристократи, банкери и едри предприемачи. За тях упадъкът на републиката беше поражение, защото затрудняваше уедряването на имотите чрез грабеж и злоупотреби. Затова пък средноимотните и малоимотните слоеве се отнасяха към новия строй с все по-голямо одобрение. Той им даваше онова, което за тях беше най-важно — икономическо и социално стабилизиране.

Населението на провинцията си отдъхна. По време на залеза на републиката то беше беззащитна жертва на безогледната експлоатация от страна на наместниците, военачалниците и предприемачите. А императорът постепенно подобряваше администрацията, увеличаваше собствения си апарат от служители, добре платени, но същевременно контролирана и наказвани за злоупотребите.

Знаменателен е следният факт: заговорите срещу императора — а те не са малко по времето на Август — се организират само от представители на аристокрацията и не намират отзвук и подкрепа сред широките народни маси. Защото „императорското“ народно трибунство не е било само фикция и новият строй, не се е родил само по каприз на една личност, а по историческа необходимост.

Мисли, които Квинт Хораций Флак посвещава на приятеля си Луций Сестий Квирин, консул

Лютата зима вече отстъпва пред меката пролет и западния вятър. Машините свалят корабите на вода, топлината на обора вече не мами добитъка, нито пък огнището — земеделеца, по ливадите не се белее скреж. На лунна светлина Китерската Венера е повела танц и красивите грации и нимфи пристъпват в такт.

Сега е време да се окичим с венец от зелена мирта или пък от цветята, наболи по размекналата земя. Сега е време да принесем в мрачните гори жертва на Фавън — овчица или козленце — каквото си избере.

Призрачната смърт хлопа по вратите и на сиромашките хижи, и на царските палати. Щастливи Сестий, животът е кратък и не оставя място за големи надежди. Докато се усетиш, и ето те вече сред непрогледния мрак, сред призрачните сенки в тъжните селения на подземния свят. А влезеш ли там, край на веселите пирове и виното, прощавай очарователен Ликидас, който днес си любимец на момчетата, а утре ще караш момичетата да примират от наслада^[102].

Мавзолеят

Марцел се чувстваше засегнат. Когато Август беше болен, не го удостои с доверие и връчи пръстена с печата, символ на властта, не на него, а на Агрипа. Решението на Август явно беше продиктувано от твърде младата възраст на Марцел, но той не искаше да разбере това. И тъй, сред най-близките на императора се създадоха лоши отношения. За да избегне по-нататъшните дрязги между племенника си и най-близкия си съратник, Август изпрати Агрипа с почетна мисия на Изток. Сега пък Марцел тържествуваше. Той остана в столицата, а Агрипа, който имаше толкова много заслуги пред императора, с почести бе отстранен. Следващите двадесет години приятелят на Август преживя скромно на остров Лезбос, пишейки мемоарите си.

В това време Марцел с голям апломб изпълняваше в Рим първата си длъжност — едилството. Към задълженията на всеки едил се отнасяше организирането на зрелища, толкова желани от народа. Те струваха скъпо, но така се създаваше и голяма популярност. Марцел, зетят на императора, можеше да си позволи невиждано дотогава разточителство. В паметта на народа за дълго се запази фактът, че през горещите дни на 23 година едилът Марцел нареди над цирка да бъдат опънати платнища, за да пазят зрителите от палещите слънчеви лъчи. Такъв сенник беше поставен тогава и над целия Форум.

Няколко месеца след тези тържества и знаменити игри, по време на които Марцел сияеше с блясъка на бъдещото си величие, на Форума беше изложен саркофаг. В него почиваха тленните останки на Марцел. Болестта дойде внезапно. Лекарите съветваха Марцел да отиде в Байи на Неаполитанския залив, където се намираха прочути минерални извори. Извикаха там и Антоний Муза, който през пролетта на същата година се прослави толкова много с това, че върна живота на самия император. Но този път студените бани имаха пагубно въздействие. Марцел стана жертва на водолечението.

Надгробната реч на Форума в памет на двадесетгодишния младеж бе произнесена от самия Август. Той нареди да сложат праха на племенника му в голямата гробница, която преди петнадесет години бе започнал да строи за себе си и за цялото си семейство на Марсово поле край Тибър.

Масивните основи на мавзолея са се запазили до днес. Над високия кръгъл каменен зид, някога облицован с бял мрамор, се издига голяма могила. Там са били посадени вечнозелени дървета, а на самия връх се е извисявала огромна статуя на Август. Зад мавзолея имало горичка, където са изгаряли тленните останки на членовете на императорското семейство. Когато изграждал тази великолепна гробница, Август изобщо не предполагал, че именно Марцел, тогава още момче, на което той възлагал големи надежди, пръв ще влезе в императорския мавзолей.

След внезапната смърт на младия Марцел хората започнаха да шушукат, че това е работа на Ливия. На тези слухове повярва и Октавия, майката на Марцел. Останалите единадесет години до края на живота си тя посвети на паметта на сина си. За да не развреждат вечно живата й рана, тя нареди да махнат от дома й всички негови изображения. В нейно присъствие не можеше да се споменава името на покойния. Тя се отнасяше с явна ненавист към Ливия и към всички майки, чиито синове бяха живи.

Веднъж Вергилий четеше пред Август и семейството му фрагменти от епопеята, над която работеше вече десет години. Поемата възпяваше подвизите на Еней, сина на Анхиз и богинята Венера: Еней защищава Троя от гърците, а когато градът на Приам пада, той тръгва с невръстния си син Юл и с още шепа оцелели от пожара в родния град на далечен път, да търси ново място за заселване. Преживява много приключения по суша и море, защото гневът на богинята Юнона преследва непрекъснато троянците. Битките също причиняват много страдания на изгнаниците. Но накрая съдбата се смилява над тях, сбъдват се пророческите предсказания. Еней стига до земята край Тибър и там боговете на неговия род, които той е докарал чак от Троя, намират новото си отечество. Оттам води началото си народът на латините, а по-късно Рим и родът на Юлиите — според легендата той произлиза от Юл, сина на Еней.

По време на странстванията си, преди да стигне Лациум, Еней веднъж дори попада в страната на мъртвите. Там среща баща си Анхиз и отива след него в Елисейските полета, където вижда сенките на героите — на загиналите и на онези, които тепърва ще се родят. Те вървят на групи — бледи, печална видения или пък осияни от бъдеща слава. Редом с Марцел, завоевателя на Сиракуза, крачи снажен младеж с блестящи доспехи. Но лицето му е тъжно, а очите сведени надолу. Еней пита баща си кой е този момък, заобиколен от приятели, излъчващ такова очарование! Но над главата му като тъмна сянка се спуща черната нощ. Очите на Анхиз са пълни със сълзи, когато отговаря:

— Сине, не питай за голямата скръб на твоите потомци. Съдбата само ще покаже този младеж на света и бързо ще го прибере… Момче, достойно за състрадание, ако успееш да превъзмогнеш жестоката съдба, ти ще бъдеш Марцел! Донесете снопове лилии! Нека поне с тези пурпурни цветя да помена душата на правнука си!

Когато поетът изрече думите „Tu Marcelus eris“, Октавия, присъстваща на четенето, падна в несвяст^[103].

По-трайни от бронза

Хораций се обърна към един от приятелите си — Виний, с молба да предаде на императора три свитъка с негови песни, издадени през 23 година. Виний тъкмо отиваше при Август, който беше извън Рим и възстановяваше силите си след продължително боледуване.

Виний бил вече далеч извън града, когато го догонил пратеникът на Хораций, треперещ като всеки автор за съдбата на произведението си. Това ясно се вижда от съдържанието на писмото, връчено на Виний, въпреки поетичната и шеговита форма:

Предай на Август тези запечатани свитъци, както съм те молил много пъти, преди да тръгнеш на път; ако е здрав и в добро настроение, той сам ще попита за тях. Страхувам се да не би от прекалено доброжелателство към мене да направиш грешка и да ми навлечеш неприязън с тези книжки, ако прекалено усърдно ги предлагаш. Ако случайно този тежък пакет ти пречи, по-добре го хвърли, но не го пъхай насила там, където трябва изискано да го връчиш. Силата си използувай по пътя, когато се катериш по планините и прегазваш реките. А когато стигнеш до целта на пътуването си, свали този багаж в добре го пази. Да не вземеш случайно да носиш книгите под мишница като селянина агне! И не разправяй на всички, че си се потил, когато си мъкнел песните, които може би ще привлекат погледа и слуха на Цезар.

Но стига съм те молил, хайде, върви! Бъди здрав, не се люшкай като пиян и внимавай да не престъпиш моите заповеди^[104]!

Всъщност поетът е можел да бъде напълно спокоен за начина, по който ще бъдат приети песните. Той е бил един от любимците на императора, който е искал постоянно да го вижда до себе си и е поддържал с него оживена приятелска кореспонденция. А Хораций се гордеел с последните си произведения. Той изразява това в последната песен от сборника:

Издигнах си паметник, по-траен от бронза и по-висок от царските гробници, от пирамидите. Нито дъжд, нито вихър, нито безкрайният низ на годините и вечно бягащото време — нищо няма да го разруши. Аз няма да умра напълно — голяма част от мен е неподвластна на богинята на смъртта. Ще остана жив чрез славата си сред потомците, докато на Капитолия пристъпва жрецът с мълчаливата девица-весталка^[105].

Хораций се е лъгал. Неговото величие се оказа още по-трайно. Отдавна са изчезнали жреците на римските богове, изчезнали са и весталките. А песните на поета са живи. Четат ги край Тибър и Висла, край Волга и Мисисипи, край Темза и Амазонка — навсякъде, докъдето е достигнала европейската култура.

Защото крехката и неуловима тъкан на думите е по-трайна от бронза, по-могъща от империите.

Агрипа

Изглежда идеята за този брак се е родила в главата на Меценат. Сигурно е казал на Август: Агрипа или трябва да стане твой зет и да управлява заедно с тебе, или трябва да го отстраниш…

И така стана, че през 21 година Агрипа се ожени за вдовицата на съперника си Марцел — Юлия. Тогава той беше на четиридесет и две години, а тя на осемнадесет. Преди това се беше женил два пъти. С първата си жена Помпония се разведе, защото тя му изневеряваше. С втората, Марцела, трябваше да се разведе по настояване на Август.

От брака с Юлия през следващите години му се родиха двама сина — Гай и Луций, и две дъщери — Юлия и Агрипина. Но бракът им не можеше да се нарече щастлив. Общоизвестен беше темпераментът на императорската дъщеря. Скандалните клюки сигурно са стигали до ушите на Агрипа и затова той ставаше все по-мрачен и затворен в себе си. Въпреки това — а може би и тъкмо затова — той с голяма придирчивост следеше навсякъде да оказват дължимата почит на съпругата му. По време на едно пътуване на Изток на Юлия й хрумна да посети Троя, града, възпят от Омир. Нощта ги застигна на път, а трябваше да минат и през внезапно придошлата река Скамандер. Жителите на Троя, естествено, нямаха никаква вина, защото не бяха уведомени за пристигането на Юлия, а дори и да знаеха, пак не биха могли да спрат водите на придошлата река. Агрипа обаче прие това като неуважение към съпругата му и наложи на нещастния град огромна глоба. Опрости я едва когато приятелят му, юдейският цар Ирод, се застъпи за града.

Но Август не се интересуваше дали двамата съпрузи са щастливи или не. Императорът беше доволен, защото този съюз отстрани конфликта между него и най-близкия му приятел и донесе очакваните плодове: осигури продължение на рода му. За да подчертае и затвърди това, през 17 година Август осинови синовете на Агрипа, тоест внуците си. Оттогава те се наричаха Гай и Луций Юлий Цезар.

Сега империята имаше двама владетели. Агрипа получи почти всички титли и длъжности, които заемаше Август. Стана командващ армията, а през 18 година получи и функциите на народен трибун. През 21–19 година, докато Август беше в Сицилия и Гърция, Агрипа управляваше Рим. През 19 година замина за Галия и Испания, за да надзирава там администрацията и строежа на пътища и градове. Тогава той окончателно потуши и въстанията на кантабрите.

Но най-голямата страст на Агрипа беше строителството.

Марсово поле

Който желае да се върне в Рим и още веднъж да види този прекрасен град, хвърля дребна монета във фонтана на Треви. Такъв е обичаят.

Бароковата балюстрада и статуите на този фонтан са от XVIII век. Но самото съоръжение вече е на две хиляди години и е дело на Агрипа. Това не е първият водопровод в Рим. Неговите жители винаги особено са се грижили да имат в изобилие хубава прясна вода, основна предпоставка за добро здраве. Вярно, че градът е разположен край Тибър, но речната вода винаги отстъпва на изворната. Затова те много рано, влагайки огромни усилия и средства, докарват вода чак от планините. Тези водопроводи, дълги десетки километри, минават под земята или по дъгообразни акведукти и докарват кристалночиста студена вода в резервоарите и каскадите, пръснати из целия град.

Най-старият водопровод е построен през 312 година пр.н.е. от цензора Апий Клавдий — затова се нарича „Аква Апиа“. Дълъг е повече от 16 километра. След четиридесет години възниква друг, наречен „Аква Ветус“, дълъг повече от 64 километра. През 144 година преторът Квинт Марций Рекс поправя тези два стари водопровода и построява нов, който носи неговото име: „Аква Марция“. Той е дълъг повече от 90 километра. По-късно, след по-малко от двадесет години, Рим получава още една водна артерия — Аква Тепула, къс водопровод, но с голям дебит. През 33 година Агрипа възстановява трите най-стари акведукта и построява нов, наречен в чест на Октавиан и неговия род „Аква Юлия“, дълъг около 20 километра. На 9 юли 19 година руква изворна вода от друг водопровод, построен също от Агрипа. Наричат го „Аква Вирго“. Той е дълъг 21 километра. „Аква Вирго“ и до днес подхранва фонтана на Треви.

Всички акведукти завършват в града с отделни резервоари, които обикновено са богато украсени. От тях водата по тръби се праща до частните домове. Таксата за водата е била нищожна. Благодарение на усилията и предвидливостта, с които са строени и поддържани водопроводите, Рим е имал — а и до днес има — чиста питейна вода в такова изобилие, както никой друг град в древността и както съвсем малко градове в наши дни.

По времето на Агрипа резервоарът, с който завършвал „Аква Вирго“, се е намирал на няколкостотин крачки от сегашното му място. Този водопровод е захранвал целия комплекс от сгради, построени от Агрипа на Марсово поле.

Северно от града — там, където лъкатуши Тибър, се простираха зелени пасища. В южната част на Марсово поле, близо до градските стени, отдавна имаше няколко внушителни сгради: циркът на Фламиний, храмът на Белона, портикът и театърът на Помпей. По-късно, през 11 година, Август построи тук театър в памет на Марцел. Но същинското Марсово поле беше почти незастроено и даваше неограничени възможности за плановете на Агрипа.

Още през 27 година там бяха открити две големи сгради, построени благодарение на него. Първата от тях можеше да мине за реализация още на Цезаровия план. Това бяха зали и портици — с дължина на фасадата около половин километър, — предназначени за гласуванията на Народното събрание. Сградата беше наречена Септа Юлия. Другата сграда беше Пантеонът — кръгъл куполообразен храм на всички богове. Макар и многократно престрояван, пантеонът и до днес в основни черти е запазил първоначалния си вид. До ден-днешен на фронтона личи надпис: „M. Agrippa L. F. consul tertium fecit“, построен от М. Агрипа, син на Луций, консул за трети път.

В съседство на Пантеона се намирали термите на Агрипа — големи бани, в които водата е идвала по „Аква Вирго“ и затова започнали да ги използват през 19 година. Това са първите римски терми. По-късно се изграждат все по-големи и по-разкошни — термите на Перон, Траян, Диоклециан, Константин Велики. Величествените руини на много от тях се пазят и до днес. Някои от тези помещения са превърнати в църкви.

По време на империята баните бяха любимо място за срещи и развлечения. Тук човек можеше да прави топли и студени бани в големите мраморни басейни, да играе на топка, да се занимава с гимнастика, да му направят масаж, да поприказва с познати за последните скандали в обществото, за спортните състезания и политиката. Зад термите на Агрипа, сред парка, имаше голямо изкуствено езеро.

Две години след построяването на Пантеона, през 25 година Агрипа откри на Марсово поле храма на бога на морето, Нептун. С него бяха увековечени двете победи на флотата: при Навлох и при Акциум. Храмът бе опасан от колонада, така наречения портик на аргонавтите. Източната част на Марсово поле в подножието на Квиринала Агрипа превърна в ансамбъл от портици и градини. Затова римляните нарекоха любимото си място за разходки Агрипово поле.

Страбон, посещавал неведнъж столицата на държавата по времето на Агрипа, се възхищава от красотата на цялото Марсово поле — дело на Агрипа. Той пише:

Обширното пространство позволява свободно да се движат колесници и коне и едновременно с това хората да играят на топка и други игри. Сградите са пръснати из поляните, зелени през цялата година. А над другия бряг на реката се извисяват хълмовете. Всичко това прилича на сценичен декор, от който трудно можеш да откъснеш очи.

Етиопия, партите, Индия

Започнатата от Август през 22 година инспекция в източните провинции на империята продължи три години.

От Сицилия той замина за Гърция. Прояви голямо благоволение към партите, защото преди двадесет години, след перузинската война, бяха посрещнали радушно Ливия и нейното семейство. Затова пък се отнесе сурово към атиняните, защото някога обсипваха с големи почести Антоний и Клеопатра. Отне им доходите от две градчета.

Императорът прекара зимата на 21–20 година на остров Самос. Тук прие чудновати пратеници на земите, намиращи се южно от Египет по средното течение на Нил. Тези земи, които днес влизат в Судан, сред гърците и римляните се наричаха Етиопия; за да не ги бъркаме с Абисиния, можем да ги наричаме и Нубия. Там от векове съществуваше могъща държава, която в миналото неведнъж бе завладявала Южен Египет. Напоследък, като се възползваха от похода на Гал в Арабия, етпопците отново прекрачиха границата на Египет. Те разгромиха римския гарнизон, взеха пленници, а също и статуите на Август, за да ознаменуват победата си.

Гай Петроний, който стана наместник на Египет след Гал, предприе два похода срещу етиопците. Първия път стигна чак до северната столица на държавата, град Напата. Там по онова време управляваше владетелката Аманишахете, наричана от римляните Кандаке, което всъщност беше нейната титла. Тя избяга навреме от града, защото Напата беше превзета и много хора отвлечени в плен.

Когато етиопците за втори път нападнаха граничните крепости, Петроний бързо се притече на помощ и отблъсна враговете. Тогава Кандаке проводи пратеници за окончателно уреждане на спорните въпроси. Петроний ги отпрати при Август; по този начин етиопците се озоваха на остров Самос. Понеже никоя от двете страни не можеше да разчита на лесен успех, в случай че войната продължи, споразумението бе сключено бързо. Оттогава южната граница на Египет минаваше край Премнис, днешния Касър Ибрим.

Ала Етиопия дори формално не призна върховната власт на Рим. Кандаке не върна и статуите на Август, заграбени преди няколко години. Една от тези статуи преди известно време беше намерена при разкопките в развалините на южната столица на царството — град Мероа. Владетелите преместили там резиденцията си от Напата, намираща се твърде близо до римските постове. Край Мероа има голямо гробище. Там са и гробниците на царете, строени по образец на древноегипетските пирамиди. В гробницата-пирамида на Кандаке Аманишахете бяха открити скъпоценни златни накити, носени някога от храбрата владетелка, която не склони глава пред Август.

Докато водеше преговори с етиопците, императорът едновременно уреждаше важни източни въпроси. По негово нареждане Тиберий се отправи от Самос за Армения, за да качи на трона Тигран. Той беше син на Артабаз, заловен коварно от Антоний, а по-късно обезглавен по заповед на Клеопатра. От години Армения се управляваше от сина му Артакс. Другият му син, Тигран II, беше отгледан в Рим. Когато част от арменската аристокрация се обяви против Артакс, Август веднага се възползва от случая да разпростре владичеството си и над тази страна. На Тиберий изключително му провървя, защото в това време Артакс беше убит от враговете си. Тигран влезе в столицата на дедите си и самият Тиберий го увенча с царската корона. Тигран управляваше само по милостта на Рим и беше просто васал на Август.

От завладяването на Армения имаше и друга изгода. Царят на партите Фраат върна на Тиберий римските орли и бойни знаци, пленени в предишните войни. С този великодушен жест той искаше да изрази приятелските си чувства към могъщия си съсед. Август прие знамената с голяма радост. От този момент той можеше да се гордее, че е измил петното на позора от някогашните поражения. Можеше да се хвали, че дори непобедимите парти са се уплашили от неговото име и се стремят да спечелят благоволението му. При вестта за това събитие сенатът постанови в чест на Август да бъде построена триумфална арка на Форума. След завръщането си императорът положи бойните знаци в храма на Юпитер и Капитолия, а по-късно те бяха пренесени в храма на Марс Отмъстителя.

Август прекара почти цялата 20 година в Мала Азия и Сирия, където подобряваше администрацията и раздаваше земи на малките васални владетели в пограничните области. През зимата на 20–19 година той отново беше на остров Самос. И тук отново посрещна странни пратеници, дошли чак от Индия. Те носеха дарове, които смайваха окото: момче, безръко по рождение, огромни змии и преди всичко едно животно, познато в Рим дотогава само по име — тигър.

Август се върна на Запад през Атина. Тук един от индийските пратеници на име Зармар реши да се прости с този свят. Той оповести това пред всички, най-спокойно се приготви, след което скочи в буйните пламъци на огъня.

През есента на 19 година Август беше в Италия. По силата на специално решение на сената най-висшите сановници начело с консула Квинт Лукреций дойдоха чак в Кампания да го посрещнат. За да избегне тържественото посрещане в самата столица, Август влезе в града през нощта на 12 октомври. Сенатът обяви този ден за свят и му даде името „Августалия“. А в памет на благополучното завръщане на владетеля след тригодишно отсъствие беше издигнат олтар на богинята Фортуна Редукс^[106].

Смъртта на Вергилий

Ето какво пише Донат, древният биограф на великия поет:

На 52 години Вергилий, който искаше окончателно да изглади текста на „Енеида“, реши да замине за Гърция и Азия и там три години само да поправя произведението си. А през остатъка от живота си да се посвети изцяло на философията.

Но още в началото на пътуването си, в Атина, срещна Август, който се връщаше от Изток за Рим. Вергилий промени плана си — предпочете повече да не се отделя от императора и да се върне с него. Но в една ужасна горещина в град Мегара, близо до Атина, му прилоша. Здравословното му състояние се влоши и от това, че продължи нататък с кораб. В Брундизий той вече беше съвсем зле. Почина там след няколко дни, на 21 септември, в годината, когато консули бяха Гней Сентий и Квинт Лукреций.

Пренесоха костите на Вергилий в Неапол и ги положиха в гробницата, до пътя за Путеоли, пред втория милиарен камък. Върху гроба му е издълбано двустишие: „Роди ме Мантуа, прибра ме Калабрия, сега принадлежа на Партенона; възпявах пасищата, селото, пълководците.“

Вергилий бе поделил наследството си така: половината на Валерий Прокул, природения му брат, една четвърт на Август, една дванадесета на Меценат, а останалото на Луций Варий и Плотий Тука. Те двамата след смъртта на поета поправиха „Енеидата“ по нареждане на императора.

Преди да замине от Италия, Вергилий настоявал пред Варий да изгори ръкописа на поемата веднага след смъртта му. Варий обаче упорито отказвал да се закълне, че ще направи така. Затова Вергилий, вече тежко болен, непрекъснато настоявал да му дадат ръкописа — искал сам да го хвърли в огъня. Никой обаче не изпълнил молбата му, а в завещанието не се споменавало нищо за ръкописа.

Все пак той бе завещал произведенията си на своите приятели, но при условие да не издават нищо, което той самият не е издал. Въпреки това Варий по нареждане на Август издаде „Енеидата“. Той я поправи, но съвсем бегло, без да се докосне до недовършените куплети^[107].

Границите на властта

Граждани! Ако можехме да живеем без жени, нямаше да имаме никакви неприятности. Но щом природата е наредила нещата така: с жена лошо, но без жена още по-лошо, трябва по-скоро да мислим за продължението на рода, отколкото за мимолетните лични удоволствия.

Императорът с любов се ровеше в старата римска литература, а и сам пишеше. Беше автор на „Поощрения за философите“ и „Отговор на Брутовата възхвала на Катон“. В тринадесет книги описа живота си чак до войната в Кантабрия, а на сицилийската война посвети отделна поема. Беше свикнал в банята да съчинява кратки куплети и епиграми, които по-късно издаде в неголям сборник. Цитираният откъс е от речта на един цензор отпреди повече от сто години. Август не само че го е записал, но и го поместил в уводната част на закона, стимулиращ бракосъчетанията. Насърчението се изразява в значителни привилегии за женените мъже и ограничения и данъци, налагани на онези, които между двадесет и пет и шестдесетгодишна възраст не са встъпили в брак. Женените имаха предимство при кандидатирането за служба и при подялбата на наследство; освен това за тях се запазваха по-хубавите места по време на големи зрелища.

Август издаде първия закон с такова съдържание още през 28 година, но почти веднага трябваше да го оттегли, защото предизвика твърде голяма съпротива. След десет години, през 18 година след завръщането му от Изток, отново беше издаден такъв закон и той отново предизвика буря от протести. Императорът трябваше да смекчи някои от клаузите и дори да отложи въвеждането му с няколко години. Едва след двадесет и седем години, през 9 г. от н.е., той издаде трети брачен закон, и то по-суров от предишните. По ирония на съдбата и двамата консули за годината, формално автори на закона, не бяха женени и нямаха деца.

Всъщност нежелание за встъпване в брак и създаване на семейство се проявяваше преди всичко сред слоевете на богатите римляни. Императорът не си даваше сметка, че това явление е типично не само за Рим и не само за неговата епоха. Има обществени процеси, пред които е безсилен всеки законодател. По-лесно е да промениш строя, отколкото да накараш ергените да се откажат от своята сладка свобода.

Сред висшите слоеве на римското общество процесът на разлагане на семейството беше отишъл твърде далеч. Разводите и изневерите станаха нещо обикновено. Хораций, по онова време едва ли не официален пропагандатор на идеите на Август, в много свои произведения громеше прелюбодейците. Но самият той не беше женен и си имаше своите любовни истории. Само че той се занимаваше — и така съветваше и другите — с леки жени от низшите слоеве.

Императорът демонстративно проявяваше грижа за семейната институция. По време на пътуванията си из Италия раздаваше пари на бедните и многодетни семейства, а на момчетата помагаше в кариерата. Идеал на Август бяха многодетните семейства като семейството на Гай Крисп Хилара от Фезуле, който идваше тържествено на Капитолия, повел осем деца, близо тридесет внуци и осемнадесет правнуци. Само че за да се осъществи и популяризира този идеал, трябваше не само да се насърчават женитбите, но и да се укрепва здравината и чистотата на съществуващите семейства. Ето защо Август издаваше и закони, наказващи сурово вероломството и прелюбодеянието. Много му се искаше също да затрудни разводите, но по негово време те бяха толкова широко разпространено явление, че не можеше и дума да става за каквито и да било промени в това отношение.

Когато в сената обсъждаха семейното законодателство, много от ораторите се оплакваха, че в днешно време встъпването в брак е голям риск: човек вече не може да вярва на сегашните жени, а смелостта на младите хора надминава всякакви граници. С тези извъртания искаха да оправдаят факта, че толкова много сенатори са неженени. Но в някои изказвания се криеха и жлъчни намеци по адрес на владетеля, който се заглеждаше в младите омъжени жени.

На изявленията на благородните сенатори Август отговори, че всичко, което е могло да се уреди и поправи по законодателен път, вече е направено. Останалите деликатни въпроси в отношенията между хората не могат да се уреждат чрез декрети.

Понеже този отговор не задоволи събраните, императорът добави:

— В края на краищата всеки сам трябва да възпитава жена си, както правя и самият аз.

Веднага го запитаха с молби да им каже как въздейства на Ливия, та и те да се поучат. Подиграваха се, разбира се. Но императорът вече нямаше как да се измъкне. Той взе да се запъва и да мънка нещо за женски накити и дрехи, за извеждане от къщи и за скромността.

С такива разсъждения и диспути завърши едно от заседанията на няколкостотин стари мъже, които управляваха най-голямата държава в историята на Европа.

Новият век

Мир цареше и на Изток, и на Запад. Партите бяха върнали орлите на легионите, кантабрите бяха смазани. В Италия новите закони трябваше да възродят семейството. Август се сдоби с внуци и бъдещето на династията беше осигурено.

Гражданските войни, които повече от сто години разтърсваха като буря държавата, останаха в миналото. Отдавна жадуваната стабилизация и законност стоплиха сърцата на милиони прости хора. Точно тогава колегията на петнадесетте жреци обърна внимание на сената, че според пророческите сибилини книги, които те съхраняваха, точно през 17 година ще завърши великият век и ще започне нов. И, естествено, това ще бъде истински нов век, какъвто човечеството още не е виждало, век на блажен мир и благополучие. Затова на боговете трябва да се принесат съответните жертви и да се извършат всички обредни церемонии, които се изискват в предсказанието.

Някои сенатори приеха това предложение на жреческата колегия с известно учудване. Наистина в старите хроники се говореше за тържества, провеждани в началото на всеки нов век, тоест на сто години. Известно беше, че трябва да се брои от 249 година, когато по време на борбата с Картаген за първи път, според пророчествата в сибилините книги, се състояха големи церемонии в чест на различни богове. След едно столетие, през 149 година, тези тържества се повториха, но през 49 година ги пропуснаха, защото точно тогава Цезар премина Рубикон и започна гражданска война с Помпей^[108]. А когато наистина започва нова епоха, кой има време и желание да се занимава със старите предсказания и с тържества.

Все пак мнозинството от сенаторите веднага разбраха, че за новото време важат нови предсказания. Още повече, че зад тях стои не само волята на боговете, но и на една особа, намираща се сред смъртните и поради това по-важна от небесните жители. Впрочем, дори и някой да се е съмнявал, той положително е бил убеден от текста на сибилините предсказания:

Когато мине толкова време, колкото трае най-дългият човешки живот — сто и десет години, и кръгът се затвори, припомни си, римлянино, всичко това. На ливадата, над буйните води, където Тибър е най-тесен, трябва да принесеш жертва на безсмъртните богове. Когато нощ обгърне земята и слънцето угасне, ти принеси тази жертва. На мойрите, богините на съдбата, от които произлиза всичко, принеси в жертва овце и черни кози. После по стар обичай омилостиви Илития, закрилница на раждането. На плодородната земя принеси в жертва черна свиня. През деня, а не през нощта, заведи бели бикове пред олтара на Зевс, защото на небесните богове денем се принасят жертви. Пред храма на Хера ще заведеш бяла крава. На Феб Аполон, наричан още Слънце, се полага същата жертва както на Илития. Момчета и момичета ще изпеят в храма латинска песен. Отделно момчета и отделно момичета, но да имат живи родители — и майки, и бащи. Този ден омъжените жени са длъжни да коленичат пред олтара на Хера и да я се молят…

Нека и денем, и нощем чудесно наредените трапези да канят народа на пир и нека сериозността се редува с веселие. Помни това винаги със сърцето си и цялата земя на Италия, и цялата страна на латините вовеки ще се прекланя пред твоя жезъл.

Във всички градове и градчета на Италия беше разпратено известие, че в Рим ще се състоят големи тържества, каквито никой още не е виждал и никога вече няма да види. Към столицата прииждаха тълпи. Встъпителните церемонии започнаха на 29 май.

А през нощта срещу първи юни пред олтара на боговете на подземния свят край Тибър се разля море от светлините на факлите. Самият император откри жертвоприношението пред Мойрите, богините на съдбата. Той произнесе тържествена молитва, чиито думи, както и всичко станало по време на онези големи празници, са записани в протокол и за вечен спомен издълбани на каменни плочи. Те са запазени и до днес.

Ето част от протокола, която започва с молитвата на императора:

Богини на предопределението! Така както е записано в книгите, заради туй и за благоденствието на римския народ, на квиритите, принасям в жертва девет овце и девет кози. Моля ви да расте държавата и мощта на римския народ, на квиритите, във война и мир; да закриляте винаги латинския род; да дадете вечно единство, победа и здраве на римския народ, на квиритите; да помагате на римския народ, на квиритите, и на колегиумите на римския народ, на квиритите; да пазите процъфтяващата република на римския народ, на квиритите; да бъдете милостиви към римския народ, към квиритите, към колегията на петнадесетте жреци, към моя дом и моето семейство; и да приемете тази жертва — девет овце и девет кози.

Оттук нататък всички церемонии и обреди протекоха според изискванията на сибилините предсказания. На 1 юни императорът Цезар Август принесе на Капитолия в жертва на Юпитер (Оптимус Максимус^[109]) един бик, а другият бе принесен от Марк Агрипа. И двамата се молеха така:

Най-добри, най-велики Юпитере! Тъй както пише в книгите, за това и за благополучието на римския народ, на квиритите, приеми в жертва този хубав бик. Моля те да…

По-нататък молитвата продължаваше по същия начин както при богините на предопределението. Повториха тази формула при всички жертвоприношения: и през нощта край Тибър — на Илития, закрилница на раждането, и през деня, на 2 юни — на богинята Юнона Регина. Тя получи чудесна бяла крава, а сто и десет римски матрони, коленичили, повтаряха след Марк Агрипа думите на същата молитва.

На 3 юни на Палатинския хълм император Цезар Август и Марк Агрипа извършиха жертвоприношение в чест на Аполон и Диана — три вида тесто, всяко по девет парчета. Отново повториха молитвата за благополучие и благослов на римския народ, квиритите, а след жертвоприношението двадесет и седем отбрани момчета и още толкова момичета, всичките с живи родители, изпяха песен, която по-късно още веднъж беше рецитирана на Капитолия.

Протоколът е увековечил факта, че песента е съчинена от Квинт Хораций Флак. Ето как започва тя:

Феб и ти, Диана, владетелко на горите, вие, що красите небето, вие, достойни за почит винаги и винаги почитани! Дайте ни онова, за което ви молим в този свещен час, когато отбрани момичета и момчета според повелята на Сибилите ще изпеят песента на боговете, които са си харесали седемте хълма! Животворно слънце, ти, което с лъчезарна колесница ни донасяш ден и пак го скриваш, ти, което се раждаш всеки път различно и все пак еднакво, дано никога очите ти не видят нищо по-прекрасно от Рим^[110]!

Трите Галии

Докато в Рим тържествено честваха началото на новия век, край северните граници на империята се проливаше кръв. Вдигнаха се на борба населяващите средното течение на Рейн три германски народа: тенктерите, узипетите и сугамбрите. Воини бяха хванали и разпънали на кръст римляните, намиращи се на тяхна територия. След това германите преминаха Рейн и оплячкосаха обширни области в Галия. Марк Лолий, тогавашният наместник на провинцията, претърпя поражение.

Императорът незабавно потегли от столицата. През 16 година той вече беше в Галия. Но тук се оказа, че опасността е минала. При вестта за въоръжаването на Лолий и за пристигането на императора германите се отдръпнаха зад Рейн и дори доброволно пратиха заложници. Така че Август можеше изцяло да се посвети на въпросите, свързани с организацията на Галия — провинция, на която той винаги бе отделял особено внимание.

По време на пътуването си до Испания през 27 година Август остана няколко месеца в Южна Галия. Тогава в град Нарбон се състоя конгрес на делегатите на всички народи на Галия, от Пиренеите и Атлантика до Рейн, и започнаха големи административни преобразования: те продължиха години, отчасти под ръководството на Агрипа. Сега самият император остана три години, за да надзирава въвеждането на новите форми на управление.

Грижата на владетеля за тези обширни земи беше обяснима. Южната част на Галия, тоест областта край Средиземно море, наречена Нарбонска Галия, беше включена в пределите на Рим преди повече от сто години. Но останалата част от Галия беше завладяна едва от Цезар преди около тридесет години. Галите се славеха като храбри и буйни хора; те потвърждаваха това мнение с непрекъснатите въстания. А както показаха последните случаи, отвъд Рейн се таеше сериозна заплаха. Германите само дебнеха да зърнат и най-малката проява на слабост от страна на римляните.

Август раздели огромната, покорена от Цезар страна на три провинции. Така възникнаха известните през вековете три Галии: Аквитания — между Пиренеите и Лоара; Лугдунска Галия — между Лоара, Секвана и Марна; Белгика — между Марна и Рейн.

През 27 година беше извършено преброяване на населението. Докато Август беше жив, имаше още три преброявания. В резултат на дългогодишна работа беше изготвен кадастър на използваемите земи, което представляваше основа за определяне размерите на данъците и другите повинности. Размерът им беше различен и зависеше от това, при какви условия отделните народи на Галия са приели римското владичество. Някои народи бяха освободени от всякакви данъци в отплата за помощта, оказана на римляните по време на войната. Много семейства с особени заслуги и цели галски градове имаха римско гражданство, а всички племена и градове се радваха на голяма автономност във вътрешните си работи. Те си избираха собствени магистрати, жреци и съдии. Някои сечаха дори собствени сребърни и бронзови монети. Всъщност поддържането на самоуправлението и оставянето на голяма свобода на местните власти беше основен принцип на римското управление в повечето от провинциите. Именно това мъдро съчетание на централизъм по въпросите от общодържавно значение и широка автономия в местните работи е позволявало на римляните умело и гъвкаво да управляват огромната империя, осигурило е устойчивост, икономически разцвет и многовековно съществуване на тяхната държава.

Друга характерна черта на римското управление е активната подкрепа за развитие на градовете. Градската организация е улеснявала управлението на покорените народи и надзора над тях, а едновременно с това е стимулирала икономическия живот. Така беше и в трите Галии. Новосъздадените и разрастващите се стари градове се заемаха от местното население, тъй като и Цезар, и Август не са създавали тук военни колонии. Вероятно са се страхували от смутове сред галите.

През продължителното управление на Август в трите Галии израснаха много градове, наречени на негово име. Такива са Августодунум, днешният Отюн, който затъмни стария град Бибракте, столицата на едуите; Августонеметум, сега Клермон-Феран, недалеч от Герговия, прославила се със съпротивата срещу Цезар; Августоритум Лемовикум, сега Лимож; Августобана Трикасум, сега Троайе.

По примера на Цезар и Август създаде много колонии на юг, в Нарбонска Галия. Те носеха красиви и горди имена. Днешният Ним се наричал Колония Августа Немаузус; Виена — Колония Юлия Флоренция Виена; Авиньон — Колония Юлия Авенио; Екс — Колония Юлия Акве Секстие.

В икономическо отношение страната процъфтяваше от година на година. Развиваха се земеделието и лозарството, скотовъдството, грънчарството и тъкачеството. Галия изнасяше своите произведения в Британия, Испания, Африка и дори в Индия.

Колко месеца има годината?

Много ясно — дванадесет — и у нас, и у римляните. Достатъчно е обаче да имаш елементарна представа от латински език, за да откриеш нещо нелогично. Ето септември, октомври, ноември и декември на латински се наричат: September, October, November, December или седми, осми, девети и десети. А в действителност тези месеци по ред са девети, десети, единадесети и дванадесети.

Обяснението е просто. В древността римската година е започвала на пролет, през март, и тогава декември наистина е десети по ред. Но още век и половина преди Август началото на годината беше преместено на първи януари, като старите, макар и вече несъответствуващи наименования на месеците, бяха запазени.

Разсъдливият човек от всичко може да извлече полза дори от имената на месеците. До този извод стигна прокураторът на Лугдунска Галия Юлий Лициний. С ловкост и предприемчивост вече доста бе постигнал в живота. По произход беше гал. По време на войните с Цезар попадна в плен и известно време беше един от слугите на великия пълководец. Успя да привлече вниманието му и скоро бе освободен. Оттогава сякаш влезе в рода на Юлиите и имаше подкрепата на осиновения син на Цезар, Октавиан. Понеже познаваше добре отношенията в родната си страна, получи доходната и отговорна длъжност прокуратор, тоест финансов инспектор на трите Галии със седалище Лугдун^[111].

Тук разви много енергична финансова и културна дейност. Той учеше например местното население, че „decem“ на латински значи десет, че „december“ (декември) е едва деветият месец на годината и още два месеца трябва да се плащат данъци. Разбира се, след известно време всичко това се разкри. Галите се оплакаха на самия Август. Но Лициний не изгуби присъствие на духа. Показа на владетеля част от съкровищата си — а тя бе внушителна — и каза:

— Всичко това съм събрал за тебе и за римския народ. Страхувах се, че галите, като разполагат с такива запаси, могат да вдигнат въстание.

Благодарение на тази дързост той спаси живота си и останалата част от имуществото си, но положението му се усложни. Сега Август редовно искаше от него да прави доброволни дарения за нуждите на държавата. Въпреки това Лициний умря като богат човек. По-късно един поет въздиша:

Гробът на Лициний е разкошен, а на Катон — скромен; Помпей пък изобщо няма гроб? И как да вярваш, че има богове?

Императорът и робите

Докато императорът се намираше в Галия, през 15 година в Рим почина Публий Ведий Полион, който не падаше по-долу от Лициний. Ведий беше син на освободен роб, но натрупа огромни богатства и имаше значително влияние. Радваше се на благоволението на самия Август, на когото вероятно някога беше правил важни услуги. Някои упрекваха императора, че счита за свой приятел човек с толкова долен произход и просташки вкус към разкоша като всяко парвеню. Обаче Август, допуснал някого в кръга на близките си, трудно променяше отношението си към него.

За един от главните си наследници Ведий беше определил именно императора. Завещаваше му великолепната си вила край Неаполитанския залив с многозначителното име „Паузилипон“, което на гръцки значи „зарежи грижите“. В завещанието обаче имаше едно условие: Август трябваше да предостави сградата за ползуване на жителите на околността. От само себе си се разбираше, че сградата ще носи името на Ведий и ще остане като вечен паметник за приятелството на императора със сина на освободен роб. Всички се смаяха, когато разбраха, че императорът е заповядал „Паузилипон“ да бъде разрушен до основи и на същото място да се построи портик, който да носи името на Ливия. И тъй императорът искаше да заличи името на приятеля си от паметта на народа! Защо?

Веднъж Август удостои с присъствието си разкошен прием в дома на Ведий. На трапезата прислужваше един съвсем млад роб. За нещастие робът изпусна някакъв скъп кристален бокал и той се счупи. Разяреният Ведий заповяда да хвърлят момчето в езерото, където отглеждаха хищни риби, и ги хранеха с месо. В последния миг робът успя да се отскубне от ръцете на палачите си и падна в краката на Август. Единствената му молба беше да умре като човек. Август, естествено, се застъпи за момчето. Но Ведий беше непреклонен; робът беше негова собственост и дори господарят на Рим нямаше думата тук. Тогава императорът любезно помоли да му донесат всички кристални вази в този дом — най-спокойно започна една по една да ги троши. Колко нищожна изглеждаше сега загубата на един кристален бокал в сравнение с опустошението, което императорът вършеше със собствените си ръце! А едва ли би могло да го хвърлят в езерото, за да го разкъсат рибите. Ведий се опомни, робът беше спасен, но императорът никога не забрави какъв звяр се крие у човека, когото бе смятал за свой приятел.

Това не е единственият случай, когато Август е заставал в защита на робите. Когато робите на Хостий Квадра, известен в Рим със сексуалната си извратеност, убиха господаря си, за което законът предвиждаше най-сурово наказание, по волята на императора те бяха напълно оправдани. Август дори даде да се разбере, че ги смята достойни за награда.

Никой не може да излезе извън мисловните категории, присъщи на своята епоха. Тогава, а и векове по-късно, робовладението е било основа на цялата обществена и икономическа система, смятало се е за нещо естествено и неизбежно. На никого дори не е хрумвало да оспорва този съществуващ открай време ред. Победоносните въстания на робите по онова време не са водели до премахване на този нечовешки институт.

Императорът положително не е имал никакво желание да ограничава робовладението по какъвто и да било начин. Когато общодържавните интереси са налагали това, той се е отнасял най-безогледно към робите. Та нали именно след разгромявалото на Секст Помпей заповядал да хвърлят в затвора и разпънат на кръст хиляди роби, които преди това бяха служили в армията на сицилийския владетел. Но по принцип — за времето си — Август е бил човечен, лишен от предубеждения.

Лугдун

Наистина трудно е било да се допусне, че Лутеция Паризиорум, малко селище на едно островче в река Сена, след време ще стане една от столиците на света. По времето на Август бъдещият Париж не е играел никаква роля — дори в Галия.

Затова пък значението на новосъздадения град Лугдун растеше от година на година. Разположен бе на много удобно място, затова скоро стана истински център на трите Галии и един от най-богатите градове в цялата империя. През 43 година тогавашният наместник на покорената от Цезар Галия, Луций Мунаций Планк, внимателно следеше развитието на събитията. То се променяше с дни. Да си припомним: Антоний, победен при Мутина от Децим Брут, избяга отвъд Алпите, в Нарбонска Галия. Никой не знаеше чия страна ще вземе наместникът на тази провинция, Лепид. Самият Планк симпатизираше на сената. Той придвижи легионите си на юг, по Родан, към границата между своята провинция и Лепидовата, където Родан се слива с река Арар, наричана тогава Саона. Още Цезар бе обърнал внимание на стратегическото и търговското значение на този град. Дотогава там имаше малко галско селище, чийто бог-закрилник се наричаше Луг. За да използва периода на изчакване и в същото време да вдъхне на войниците надежда, че ще получат земя, Планк реши със съгласието на сената да основе град на мястото, където се сливат двете реки. Така през 43 година възникна град Луг, на келтски Лугдун, а днес — Лион.

Оттук минаваше важен търговски път, който свързваше пристанищата на Средиземно море с централните области на Галия и северните пристанища. В Лугдун този път се пресичаше с друг, идващ от Изток, от Хелветските Алпи, към долината на Лоара и към Аквитания. Затова именно тук беше установено главното финансово управление на провинциите в Галия. В Лугдун беше създаден и голям императорски монетен двор, където се сечаха златни и сребърни монети за нуждите на цялата империя. Той превъзхождаше по значение дори монетния двор в Рим, който остана под управлението на сената; по-късно там се сечаха само бронзови монети.

През 13 година Август напусна земите отвъд Алпите и остави като свой заместник и управител младия си заварен син Друз. През следващата, 12 година, по нареждане на Друз в Лугдун се състоя голяма церемония. На 1 август на големия площад пред огромен олтар се събраха представители на шестдесетте народа от трите Галии. Олтарът беше издигнат на западния бряг на Арар, недалеч от мястото, където тя се влива в Родан. Жрецът Гай Юлий Веркондаридубнус, гал по произход, но вече римски гражданин, извърши тържественото жертвоприношение.

Олтарът беше посветен на богинята Рома и на Август. Така на Запад възникваше едно явление — култ към личността на владетеля, което имаше древни традиции в източните страни.

Край горното течение на Дунав

Докато Август укрепваше организацията на трите Галии, военачалниците му направиха голяма крачка напред към отдавна поставената цел — да изнесат границите на държавата до Дунав. Тази голяма река трябваше да се превърне в естествена преграда за войнствените народи от Централна Европа.

Още през 29 година Марк Крас покори тракийските племена по долното течение на река Дунав, от устието на Сава до Черно море. През следващите години други военачалници затвърдиха тези завоевания. Дългата ивица по десния бряг в долното течение на Дунав беше превърната в провинция Мизия. Сега, през 16–13 година, римските легиони се прехвърлиха през планините и се разположиха по цялото алпийско течение на реката, от изворите чак до околностите на днешна Виена.

През 16 година Публий Силий разгроми нориките — галски народ, населяващ Източните Алпи. През следващата, 15 година, двамата заварени синове на Август — Друз и Тиберий, предприеха поход срещу други галски народи — ретите и винделиките. Ретите населяваха централната част в дъгата на Алпите, от горното течение на Рейн до река Ин, наричана тогава Енос. Винделиките живееха на север от тях, по северните склонове на Алпите чак до самия Дунав. Битките в планините бяха много тежки, но и природата, и храбростта на тези народи трябваше да отстъпят пред римската организация. След победата, за да се предотврати опасността от въстания, значителна част от жителите бяха изселени. Новозавзетите земи се свързваха с Италия чрез голям планински път; той минаваше през долината на Адига, след това вървеше по река Лика, наричана днес Лех. Едно от построените по-късно отклонения от този път под името „Виа Августа“ минаваше през днешната седловина Бренер и после през долината на река Ин.

Завоюваните от Тиберий и Друз земи бяха обособени в малка провинция — Реция. Неин център по-късно стана град Августа Винделикорум, днешният Аугсбург.

Въпреки тези блестящи успехи крайната цел още не беше напълно постигната. Не беше завладян районът по средното течение на Дунав — от Алпите до сливането й със Сава. Тези земи се населяваха от илирийските племена на паноните, които често досаждаха на римляните. Но походът срещу тях вече беше решен.

Край Дон

В това време Агрипа управляваше на Изток. Така си бяха разделили земите с Август. Най-напред, през 22–19 година на Изток беше Август, а Агрипа ръководеше работите в столицата, Галия и Испания. От 16 години настъпи промяна. Август се зае с Галия, а Агрипа — с източните провинции.

По покана на приятеля си Ирод той пристигна в Юдея. Царят на евреите му показа новопостроените градове, на които беше дал многозначителни имена. Единият, който се намираше край морето, се наричаше Цезарея, а другият, който се издигаше на мястото на древната Самария, носеше гръцкото наименование Себаста, което в превод на латински значи Августа.

Ирод и Агрипа влязоха тържествено в Ерусалим. Населението, празнично пременено, пееше и издигаше приветствени възгласи. От благодарност за това посрещане Агрипа принесе сто вола на юдейския бог в храма, възстановен разкошно от Ирод, а за народа уреди пищно пиршество.

В същото време на север, на полуостров Крим, възникна огнище на размирици. Там от векове процъфтяваха гръцките колонии. Най-голямо значение сред тях си извоюва Пантикапея, сегашният Керч. Тази колония беше разположена на удобно място, край пролива, водещ към Азовско море. Гърците наричаха този пролив Кимерийски Боспор, оттук и наименованието на царството, чиято столица беше Пантикапея боспорска. Там избухнаха борби за престола. В тях се намеси Полемон, по милостта на Рим владетел на държавицата Понт и на черноморското крайбрежие на Мала Азия. Полемон победи в една от битките, но по-голямата част от боспорците все още му оказваха отпор. Срещу Полемон се обяви и град Танаис при устието на река Дон, голям и важен център на търговията със степните народи — скитите.

Завладяването на Крим от неизменно лоялния Полемон беше добре дошло за римляните. Затова Агрипа реши да му се притече на помощ. Това обаче се оказа излишно, защото при самата вест, че римляните идат, боспорското население се покори на новия владетел. Така Крим и земите при устието на Дон станаха васални на империята.

С това последно звено веригата от малки васални държави на север и по източната граница на Рим се затвори. Ако се тръгне от юг, най-важни от тези държавици бяха: арабското царство на Набат; Юдея, царството на Ирод; Комагена в източната част на Мала Азия; Армения — земята на Тигран; Понт и Пантикапея, където властваше Полемон.

Олтар на мира

Вече дълго те няма, потомъко на добрите богове, любими закрилнико на Ромуловия род! Върни се, нали пред свещеното събрание на патрициите обеща да не се бавиш! Добри вожде, върни се да озариш отечеството със светлина! Когато твоят лик сияе пред народа, и денят ни е по-драг, и слънцето грее по-ясно, като напролет.

Майката не откъсва очи от залива и с горещи молитви призовава младежа, защото ветровете повече от година го задържат отвъд морето, далеч от любимия дом. Така и изстрадалата родина копнее за връщането на Цезар.

Сега селякът спокойно си оре нивите, богините Церера и Фортуна бдят над него. Моряците кръстосват из умиротвореното море. Възцари се почтеност, нищо нередно не се върши в домовете, обичаите и законът обуздаха скверното безбожие. Децата следват примера на родителите си. Никое провинение не убягва наказанието.

Кой би се страхувал от партите или от скитите, населяващи студените страни, или от германските диваци, докато е жив Цезар? Кой би се безпокоил от война в Испания?

Всеки спокойно прекарва деня по родните хълмове и увива с лози самотните дървета. А после весел сяда на чаша вино и на трапезата те призовава като бог.

Дано, добри ни вожде, да осигуриш траен мир на Италия? Тези думи изричаме още в зори, преди да вкусим виното, тези думи повтаряме и вече упоени, когато слънцето се накланя към океана^[112]!

Хораций не преувеличава, той говори искрено. От години вече принадлежи към приятелите на Август. Благодарение на щедростта на Меценат мечтите на поета се сбъднаха. Той получи парче земя, имаше градина с поток край къщата и малко гора. Малкото имение на Хораций се намираше в Сабинските планини. Петима селяни и още толкова роби обработваха земята на поета. При всяка възможност Хораций бягаше там. Не понасяше глъчката, интригите и клюките в столицата. Обикновено в Рим въздишаше:

О, мое село, кога ще те видя отново? Кога ще забравя този мъчителен живот — ту прелиствам старите книги, ту дремя, ту просто стоя бездеен с часове.

При вестта, че императорът след тригодишно отсъствие се връща, сенатът постанови на Марсово поле да бъде издигнат голям олтар на Августовия мир — Ara Pacia Augustae. Всяка година жреците и весталките да принасят там благодарствени жертви.

Но както и преди пет години, когато се връщаше от Изток, Август влезе в града през нощта на 4 юли 13 година, за да избегне шумното посрещане. На следния ден отиде в храма на Юпитер на Капитолия, за да благодари на бога за благополучното завръщане. След това, както подобава на един потомък на боговете и любим закрилник на Ромуловия род, даде на народа малък подарък: заповяда на този ден баните и бръснарниците да работят безплатно.

Цезар и историците

Поразително е, че всички прочути историци от онази епоха са били в опозиция. А в същото време поетите едва ли не идолопоклоннически превъзнасят владетеля и неговото дело. На какво се дължи тази разлика в отношението? За това, че синовете на музата Клио не са се присъединили към хора на децата на Мелпомена, причините са няколко.

Първо, макар че това не е най-важното, тогавашните историци са били предимно материално независими хора. Някои от тях са имали големи имоти, други са били ценени като учители по реторика и са имали скромен, но все пак достатъчен източник за прехрана, най-сетне, имало е и фанатици, които са предпочитали да живеят в мизерия, но да пишат това, което наистина мислят.

Второ, историците, които тогава са се занимавали с далечното минало, са били склонни да го идеализират и да го противопоставят на своето съвремие. Те истински са тъгували за отминалото златно време на републиканската свобода, забравяйки, че това беше пълна свобода само за няколкостотин големи рода. А онези, които са разглеждали събитията от последните десетилетия, по-добре от всеки друг са разбирали, че причините и пътищата за формиране на едновластието не съвпадат с официално провъзгласените.

Трето, това са били историци, които са се отнасяли сериозно към своето призвание. Те са искали да служат на истината, а не на конкретна историческа ситуация. Затова често дори са прекалявали с критичността си, само и само да не ги обвинят, че угодничат пред първия гражданин.

Естествено, критичното отношение на историците е вземало различна форма — от ожесточени нападки до тъжно примирение с неизбежното.

Ето няколко фигури.

„Бесният“

Човек, който го е познавал лично, пише:

Питате за Тит Лабиен? Велик оратор. Въпреки всички пречки успя да се наложи. Признаха таланта му, макар и без желание. Живееше в пълна мизерия, хулен, ненавиждан. Той беше толкова откровен, че дори прекрачваше границите на позволеното. Понеже постоянно жигосваше отделни личности и цели съсловия, нарекоха го Бесния. Въпреки всичките си недостатъци той имаше велик и могъщ дух, неотстъпващ на ума му. Макар че вече цареше пълно спокойствие, той не се отказа от помпеанските си симпатии. За него именно беше измислен нов вид наказание: враговете му успяха да издействат да бъде изгорено всичко, излязло изпод неговото перо. Това беше нещо ново и необикновено — да се наказва плодът на изследванията…

О, Херкулес, цялото общество трябва да бъде благодарно, че тази жестокост към творенията на ума беше измислена след времето на Цицерон! Иначе какво щеше да стане, ако на триумвирите им бе хрумнало да включат в проскрипциите и неговия талант? Цяло щастие е, че това преследване срещу бележити умове започна тогава, когато те станаха по-голяма рядкост. Този, който пръв предложи в сената да се изгорят съчиненията на Лабиен, доживя да види и своите книги хвърлени в пламъците.

Лабиен не можа да понесе това унижение. Не пожела да живее повече след смъртта на произведенията си. Нареди да го занесат в семейната гробница и се затвори там.

Спомням си, че когато ни четеше своята „История“, той сгъна голяма част от свитъците и каза:

— Това, което прескачам сега, ще можете да прочетете след смъртта ми.

Какви ли разобличения е имало там, че сам се изплаши! Точно тогава, когато по решение на сената изгаряха книгите на Лабиен, Касий Север, изпитващ явна неприязън към него, каза:

— Трябва и мен да изгорят жив, защото ги знам наизуст^[113].

„Разсъдливият“

Затова пък никой не би се осмелил дори да спомене за изгаряне произведенията на Гай Азиний Полион, сенатор, бивш консул, човек богат, със солидно положение. Той беше умен и откровен; радваше се на заслужена слава като превъзходен оратор, добър поет и голям познавач на литературата. Той пръв създаде в Рим обществена библиотека и пръв въведе обичая да се четат собствени произведения пред отбрани гости.

„Историята“ беше най-доброто му произведение, което осигури славата му сред потомците. Тя започваше от събитията през 60 година, тоест от първия триумвират, и обхващаше гражданските войни. Беше написана смело, на места заядливо, но с дълбоко вникване в действителните, скрити пружини на драматичните събития. Азиний се стремеше да бъде обективен: макар че никак не обичаше Цицерон, той се прекланяше пред неговата памет и талант, и макар че беше близък на Цезар, възхваляваше Брут и Касий.

А в какво се проявяваше неговата разсъдливост? Чисто и просто в това, че Азиний спря до битката при Филипи, тоест приключи изследването, преди да стигне до периода, за който имаше да каже най-много, тъй като тогава той беше едно от важните действащи лица. Само че в лагера на Антоний…

Така благодарение на високото си положение и своята разсъдливост Азиний е можел да не се страхува, че трудът му ще бъде изгорен. И макар че през следващите векове неговата „История“ е изчезнала, в известен смисъл тя е жива и днес.

Защото не един историк, римски или гръцки, описвайки времето на Цезар и началото на кариерата на Октавиан, е черпил изобилни сведения от прекрасната „История“ на Азиний. Читателят на тази книга също трябва да запомни този бележит историограф.

„Песимистът“

Бащата на Сенека, прочутият философ и възпитател на Нерон, е по-малко известна, но много интересна личност. Произхождал от Испания, бил заможен, видял много през живота си, имал широки връзки. Интересувал се главно от реторика — неговият забележителен труд в тази област е стигнал до нас. Изгубени са обаче другите му трудове, които сигурно са били не по-малко интересни, например „История от началото на гражданските войни“. Тъй като Сенека-старши е доживял до времето на Калигула, този труд положително е обхващал и управлението на Август и Тиберий. Познавайки изключителната интелигентност на Сенека, неговата тънка наблюдателност, превъзходна памет и блестящ стил, можем да предполагаме, че „Историята“ е била едно от забележителните постижения на римската историография.

Все пак запазил се е един откъс от увода към това съчинение. Той е красноречиво доказателство за отношението на автора към неговата съвременност. Историята на Рим — казва Сенека — може да се раздели на същите периоди, както животът на човека: Времето на Ромул е ранното детство. Властта на 7-те царе е развитието и възпитанието на момчето. Когато Рим порасна, той вече не можеше да търпи робството — по времето на последния от царете, Тарквиний Горди, отхвърли игото на надменните владетели. Оттогава се подчиняваше само на закона. Краят на пуническите войни съвпада с края на ранната младост. Рим навлиза в разцвета на силите си. Протяга ръце към всички земи и морета, поставя под своя власт всички народи и царе. Но когато се разправя с всички противници и войните стихват, той се обръща против себе си, тръгва към собствената си гибел. Това е началото на старостта. Разкъсван от граждански войни, налегнат от вътрешна болест, той отново попада под еднолична власт, сякаш се връща в детството. Защото, когато изгубва свободата си, която е защищавал под водачеството на Брут, той така се състарява, че вече не може да се крепи на краката си и трябва да се опре на владетеля.

А какво идва в живота на човека след старческата немощ? Смъртта. Сенека не го е казал направо. Може би от страх? А може би просто е предпочитал да не мисли за смъртта на любимата родина?

Поучителен е фактът колко трудно един съвременник може да определи мястото на собствената си епоха в историческото развитие на своя народ. Защото — както всеки знае днес — тъкмо през този период, който Сенека е окачествил като старостта на Рим, приближаващ се към гроба, той едва е навлизал в истинската зрелост.

Ако решим сега да използваме направеното от Сенека сравнение, вероятно периодите ще бъдат следните: управлението на царете — детство; републиката — младост; първите два века на империята — разцвет на силата; третият век — боледуване и криза; късната империя — старост. Това сравнение и периодизацията обаче нямат особено значение, тъй като не ни помагат да разберем историческото развитие. Те създават един образ, но не дават обяснение^[114].

„Примиреният със съдбата“

В предговора към своята история на Рим „Ab urbe condita“ („От създаването на града“) Тит Ливий прави следната забележка:

Повечето от читателите сигурно ще бързат да стигнат до частта, посветена на най-новите събития, където един могъщ народ сам се погубва. Аз пък бих искал чрез този труд, освен всичко друго да се откъсна — поне дотогава, докато се занимавам със старата история — от гледката на нещастията, които нашият век наблюдава вече толкова години.

Ливий е написал тези думи през 28 година, когато самият той е бил на тридесет години. Тогава именно излизат първите томове на неговия огромен труд. Той работи върху него до края на живота си, тоест четиридесет и пет години. В изложението стига до 9 година, до смъртта на Друз. За това се говори в книга 142. „Ab urbe condita“ е широко, епическо повествование за това, как малкото пастирско селище на Палатинския хълм завладява най-напред Италия, а след това и всички земи край Средиземно море.

Ливий е бил консервативен и не е криел симпатиите си към стария строй. Задавал е например въпроса: кое би било по-добро за републиката — завоеванията на Цезар или ако той изобщо не беше се раждал? Описвайки борбата му с Помпей, явно взема страната на победения.

Все пак историкът е разбирал, че мирът и редът, въдворени от Август, донякъде са компенсирали загубата на старите свободи, изродили се в беззаконие. Радвал се е, че императорът се стреми да възроди древноримските добродетели, да възобнови старите култове, да внуши почит към паметниците на миналото. Оттук и нотката на спокойно примирение в труда на Ливий: явно така е трябвало да стане; а би могло да бъде и по-лошо, ако не беше Август!

А как е оценявал императорът големия исторически труд, написан от негов съвременник? Естествено, долавял е критичните елементи, съдържащи се в него. Затова полунашега, полусериозно е наричал Ливий „помпеанец“. Въпреки това го е уважавал и покровителствал. И то не само заради очевидните литературни достойнства на неговия труд. Владетелят на Рим е ценял преди всичко дълбокия патриотизъм, бликащ от страниците на „Ab urbe condita“. Ясно му е било, че всеки народ може да живее и да се развива само ако познава и обича миналото си. Когато изгуби уважение към него, народът загива, както загива и човекът, ако се скъса нишката на паметта му или ако той се усъмни в стойността и смисъла на живота си.

Смъртта на Агрипа

На 6 март 12 година бяха обявени избори за върховен жрец — велик понтифекс. През зимата почина Лепид, бившият триумвир, който досега изпълняваше тази длъжност.

Кандидатът беше само един, самият Август. Въпреки това в столицата прииждаха огромни тълпи. Защото всеки гражданин желаеше да докаже лоялността си. Императорът спечели всички гласове и зае пожизнената магистратура върховен глава на римските религиозни култове. След главното командване на армията, наместничеството на най-важните провинции и народното трибунство — това беше четвъртият стълб на императорската власт.

Две седмици по-късно, на 19 март, започнаха традиционните тържества в чест на богинята Минерва. Те траяха пет дни като весел празник на всички занаятчии, към които причисляваха и лекарите и учителите. Тези дни бяха свободни и затова се очакваха с нетърпение не само от учениците, но и от самите учители, които получаваха за празника подаръци от родителите на момчетата.

Но този път едно необичайно явление развали ведрото настроение. На небето всеки ден започна да се появява огромна огнена комета^[115]. Навсякъде твърдяха, че тя вещае страшни и необикновени събития.

Почти едновременно с появата на зловещата поличба до Рим достигна новината, че Агрипа е тежко болен. И той, както и Август се върна в столицата през 13 година. Същата година през есента замина на Север, край Сава, защото имаше известия за вълнения сред панонците. Но понеже със самото му пристигане войнственият народ се укроти, през зимата Агрипа се върна в Италия. Чувстваше се зле, затова отиде на бани край Неаполитанския залив. Избра си един странен метод на лечение: къпеше се в горещ оцет. Това ускори болестта.

Когато Август стигна в Кампания, неговият приятел вече беше мъртъв. Почина на 51 години.

И отново, както преди десет години, след смъртта на Марцел, по Апиевия път пое великолепно траурно шествие към Рим. Саркофагът беше изложен на Форума. Самият Август произнесе надгробно слово, изтъквайки заслугите на покойния. Тленните останки бяха изгорени в крематориума на Юлиите и погребани в мавзолея до урната с праха на Марцел. Тъй смъртта помири двамата съпрузи на Августовата дъщеря.

Три месеца след смъртта на Агрипа дойде на бял свят неговият трети син и внук на Август. Нарекоха го Агрипа Постумус (роден след смъртта на баща си).

Друз край Елба

Не беше достатъчно да се държат в страх германите отвъд Рейн — трябваше да бъдат напълно покорени под властта на римляните. Легионите трябваше да се укрепят край Албис, голяма река в самото сърце на Германия. По този начин нямаше да е необходимо да се отбранява този отворен ъгъл на сегашната граница между Рейн и горното течение на Дунав. Задачата беше трудна, но изпълнима. Наистина този район беше горист и мочурлив, населението — прочуто с войнствеността си, но германските племена нямаха единна организация. Те враждуваха помежду си и лесно можеха да бъдат подтикнати към взаимно избиване. Военните операции щяха да продължат няколко години, но окончателният успех беше сигурен.

Такава беше позицията на императора. Изпълнението на големия план той възложи на по-малкия си заварен син Друз. По това време той беше наместник на Галия, естествена база за бъдещите военни действия, а преди това, докато водеше битки в Алпите и по горното течение на Дунав, се бе проявил като добър пълководец. През лятото на 12 година, непосредствено след великолепните церемонии пред олтара на Рома и Август в Лугдун, Друз замина за Рейн.

Походът беше подготвен много старателно. Като използваха един пресъхнал ръкав на Рейн, построиха канал, по който флотата стигна до езерото, наричано тогава Флевон, а днес Цундерзее. Фризите, които населяваха тези места, веднага застанаха на страната на римляните. Флотата стигна до морето и заплава на изток покрай брега. Тя завзе остров Боркан; името му се е запазило до наши дни почти без промяна — Боркум. При устието на река Амазис, днешната Емс, римляните разбиха корабите на бруктерите, а по-късно опустошиха северната част на страната на хауките. На връщане корабите заседнаха в плитчините, но фризите побързаха да им окажат помощ.

През следващата, 11 година, Друз отново премина Рейн. Сломи съпротивата на сугамбрите, населяващи района на сегашния Рурски басейн. Стигна чак до земята на херуските край Горни Везер. Но не се прехвърли през реката, защото наближаваше есента. На връщане покори херуските и сугамбрите, които се готвеха да го нападнат из засада, и създаде първите римски крепости отвъд Рейн. Те образуваха верига от укрепления покрай река Лупия, сегашната Липе.

Това все пак бяха малки крепости. Главната опорна точка на римляните си оставаха твърдините и военните лагери до самия Рейн. Усилено ги разширяваха — и тогава, и през следващите години. Така се зародиха градовете, процъфтяващи от времето на империята до наши дни: Новиомагус — сега Нимвеген; Кастра Ветера — Ксантен; Опидум Узипеторум, по-късно Колония Агрипиненсис — сега Кьолн; Бона — Бон; Кон-флуентес — Кобленц; Могонциакум — Майнц; Аргенторат — Страсбург.

Друз се върна в Рим да прекара есента и зимата. Точно тогава почина Октавия. Тъй като беше женен за нейната дъщеря Антония, Друз произнесе надгробното слово. Урната с праха на любимата сестра на Август беше третата в мавзолея. Походът срещу германите през 10 година беше кратък, защото Друз предвиждаше друг през следващата година. В Лугдун се състоя второ освещаване на олтара. В церемонията взеха участие самият император и Тиберий, по-големият брат на Друз. След това тримата се върнаха в Рим.

През есента военачалникът вече беше при легионите си, които щяха да зимуват край Рейн. Тук сред войниците си на 1 януари 9 година Друз прие консулството за годината. През пролетта отново се отправи към Германия. Този път покори хатите. Стигна до Везер, наричана тогава Визург, където разби херуските. Премина реката и накрая, пръв от римските пълководци, стъпи на брега на великата Албис, днешната Елба. На това място издигна паметник на победата — и се върна. След много години старите войници от легионите му разказваха на по-младите си другари:

— Друз се канеше да продължи на изток, отвъд Елба. Но се изплаши от едно страхотно видение. Привидяла му се жена с нечовешки ръст, която му казала:

— За къде бързаш, Друзе? Не ти е писано всичко да видиш. Връщай се, защото не ти остава още много да живееш!

Смъртта на Друз

Тиберий завари брат си още жив. А беше препускал ден и нощ без отдих от Северна Италия, където го завари вестта за нещастието. Пътувал бе през Алпите и през все още свободната Германия чак до река Сала. По пътя през вражеската страна го беше придружавал само един доверен водач.

Последната заповед на умиращия Друз беше: Тиберий да бъде посрещнат в лагера с всички военни почести като военачалник на дунавската армия и победител на панонците.

Издъхна в присъствието на брат си на 14 септември 9 година, тридесет дни след фаталното падане с коня. Друз отначало не отдаваше голямо значение на счупения си крак и не спря армията, връщаща се от Елба за Рим. Скоро състоянието му се влоши и войските се установиха на бивак за по-дълго, но положението вече беше неспасяемо. Друз умря едва тридесетгодишен. Беше храбър в боя, великодушен към победените, непосредствен в държането си, грижовен към войниците. Остави двама сина. По-големият, Германик, беше на шест години, а по-малкият — Клавдий, който по-късно стана император, само на година.

Офицерите пренесоха на ръце тленните останки на военачалника си от Сала чак до Могонциакум край Рейн. В този град, създаден от Друз и днес наричан Майнц, се намираше главната квартира на рейнската армия. Войниците искаха там да бъде погребан победителят на германите. Но Август реши друго: тленните останки да се пренесат в Рим.

Траурната процесия прекоси Галия и Алпите. Сам Тиберий вървеше отпред. Щом наближеха някой град, най-знатните граждани излизаха да ги посрещнат и поемаха саркофага от ръцете на офицерите. Август и Ливия очакваха процесията в Павия, град в Северна Италия. Макар че зимата започна рано и се случи мразовита, те предвождаха шествието чак до столицата. Във всички градове, през които минаваше пътят им, горяха траурни клади.

В Рим се стече огромно множество. Друз се радваше на по-голяма популярност дори от Марцел. Той импонираше на всички със снажната си фигура и със славата си на победител на най-мъжествените народи в Европа, печелеше сърцата със своята достъпност и либерализъм. Открито се обявяваше за пълно възстановяване на стария строй.

Тиберий произнесе слово за покойния си брат на Форума, а Август — в големия цирк на Фламиний. Императорът завърши речта си с молитва към боговете: нека внуците му Гай и Луций да бъдат като Друз, а самият той да си отиде от този свят като воин — както осиновеният му син.

В мавзолея внесоха четвърта урна.

Към Родос

Тиберий служеше вярно на втория си баща — императора. Докато Друз воюваше с германите, той пороби панонците и далматите и премести границата към средното течение на Дунав, както Друз я изнесе към Елба. Оттогава почти целият десен бряг на Дунав, от изворите до устието, беше римски. След смъртта на Друз Тиберий пое командването на рейнската армия и два пъти, през 8 и 7 година, предприе победоносни кампании, в които подчини под римска власт земите между Рейн и Елба.

В знак на признателност за тези заслуги през юни 6 година Тиберий получи властта на народен трибун за пет години, което се равняваше на признаването му за съвладетел на империята. Едновременно с това императорът обяви, че ще му повери управлението на Изтока.

След няколко дни Тиберий най-неочаквано се обърна към него с молба да бъде освободен от всякакви задължения, тъй като желае да се оттегли от обществения живот, да живее далеч от Рим и да учи реторика.

Приятелите на Тиберий под секрет обясняваха, че той се оттегля точно сега, когато е на върха на славата и властта, само за да избегне в недалечно бъдеще разприте с подрастващите внуци на императора, с четиринадесетгодишния Гай и с Луций, три години по-малък от него. Общоизвестно е, че те ще бъдат наследници на Август и Тиберий благородно им отстъпва мястото, както някога Агрипа отстъпи на Марцел.

Решението на Тиберий изненада и уплаши императора. Наистина той не обичаше заварения си син, мълчалив и вечно намусен, но сега на всяка цена имаше нужда от помощ в управлението. Наближаваше шестдесетте, старите болки често се обаждаха, беше самотен. Преди шест години беше починал Агрипа, преди три години — Друз, преди две, през 9 година — добрият и верен приятел Меценат (след него, още същата година, си отиде и Хораций). Така че освен Тиберий нямаше на кого императорът да се опре в управлението на огромната империя. А завареният му син беше в разцвета на силите си — на тридесет и пет години, и неведнъж вече беше доказвал изключителните си военни и политически способности.

Не помогнаха нито молбите, нито опитите за оказване на натиск. Тиберий упорито държеше на своето. Когато работата се проточи, той започна да гладува в знак на протест. Силният му организъм издържа и императорът трябваше да отстъпи и да се съгласи със заминаването му от Рим. В края на годината Тиберий се качи на един кораб в Остия и се отправи към остров Родос.

По-късно се оказа, че той не се е оттеглил поради благородните причини, за които говореха приятелите му. Изоставил бе Рим от омраза към жената, с която не можеше нито да живее, нито да се разведе. Това беше Юлия, дъщерята на Август.

Юлия

Всеки, който се запознаеше с дъщерята на императора, неговото единствено любимо дете, беше готов с възмущение да отхвърли оскърбителните клюки, които се носеха по неин адрес. Защото Юлия беше не само хубава жена. Тя имаше и много чар, интелигентност и култура. Познаваше отлично литературата, беше остроумна, непосредствена, отзивчива.

Макар че толкова години никой не се беше осмелил да каже на императора цялата истина, той все пак долавяше нещо — най-малкото ироничните усмивки. Ала всичките подозрения отпадаха и той дори се срамуваше от тях, щом погледнеше внуците си. Нямаше съмнение, че те са деца на Агрипа, негово живо копие. Успокоен, тогава си казваше, че дъщеря му наистина обича развлеченията, но няма никаква вина. И през смях казваше на приятелите си:

— Моите две дъщери — Републиката и Юлия — ми създават много грижи.

Беше наложил волята си на държавата и по същия начин искаше да диктува поведението на дъщеря си. Но това му се удаваше по-трудно, защото Юлия имаше и женски инат, и остър език, а и твърдия характер на баща си. Веднъж, когато Ливия се появи в театъра със сериозни, солидни мъже, а Юлия с компания от златната младеж, Август веднага изпрати бележка на дъщеря си:

— Погледни каква огромна разлика има между двете първи дами на държавата!

Юлия му отговори:

— И моите момчета ще остареят заедно с мене.

Твърде суров към себе си и близките си, Август не одобряваше прекалено натруфените жени. Веднъж Юлия влезе при баща си облечена много елегантно и веднага усети студенина в държането му. На следния ден дойде със скромно и просто облекло. Императорът не скри задоволството си. Но Юлия не пропусна да отбележи:

— Днес съм се облякла за тебе, татко, а вчера за мъжа си.

И така, полушеговито, полусериозно спореха за маловажни неща. Затова пък Август най-безогледно подчиняваше щастието на дъщеря си на своите лични и държавнически планове.

В деня, когато се роди Юлия, той изпрати на майка й Скрибония писмо за развод, защото искаше да се ожени за Ливия. Едва ли не още в люлката сгоди дъщеря си за Антил, сина на Антоний. Когато тя стана на петнадесет години, я ожени за Марцел, а две години по-късно — за Агрипа.

Една година след смъртта на Агрипа й бе заповядано да се омъжи за Тиберий. Това със сигурност е било план на Ливия, която се стремеше по този начин да свърже сина си с рода на Юлиите — дори с цената на личното щастие на Тиберий. Защото от няколко години той вече беше женен за Випсания, дъщерята на Агрипа от предишния му брак; имаше син на име Друз, обичаше и беше обичан.

Заповядаха на Тиберий да се разведе и да се ожени за Юлия, която той презираше. Прекалено добре знаеше колко верни са слуховете за нейната развратност, защото самият той, прекрасно сложен мъж, на времето беше обект на желанията на императорската дъщеря. Бракът бързо приключи с фактическа раздяла. Не беше редно той да отваря очите на императора, а от друга страна, не искаше да страда мълчаливо и да става смешен, ето защо Тиберий предпочете да напусне Рим.

Двамата изгнаници

На остров Родос Тиберий живееше скромно. Беше се настанил в една вила извън града, посещаваше домовете на гърците и сам ги канеше. Участваше в спортни упражнения и игри, слушаше лекциите на прочути поети. Но съобразителните първенци на града не забравяха, че той е заварен син на императора. Един път, когато Тиберий изрази желание да посети болните, властите изкараха от къщите всички болнави и дори полуживите, събраха ги в една зала и за по-голяма прегледност ги групираха по вида на заболяването. На Тиберий не му оставаше нищо друго, освен да се извини на бедните жертви на чиновническото раболепие, да ги увери, че той съвсем не е имал такова намерение, и любезно си поговори с всички.

Така минаваха година след година на този тих, прекрасен остров. А от широкия свят идваха различни вести. Луций Домиций Ахенобарб поведе легионите си от Дунав към вътрешността на Германия и пръв от римските военачалници прекрачи Албис. За да подобри административното управление на столицата, Август раздели града на 14 района. Внуците му — Гай и Луций, които беше осиновил, бързо се издигаха. Сенатът ги обсипваше с нови и нови почести. Говореше се дори, че това ставало против волята на самия Август, който се оплаквал, че двете момчета са се възгордели. Но в тяхно лице всичките виждаха наследниците на престола и затова отдалеч гледаха да осигурят благоволението им. В 5 година Гай облече мъжка тога, което означаваше, че е навършил пълнолетие, и получи титлата „принцепс ювентутис“ — предводител на младежта. На 5 февруари 2 година Август прие по молба на сената и римския народ титлата „Pater Patriae“ — баща на отечеството. Същата година на 1 август той тържествено откри храма на Марс Ултор, за чието построяване беше дал обет преди четиридесет години, на бойното поле при Филипи. Площадът около този храм носеше името Форум Августи. След това се състояха игри, каквито Рим не бе виждал дотогава. На арената на цирка пускаха двеста и шестдесет лъва, а после тридесет и шест крокодила. Бориха се няколкостотин гладиаторски двойки. В изкуственото езеро две флоти — на „атиняните“ и на „персите“ — водиха истинска морска битка. След три години, когато Луций навърши петнадесет години, и той като брат си получи мъжка тога и титлата „принцепс ювентутис“.

През есента на същата година се случи нещо, което падна като гръм от ясно небе. Юлия, единственото дете на императора, майка на Гай и Луций, съпруга на Тиберий, бе пратена в изгнание. Оттогава нататък трябваше да живее под строг надзор на малкия, изгарян от слънцето остров Пандатерия край бреговете на Кампания.

След заминаването на Тиберий Юлия вече си позволяваше всичко. Мъкнеше се по цели нощи по улиците на града с тълпа пияни младежи. На Форума ставаха оргии. Разбира се, Ливия и тогава, както и преди, знаеше всяка крачка на тази жена, която тя ненавиждаше, защото беше единствена дъщеря на Август и имаше синове, които преграждаха пътя на нейните синове към престола. С въпроса за оргиите и нейната развратност се преплете доносът за някакъв политически заговор, тъй като между обожателите на Юлия беше синът на Антоний — Юл Антоний. Той израсна в дома на Октавия и с подкрепата на самия император стигна до най-висши длъжности. А сега твърдяха, че се подготвял държавен преврат.

Щом веднъж вече отвориха очите на императора, той избухна в безумен гняв, още повече че беше станал за смях с всичките си идеали за висока нравственост, за която воюваше от години. Юлия престана да съществува за него. Когато една нейна робиня се обеси от страх пред разследването, Август публично заяви, че би искал и дъщеря му да направи същото. Всички приятели на Юлия бяха арестувани. Някои — сред тях и Юл Антоний — бяха осъдени на смърт, а други изпратени в изгнание.

Много високопоставени лица се застъпваха за Юлия. За милост молеше дори населението на столицата, стигна се до смутове. Всички смятаха, че наказанието е прекалено сурово. Но Август беше неумолим. Едва след пет години позволи на Юлия да се премести от Пандатерия в Реджио — град в най-южната точка на Италия. В завещанието си обаче беше записал, че прахът на единствената му дъщеря никога няма да почива в мавзолея.

Заедно с Юлия напусна Рим и майка й, бившата съпруга на Август — Скрибония. Тя също отиде на самотния остров. Двете жени, жертва на тиранията и двуличието на човека, който се представяше за защитник на морала и светостта на семейството, живееха самотни под унизителен надзор.

Сред онези, които се застъпваха за Юлия, беше и Тиберий. Макар тя да бе причината за неговото изгнание, той смяташе, че честта му налага да защити жена си. Но всички писма на Тиберий по този въпрос останаха без отговор. Понеже проблемът Юлия вече не съществуваше, а едновременно с това беше изтекъл петгодишният срок на трибунската му власт, Тиберий реши да прекрати доброволното си изгнание. В едно писмо до Август изтъкна, че желае да се върне в Рим по семейни причини. Императорът му отговори кратко: да не се грижи за онези, които толкова лесно е изоставил. Това означаваше, че вратите на Рим са затворени и за Тиберий.

Така на два острова, отдалечени на стотици мили един от друг, живееха двама изгнаници, чиято съдба така удивително се беше преплела.

Тиберий и Гай Цезар

Рим, 23 септември

Привет, привет, мой Гай, мое най-мило магаренце, за което тъгувам толкова много, когато не е при мен. Но очите ми най-много жадуват да те видят в дни като днешния — онзи Гай, който, където и да се намира в този ден, положително е в добро настроение и здраве и празнува моя шестдесет и трети рожден ден. Както виждаш, прекрачих общия за всички стари хора праг и навърших шестдесет и три години. Моля боговете да мога да прекарам в здраве и при всяко благополучие за републиката дните, които ми е останало да изживея, и вие двамата да станете зрели мъже и да ме смените на поста^[116].

Така пише Август на внука си, който същевременно е негов осиновен син; от близо три години той е на Изток и се учи да управлява империята.

Щом разбра, че Гай отива на Изток, Тиберий реши, че е длъжен да отдаде почит на бъдещия владетел на света. Откакто Август му забрани да се върне в Рим, Тиберий живееше в тревога. Премести се във вътрешността на острова и избягваше срещи с хора и преди всичко с римляни, мнозина, от които се отбиваха на Родос, само за да изразят престорените си почитания пред падналото величие.

Тиберий замина за остров Хиос, за да се срещне с Гай. Четиридесетгодишният мъж, побеждавал многократно страшните панонци и германи, доскоро управлявал държавата заедно с императора, тръпнеше пред мисълта как ще го приеме този семнадесетгодишен хлапак, който още с нищо не се бе отличил и нищо не бе заслужил, но вече имаше всичко: беше определен за консул, за наместник на императора в Изтока, за бъдещ владетел на империята.

Изгнаникът се върна на Родос още по-обезпокоен и нервен. Гай го прие много хладно. Явно в обкръжението на младежа имаше някой, абсолютно враждебно настроен към Тиберий; този човек беше Марк Лолий, преди години наместник на Галия, сега влиятелен съветник на младия Гай.

Оттогава работите на Тиберий вървяха от зле по-зле. Август официално го уведоми за слуховете, че чрез бившите си офицери се опитвал да създаде настроения в легионите, които е командвал в миналото. Изплашеният Тиберий молеше да му бъде изпратен надзирател на Родос, който да следи всяка негова дума и действие. Той още повече се затвори, изостави дори ездата и фехтовката, захвърли римското облекло и навлече гръцки дрехи. С това даваше да се разбере, че окончателно скъсва с политиката.

Всички се отнасяха с презрение към изгнаника на Родос. В един град на далечна Галия бяха съборили статуята му. Говореше се, че в обкръжението на Гай имало хора, готови да донесат на момчето главата на втория му баща.

Сега единствената надежда на Тиберий беше майка му Ливия. Тя с голяма мъка успя да склони Август да даде на сина й нищо незначещата титла императорски легат. В същото време императорът недвусмислено показа, че бъдещата съдба на Тиберий зависи изключително от волята на Гай. Така, в несигурност и уединение, изминаха четири години, които посяха дълбоко в душата на изгнаника подозрителност и ненавист към хората. Най-после дойде освобождението: позволиха му да се върне в Рим. На Тиберий помогна… царят на партите.

Край Ефрат

Макар че Гай не бързаше да отиде веднага до голямата река, по която минаваше източната граница на империята, и първите две години прекара в Гърция, Мала Азия и Египет, най-съществената причина за неговата мисия беше новият партско-римски конфликт заради Армения.

Царят на партите Фраат, който преди двадесет години върна пленените в миналото бойни орли на легионите, вече не беше жив. Приемникът му, Фраатацес, не се чувстваше сигурно на престола, тъй като преки наследници на короната бяха големите синове на Фраат от първата му, законна жена. Баща му, щом реши да направи свой приемник именно Фраатацес, доброволно предаде по-големите му братя на римляните. По този начин искаше да предпази страната от вътрешни раздори и едновременно с това да даде на великия владетел на Запада ново доказателство за своето приятелство. Фраатацес се страхуваше, че Август ще настрои четиримата князе против него и затова веднага след като взе властта, започна да провежда антиримска политика.

В това време почина царят на Армения Тигран II. В страната избухнаха борби и спорове между двата лагера, единият от които беше на страната на партите, а другият — на страната на Рим. Накрая Фраатацес успя да качи на престола Тигран III, който му беше верен, и да въведе в Армения партски войски. Пред младия Гай стоеше трудна задача: да възстанови римското влияние в Армения и да промени настроенията на партския цар — и то по възможност без война.

Разбира се, докато Гай обикаляше източните провинции и привидно отлагаше уреждането на главния въпрос, между двете държави непрекъснато се водеше голяма дипломатическа игра и оживена размяна на ноти. Ала споразумение не можеше да се постигне, защото нито римляните се съгласяваха да предадат братята на Фраатацес в негови ръце (което беше равносилно да ги осъдят на смърт), нито пък той имаше намерение да се откаже от Армения. Накрая Рим се реши да започне военни действия. През 4 г. от н.е. Гай, тогава консул, спря в Сирия и пое главното командване на ефратската армия, готвейки се за поход на изток. В този момент Фраатацес неочаквано направи предложение за лична среща с Гай и изясняване на всички недоразумения чрез преговори.

В уречения час двете армии се приближиха до Ефрат. Царят на партите и синът на Август отидоха на едно малко островче в реката, където пред очите на войските си започнаха преговорите. Текстът на окончателното споразумение не беше разгласен, но самият факт, че през следващите дни Фраатацес направи посещение в лагера на римляните, а по-късно Гай отиде на партския бряг, доказваше, че конфликтът е ликвидиран. По-нататъшните събития показаха какво е било основното съдържание на компромиса: римляните се задължаваха да не използват братята на Фраатацес против него, а той оставяше Армения на собствената й съдба.

По време на приятелските разговори след официалната среща Фраатацес, за да убеди още повече Гай в добрите си чувства, му предаде няколко поверителни сведения за продажността на Марк Лолий, неговия най-близък съветник, който още преди си бе спечелил лоша слава с всевъзможни финансови злоупотреби. След няколко дни Лолий умря. Никой не можеше да каже нищо по-конкретно за обстоятелствата около смъртта му.

След като Лолий бе разобличен, Гай погледна с други очи на отношението му към Тиберий. Затова в стремежа си да възнагради изгнаника за годините на унижения и страдания той изрази в писмо до Август съгласието си за неговото връщане в Рим. Така през 2 г. от н.е. Тиберий след осем години отново видя столицата на света. Наистина императорът му разрешаваше да се върне при условие, че няма да участва в политическия живот. Но Тиберий най-малко държеше на това. Появи се публично само по време на тържествената церемония, когато облякоха в мъжка тога сина му от първия му брак — Друз. Преди да замине в изгнание, Тиберий живееше в квартала Карине, в един палат, който преди това принадлежеше на Антоний, а още по-преди — на Помпей. Сега той се премести в скромна вила далеч от центъра на града — на Есквидинския хълм в някогашните градини на Меценат. Там водеше тих и усамотен живот.

Смъртта на Луций Цезар

Скоро след безшумното и безславно завръщане на Тиберий от столицата потегли великолепно шествие, което се насочи към пристанището в Остия. Това беше свитата на Луций Цезар, който отиваше да инспектира западните провинции. Редно беше, щом брат му Гай вече управлява Изтока, и този почти двадесетгодишен внук на Август да свиква с бъдещите владетелски задължения.

Корабът на Луций плаваше на север покрай бреговете на Италия. Но когато наближиха устието на Родан, трябваше да прекъснат пътуването и да спрат в Масилия^[117]. Момчето се разболя сериозно. Почина след кратко боледуване на 20 август 2 г. от н.е.

Императорският дом, а заедно с него и цялата столица, и всички градове в Италия потънаха в траур. И отново, както преди години, през Алпите към Рим бавно се точеше траурно шествие. Офицерите и първенците на градовете, през които минаваше пътят, носеха на ръце тленните останки на момчето. Покрай другите почести сенатът постанови Луций да бъде погребан като цензор. Всички съсловия и градове се надпреварваха да изразят почитта си към преждевременно починалия и да покажат на Август, че споделят мъката му. Доказателство за това е например запазеното до днес решение на градския съвет в Пиза. Понеже там се бяха заселили бивши войници на императора, градът се наричаше официално Колония Юлия Обсеквенс Пизана. На 19 септември съветът се събра на тържествено заседание в храма на Август на Форума.

Гай Каниний Сатурнин, един от двамата ръководители на колонията, изреди заслугите на Луций Цезар към държавата и дължимите му почести. По негово предложение съветът реши Гай Каниний Сатурнин заедно с комисия от десет души да избере и купи за сметка на общината най-хубавото място в града. Там ще бъде издигнат олтар, пред който всяка година на 21 август най-висшите магистрати в колонията в траурни одежди ще извършват жертвоприношение пред сянката на покойния. Жертвите ще бъдат черен вол и черна овца, украсени с траурни лентички. Върху всяко животно ще се излива кана с мляко, мед и зехтин. След жертвоприношението ще се поднасят дарове от частните лица, които ще хвърлят в пламтящата клада не повече от една свещ, факла или венец.

На същото заседание беше решено в най-скоро време да се изпрати делегация при императора Цезар Август, баща на отечеството, върховен понтифекс, упражняващ същевременно властта на народен трибун за двадесет и пети път. Делегацията ще моли да се разреши на колонистите в Пиза да построят олтара и да принасят обещаните жертви в памет на Луций Цезар.

Смъртта на Гай Цезар

По същото време Гай навлизаше в арменските планини.

Тигран II, който се качи на престола благодарение на партите, а напоследък преговаряше с Рим, почина. В страната отново избухнаха междуособни борби. Според договора, сключен край Ефрат, партите вече не се месеха непосредствено в работите на Армения, така че Гай Цезар със своите легиони успя да качи на престола Ариобарзан — владетел на съседна Мидия.

Когато римляните потушаваха възникналите тук-там огнища на съпротива в Армения, при Гай се яви комендантът на някаква крепост. Поиска поверителен разговор, давайки да се разбере, че знае къде са скрити царските съкровища. Когато го пуснаха при Гай, той го рани с меча си. Естествено, комендантът заплати за вероломството с живота си. Раната на младия Цезар зарасна, по-страшен обаче се оказа нервният шок. Гай открай време беше с крехко здраве, а сега съвсем рухна. Сякаш заедно с кръвта от раната му беше изтекла и енергията и желанието за живот. Омръзна му да управлява, да воюва, да взема решения. Волята го напусна, изпариха се всичките му амбиции. Обърна се към Август с молба да му позволи да се оттегли от политическия живот и да се засели някъде в Сирия, защото тази страна най-много му харесваше.

Изплашен от неочаквания обрат на нещата, императорът трябваше да съобщи за решението на внука си пред сената, макар че го направи с наболяло сърце и с истински срам. Той успя да го склони да се върне в Италия, нищо повече. Но по време на плаването покрай южните брегове на Мала Азия Гай Цезар почина. Това стана на 21 февруари 4 г. от н.е.

И отново, както преди половин година, към Рим се проточи траурна процесия. И този път сенатът удостои покойния с всякакви почести. Към постановленията на сената се присъединиха, както и след смъртта на Луций, градовете на Италия. Сред тях беше и неизменно лоялната колония Обсеквенс Юлия Пизанорум.

Само че в този град различните групировки водиха толкова яростна борба по време на изборите за управа на колонията, че накрая Пиза остана без най-висшите си магистрати. Затова съответното постановление беше взето на специално, общо събрание на съвета и всички жители. То гласеше:

Обявява се всеобщ траур от 2 април, деня, в който пристигна вестта за смъртта на Гай Цезар, до деня, когато прахът му ще бъде положен в гробницата. Всички жители ще носят жалейка и ще се въздържат от пиршества. Баните, храмовете и таверните ще бъдат затворени. Денят, в който умря Гай, ще се обявява вовеки за ден на траур, за нещастен ден. На този ден се забраняват жертвоприношения и обреди, публични приеми, игри, театрални и циркови представления. На този ден магистратите на колонията ще принасят жертви пред сянката на покойния, а също пред сянката на неговия брат Луций. На най-лично място в колонията ще бъде издигната арка със статуята на Гай в триумфални одежди, а до него ще бъдат поставени също така позлатени конни статуи на Гай и Луций.

Щом бъдат законно избрани най-висшите магистрати, те официално ще представят това постановление на съвета на колонията, а след утвърждаването му ще го внесат в архивата. А засега ще бъде упълномощен Тит Сатулен Юнк, жрецът на култа към Август, младши жрец за жертвоприношенията на римския народ, заедно с делегацията да запознае императора Цезар Август, баща на отечеството, народен трибун за двадесет и шести път, с решението и волята на всички жители на колонията, За тази цел трябва да му бъде връчен текстът на постановлението и да му се обясни сегашното положение в колонията^[118].

Спомени на Гай Велей Патеркул, офицер от Рейнската армия

Цезар Август не се бави много. Всъщност изборът беше ясен. Посочи този, който превъзхождаше другите. Искаше да постъпи така веднага след смъртта на Луций, още докато Гай беше жив, но го спря енергичната съпротива на самия Тиберий. Ала когато и двете момчета си отидоха от този свят. Август се наложи и трибунската власт даде на Тиберий (макар той да се дърпаше както пред него, така и в сената), като го осинови. Това стана по време на консулството на Марк Елий Катон и Гай Сентий, на 26 юни 757 година от основаването на града^[119]. Дори в един голям труд не бих могъл достатъчно добре да опиша радостта, която обхвана всички този ден. Какви тълпи се бяха струпали! С какво въжделение хората вдигаха ръце към небето! Каква надежда възкръсваше — надеждата за мир и вечност на нашата империя!

Родината не позволи на своя защитник и страж да остане дълго в столицата. Веднага го изпрати в Германия, където преди три години пламна голяма война. Точно по това време, аз, който вече имах чин военен трибун, започнах службата си в армията на Тиберий Цезар. Защото веднага след осиновяването му ме изпратиха в Германия като префект на конницата. По този начин наследих длъжността, която някога бе изпълнявал моят баща. Оттогава 9 години непрекъснато като префект или легат бях свидетел — а доколкото ми позволяваха скромните възможности, и съратник на Тиберий Цезар в божествените му дела.

При вида на Тиберий от очите на войниците потекоха сълзи. Преизпълнени с радост и ентусиазъм, те всички копнееха да го поздравят, всички искаха да се докоснат до ръката му. И не можеха да сдържат радостните си викове:

— Предводителю, отново те виждаме! — Здрав ли си? Аз бях с тебе, вожде, в Армения! — Аз — в Реция! — На мен ми даде отличие в страната на винделиките! — На мен в Панония! — На мен в Германия!

Веднага навлязохме в Германия. Покорихме канинефатите, атуарите и бруктерите. Подчиниха ни се и херуските. Преминахме река Визург и влязохме навътре в страната. Тиберий Цезар се нагърбваше с най-тежките и опасни задачи, а по-леките оставяше на Гай Сентий Сатурнин, легат на баща му.

Кампанията продължи чак до декември и ние постигнахме много победи. Макар че Алпите бяха затрупани със сняг, Тиберий Цезар бързаше към столицата да види любимия си баща. Но щом пукна пролет, отново бяхме в Германия. Тиберий Цезар разквартирува армията на зимен лагер почти в центъра на тази страна, при изворите на река Лупия.

Добри богове, може ли изобщо да се опише онова, което извършихме през лятото под командването на военачалника Тиберий Цезар! С бой си пробивахме път през всички земи на Германия. Победихме народ, който дотогава не знаехме дори по име. Подчинихме племето на хауките. Покорихме лангобардите, народ, по-див от обикновените германски диваци. А накрая стана нещо, за което дори не сме мечтали — нашата армия извървя под бойните знаци четиристотин мили от Рейн чак до река Албис, където благодарение на щастието ни и грижата на военачалника предварително да се съгласува времето на потеглянето, към нас се присъедини флотата. Тя плаваше покрай залива на Океана, от морето, за което дотогава никой не беше чувал, пое нагоре по течението на река Албис. След победите над толкова много народи тя беше натоварена с несметни богатства.

В разказа си за тези важни събития не мога да не опиша и една по-незначителна случка. Нашият лагер се намираше на левия бряг на реката. На другия лъщяха оръжията на младите воини на враговете ни, които се пръскаха при най-малкото движение и маневра на нашите кораби. Сред варварите имаше и един човек на почтена възраст, висок и, доколкото може да се съди по облеклото, един от най-знатните. Той се качи в една от техните лодки-еднодръвки и като я управляваше сам, стигна до средата на реката. Оттам помоли да му разрешим да дойде на нашия бряг и да види Цезар. Позволихме му. Дойде с лодката си до брега и после дълго, мълчаливо гледа Цезар. Накрая каза:

— Нашата младеж се е побъркала. Когато вие, римляните, сте далеч, тя се прекланя пред вашето божествено величие. Но сега, когато сте тук, тя се бои от вас и не ви вярва. Ала аз, Цезаре, благодарение на твоята милост днес видях боговете, за които досега само бях чувал. Няма и не съм мечтал за по-щастлив ден в живота си.

Той получи позволение да докосне ръката на военачалника. После се върна в лодката си и отплава, без да откъсва взор от Цезар, докато стигна на другия бряг.

Цезар поведе легионите си към зимните лагери като победител на всички народи и земи, до които достигна. Връщаше се без загуби, с цялата си войска. Само веднъж враговете се опитаха с хитрост да ни нападнат, но претърпяха поражение.

И тази година, както и предишната, Тиберий Цезар бързаше към столицата^[120].

Цената на триумфите

Старият болнав император не можеше да предвожда легионите в бой. Той на драго сърце отстъпи военните лаври на осиновения си син. Но в столицата той имаше по-трудна и по-неблагодарна задача от разгромяването на германските воини. Откъде да вземе средства за издръжка на армията? С какво да покрие военните разходи? Как да балансира бюджета? От години вече по всякакъв начин се мъчеше да разреши тези проблеми.

Благодарение на данъците от провинциите държавата имаше значителни доходи. Те отиваха предимно в главната съкровищница, наричана Ерариум Сатурни, защото се намираше в храма на Сатурн. С нея се разпореждаше сенатът, а формално императорът можеше да черпи от това съкровище само по силата на съответни постановления. Постъпленията от собствените му провинции в местните съкровищници, наричани „фискове“, Август най-често изразходваше веднага за текущи нужди, още преди парите да влязат в държавната хазна. Държавата често изпитваше финансови затруднения, тогава императорът прибягваше към личното си състояние, наричано „патримониум“. Така с течение на годините той бе изразходвал около шестстотин милиона сестерции за нуждите на републиката.

Основна причина за финансовите затруднения беше армията. Откакто престанаха гражданските войни, Август по всякакъв начин се стремеше към намаляване на въоръжените сили. Накрая остави в пълно въоръжение само двадесет и осем легиона, тоест около сто и осемдесет хиляди души, „ауксилии“, спомагателни отряди, които наброяваха около сто и петдесет хиляди войници и девет кохорти по хиляда души, както и личната си гвардия, преторианците. Общо това правеше към триста и петдесет хиляди войници, които трябваше да бъдат хранени, въоръжавани, награждавани, устройвани след завършване на службата.

Преторианецът служеше шестнадесет години и получаваше годишно по две хиляди и осемстотин сестерции, а след завършване на службата — пет хиляди сестерции. Заплатата на легионера възлизаше на деветстотин сестерции годишно. Той напускаше армията след двадесет години служба и тогава получаваше три хиляди сестерции. В спомагателните отряди и във флотата служеха предимно войници от провинциите, които нямаха римско гражданство. Получаваха го след двадесет и пет години, когато напускаха редиците на армията.

Всяка година империята трябваше да отделя за въоръжените сили триста милиона сестерции. Вече беше невъзможно да се намали числеността на армията, без да възникне опасност за сигурността и границите на държавата.

Най-големи бяха армиите на Рейн, Дунав и Ефрат. Значително по-малки въоръжени сили се намираха в Испания, Северна Африка и Египет. Едната военна флота беше разположена в Неаполитанския залив близо до нос Мизен, а другата — в Равена. По-малки ескадри патрулираха покрай бреговете на Южна Галия, в Черно море, а също край бреговете на Египет и Сирия.

През 6 г. от н.е. Август създаде така наречения Ериариум милитаре, т.е. военна хазна. Това трябваше да бъде постоянен фонд за изплащане дължимите суми на войниците при завършване на военната служба. В началото самият император внесе във фонда сто и седемдесет милиона сестерции, а по-късно в него трябваше да правят дарения владетелите на васалните държави. Във военната хазна се насочваха и постъпленията от други два източника: пет процента от данъка върху наследствата и един процент върху стойността от продажбите.

Две причини накараха императора да въведе тези два данъка именно през 6 г. от н.е. Първо, засилваха се признаците на недоволство сред войниците, които не си бяха получили заплатата и наградата за отбита служба. Второ, именно през 6 г. от н.е. се правеха приготовленията за голям поход срещу държавата на маркоманите със средище на Територията на днешна Чехия.

Гористи планини преграждаха достъпа до тази богата страна, където енергичният княз Маробод въоръжаваше многобройна войска. Той вече държеше на бойна нога седемдесет хиляди пехотинци и четири хиляди конници. Обучаваше ги по римски образец. Наистина Маробод официално заявяваше, че не иска война. И действително избягваше всякакви конфликти с Рим. Когато легионите бяха вече на Елба, той изтегли хората си, заселени там, за да не дава възможност за сблъсквания. От друга страна обаче същият този Маробод твърдеше, че ще защищава независимостта на страната си и приемаше всички, които по каквито и да било причини не искаха да се примирят с римското владичество.

В обкръжението на Август и Тиберий господстваше убеждението, че ликвидирането на държавата на маркоманите е безусловно необходимо. Страхуваха се, че поради самото си положение тази държава е опасна за римските владения в Германия и алпийските страни. Изработен бе план за атака от две страни. Легатът Гай Сений Сатурнин трябваше да поведе рейнската армия нагоре по течението на река Мен, днес Майн, проправяйки си път през девствените гори. Дунавската армия трябваше едновременно с нея да тръгне под предводителството на Тиберий от град Карнунт на Дунав^[121] в северна посока. Определено беше и мястото във вътрешността на страната на маркоманите, където трябваше да се срещнат двете армии. Но те никога не се срещнаха.

Спомени на Гай Валей Патеркул — офицер от Дунавската армия

Съдбата понякога отменя, а понякога само отлага реализирането на нашите планове. Тиберий вече беше подготвил зимните лагери край Дунав. Настъпвайки срещу маркоманите, ние трябваше да вървим още пет дни до техните предни отряди; на същото разстояние от неприятеля бяха и легионите на Сатурнин. След няколко дни двата корпуса трябваше да се срещнат на уговореното място. Тогава Панония, размирна и силна страна, внезапно се вдигна на оръжие. Във въстанието се включиха и народите на Далмация и съседните земи.

Римляните трябваше да пожертват славата в името на необходимостта. Опасно беше войските да навлязат във вътрешността на Европа и да оставят Италия беззащитна, когато врагът беше пред вратите й. Племената, които се вдигаха на борба срещу нас, наброяваха около осемстотин хиляди души. Годни да носят оръжие бяха около двеста хиляди пешаци и девет хиляди конници. Тези огромни отряди се оглавяваха от изключително енергични и способни военачалници. С част от силите трябваше да нападнат Италия, с която граничеха близо до Тергеста^[122] и Наупорт^[123], друга част нахлу в Македония, а трета остана да брани собствените им селища.

С най-голям авторитет се ползуваха трима военачалници: Пинетус и още двама с едно и също име — Батон. Всички панонци познаваха организацията и езика ни. Много от тях можеха да пишат и имаха значителна духовна култура. Затова те толкова навреме и така бързо реализираха решението си да почнат война. Панонците изловиха римските граждани. Избиха нашите търговци и предприемачи. В по-отдалечените краища избиха до крак нашите ветерани. Завзеха Македония. Подлагаха всичко на огън и меч.

Тази война предизвика такъв страх, че дори Цезар Август, преживял много войни и обикновено спокоен и уравновесен, сега бе уплашен и потресен. Веднага се проведе нов набор. Отвсякъде бяха свикани ветераните. Задължиха и жените, и мъжете според имотното им състояние да дадат във войската освободените роби. Цезар заяви пред сената, че ако не се вземат енергични мерки, врагът може да стигне до столицата. Поискаха помощ от сенаторите и конниците. Те обещаха.

Но всичко това щеше да бъде напразно, ако нямаше вожд. Затова републиката поиска от Август да повери защитата на границите на Тиберий.

И в тази война на моята скромна личност й било писано да се прояви. След като навършех годините, изисквани за зачисляване към конниците, следващата година щях да стана квестор. Но тогава, макар и да не бях още квестор, ме изравниха със сенаторите. Август ми повери командването на корпус. А другата година, когато станах квестор, не заминах за някоя провинция, а като императорски легат отново се озовах близо до Тиберий.

Какви безчетни вражески пълчища виждахме през първата година на войната! Чрез какви ли не умели маневри благодарение на мъдростта на нашия военачалник избягвахме яростния напор на техните обединени сили! Действайки с отделни корпуси, успявахме да изиграем неприятеля. В същото време гледахме как уверено и сериозно нашият военачалник урежда и въпросите, свързани с гражданското административно управление. Врагът така старателно беше обграден с гарнизони, че не можеше по никакъв начин да се измъкне и понеже беше лишен от запаси, отслабна и изпадна в безсилна ярост.

В началото на зимата, която беше много сурова, Тиберий беше вече в град Сиския. Тук определи легатите, а сред тях в мене, за отделните зимни лагери. През целия период на войните в Германия и Панония нямаше никой с моя чин, нито с по-висок или по-нисък, когото Тиберий да е обграждал с по-големи грижи при боледуване, сякаш въпреки безбройните си задачи и отговорност мислеше само за мене. Лектиката на военачалника служеше за всички. Аз самият съм я използвал. Неговите лекари се грижеха за здравето на всеки от нас. Можехме да се ползваме от личните му хранителни запаси и от принадлежностите му за баня. Самият той винаги яздеше. През летните кампании обикновено се хранеше заедно с поканените на неговата трапеза. Прощаваше на тези, които не спазваха дисциплината, стига това да не даваше лош пример. Често ни напътстваше, не прекаляваше с мъмренето и много рядко наказваше.

Следващото лято цяла Панония започна да моли за мир. Само в Далмация още горяха огнищата на войната. Край река Батин многохилядната високомерна младеж на Панония, която до неотдавна застрашаваше Италия, сложи оръжие. Сега тя се кланяше до земята пред нашия военачалник. От големите пълководци бе пленен само Пинетус, другият, Батон, се предаде. През есента армията-победителка се върна в зимните лагери. Тиберий постави начело на всички тези сили Марк Лепид.

Сега военачалникът обърна оръжието и вниманието си към друга тежка задача — войната в Далмация. В тази кампания му помагаше моят брат, доказателство, за което е похвалата, изказана му от самия Тиберий и от Август, както и най-високите почести, с които го удостои военачалникът-триумфатор.

В началото на лятото Лепид изведе войските от лагерите и потегли на поход, за да се присъедини към Тиберий. Пътят минаваше през земи, населявани от народи, които още не познаваха бедствията на войната и затова още бяха дръзки и диви. Лепид трябваше да се пребори и с тежкия терен, и със съпротивата на враговете. Громеше всички, които се изпречваха на пътя му. Опустошаваше нивите, палеше къщи, избиваше хора. Пристигна при Тиберий радостен от победата, натоварен с плячка.

Това лято ни донесе окончателен успех в онази голяма война. Перустите и десидатите — далматински народи, бяха почти непобедими сред непристъпните планини с дивия си дух и умението да се бият. Пътищата към тях изглеждаха непроходими. Тези народи се умириха чак тогава, когато бяха напълно унищожени — вече не само под предводителството, но едва ли не и с ръцете и оръжието на самия Тиберий.

За какво не споменава Велей

Последната крепост на далматинските въстаници беше Андетриум — в планините близо до днешния Сплит. Римският легионер вече беше превзел, покорил и смазал всички огнища на съпротива, но само до това гнездо сред скалите, отбранявано от самия Батон, не можеше по никакъв начин да се добере. Накрая самотната и постоянно щурмувана крепост се предаде. Батон прати при Тиберий най-напред сина си. Обявяваше капитулация и молеше единствено да му подарят живота. Гарантираха му лична безопасност и през нощта той дойде в лагера на римляните. На следващия ден го изведоха на централния плащ, та всички войници да видят с очите си победения.

Тиберий седеше на подиума. Далматинският вожд, сломен и отчаян, вече не молеше за нищо. Беше готов да го посекат. Но Тиберий го заговори. Тогава Батон се застъпи за хората си, без изобщо да споменава за себе си. Накрая Тиберий го попита:

— Коя е истинската причина за вашия бунт и за тази толкова продължителна съпротива?

Батон отговори:

— Това е ваша заслуга, на римляните. Какви хора пращате да пазят стадото ви? Това не са пастири, не са дори кучета, а вълци!

Тевтобургската гора

Вълци изпращаха не само в Панония и Далмация. Пет дни след окончателната победа, в началото на август 9 г. от н.е. Тиберий научи за поражението на римската армия в Тевтобургската гора. Там беше загинал главнокомандващият Публий Квинтилий Вар. Избити бяха три легиона, три ескадрона конници, шест самостоятелни кохорти — общо около двадесет и пет хиляди души. Обширните земи между Рейн и Елба, завоювани с толкова мъка и кръв от Друз и Тиберий, бяха изгубени. По-късно, когато разследваха причините за поражението, с пълна сигурност бе установено, че главната вина носи самият Вар.

Той беше истински вълк. Обичаше спокойствието и удобствата, но от всичко най-много обичаше парите. Той доказа това още като наместник на Сирия. В Рим се говореше, че влязъл в тази провинция като просяк в богаташка къща, а си отишъл като милионер от просешка колиба. В Германия Вар управляваше и трупаше пари по същия начин. Изобщо не се съобразяваше, че тук хората и отношенията са други. На много места между Рейн и Елба римското управление беше по-скоро номинално. Тук още нямаше римски градове и гарнизони, не съществуваше мрежа от пътища. Всичко това тепърва трябваше да се организира и строи — енергично, но и тактично, за да не предизвика съпротива сред войнствените народи, добре въоръжени, живеещи в трудно достъпни земи.

А в това време Вар въвеждаше римската администрация и съдопроизводство така безогледно, сякаш се намираше в страна, умиротворена отпреди няколко поколения. Той налагаше на свободното население данъци и повинности, които биха предизвикали недоволство дори в отдавна покорените провинции. Поне във военните работи да беше проявил далновидност и енергия! Той не държеше армията в бойна готовност, дисциплината отслабна. От главните сили бяха откъснати малобройни отряди за малките крепости във вътрешността на Германия, макар всеки да разбираше, че в случай на голямо въстание тези хора ще бъдат пожертвани съвсем безсмислено.

Безгрижието на Вар беше просто смайващо. Приятелски настроените германи неведнъж му обръщаха внимание, че сред много племена става нещо лошо. В антиримски намерения обвиняваха най-вече Арминий, предводителя на херуските отвъд река Везер.

Вар посрещаше със смях тези донесения. Твърдеше, че те са продиктувани от ненавистта им към верния и сърдечен приятел на римляните. Та нали Арминий няколко години бе служил в римската армия и се бе отличил с храбростта си, получил бе римско гражданство и всеки ден седеше на трапезата на наместника! А кой най-настървено обвинява Арминий и разпространява слухове за някакъв заговор, подготвян от него? Разбира се, Сегест, негов съперник в борбата за влияние сред херуските; а не е тайна също, че Арминий отвлече Тиснелда, дъщерята на Сегест.

И тъй, каквото и да го съветваше Сегест, Вар презрително вдигаше рамене. Той нямал намерение, както настояваше Сегест, да хвърли в затвора пристигналите в римския лагер германски военачалници. Вар можел предварително да каже какви ще бъдат резултатите от евентуалното разследване. Всъщност наместникът вече беше решил да вдигне армията от брега на Визург, за да сплаши едно от малките племена, които не проявяваха необходимото покорство пред новите власти. След като се справи с тази лека задача, тя ще се върне на зимен лагер край Рейн.

Легионите потеглиха в определения ден. Германските военачалници, а сред тях и Арминий, сърдечно се сбогуваха с Вар и си заминаха за селищата.

Римляните се движеха в слабо познати области, обрасли с гори, хълмисти, на места заблатени. Налагаше се непрекъснато да секат дървета, да строят мостове, да запълват проломи. В похода участваха и семействата на много от офицерите, както и техните роби, обозите се точеха и забавяха придвижването. Улисани в работа, пренебрегваха необходимите мерки за безопасност.

Ударът на германите се сгромоляса като гръм от ясно небе върху нестройната, разтегната, почти неспособна за бой колона на римляните. Въстанието се подготвяло отдавна и много старателно. Оказа се, че Сегест, на когото никой не вярваше, е казвал истината. В един и същи ден се хвърлиха в бой могъщите племена на херуските, бруктерите и хатите. Върху римските отряди, сковани в горите, се сипеха стрели и копия. Легионерите бяха безсилни пред воините, които ги покосяваха, скрити в непроходимите, мрачни горски дебри.

Макар че още първия ден загубите бяха значителни, римляните успяваха да се доберат до една голяма поляна. Там се установиха на бивак. Изгориха всичко излишно, за да вървят по-лесно. Но на следния ден отново навлязоха в гъсти гори, където беше невъзможно да се движат в строй. Отвсякъде ги поразяваха стрели. Отрядите страшно оредяха. Вечерта, когато спряха, бивакът беше значително по-малък от предишния. Дисциплината се разхлаби толкова, че никой не се погрижи за укрепването на лагера, както изисква правилникът.

На третия ден мъченическият поход продължи. Но този път и природата не пощади измъчените, отчаяни войници. Развихри се страхотна буря. След проливния дъжд блатистата местност стана непроходима. Хората бяха мокри до кости, оръжието и дрехите им тежаха двойно.

Намираха се в Тевтобургската гора. Безлюдна, страшна гора някъде между средното течение на Везер и горното течение на Емс. Тук римляните бяха обкръжени отвсякъде — от врага, от гъсталаците и мочурищата.

Сега германите атакуваха в плътна маса останките от армията. В последния момент конницата се опита да се измъкне от обкръжението и да остави пехотинците на произвола на съдбата. Но маневрата не сполучи. Германите настигнаха бягащите и ги избиха до крак. Легионерите отблъскваха бесните атаки на бунтовниците с много усилия и без всякаква надежда за спасение. Още в началото на битката Вар беше ранен. От страх да не попадне жив в ръцете на германите, той се самоуби. Офицерите с най-висок чин — тримата легати на легионите, последваха примера му. Войниците се опитаха да изгорят и погребат трупа на военачалника, но вече беше късно. Битката се превърна в сеч. Накрая един от малкото оцелели офицери, префектът на лагера Цезоний, обяви безусловна капитулация.

Победителите-бунтовници донесоха на Арминий отсечената глава на Вар и орлите на легионите. Заловените офицери принесоха в жертва на своите богове; редниците разпънаха на кръст или ги погребаха живи; на други избодоха очите и им отсякоха ръцете. Ако някой е оцелял, е влачил жалко съществуване като роб на варварите.

Арминий изпрати на Маробод главата на Вар като очевидно доказателство за победата си. Той пък я предаде на Август като добросъседски подарък.

Вар, върни ми легионите

Август всяка година до края на дните си отбелязваше печалната дата на това поражение. Той неведнъж говореше с болка за трите легиона, за хилядите млади човешки същества, погубени от некадърността на военачалника Вар.

При вестта за германското въстание столицата изпадна в паника. Всички бяха сигурни, че победителите-бунтовници ще преминат Рейн, ще увлекат със себе си галите и ще нападнат Италия, изтощена от кървавите войни в Панония. Затова веднага започнаха да формират нови войскови части. Но наборът вървеше вяло. Всеки гледаше да се измъкне, както може, от изпращане на фронта — носеха се невероятни слухове за силата и дивия нрав на германите. Трябваше да се вземат извънредни мерки и да се наказват страхливите потомци на Ромул с конфискация на имуществото и дори със смърт. За защита на страната бяха призовани и освободените роби. В самия Рим бяха поставени силни стражи, а галите и германите, които се намираха в момента в столицата, бяха депортирани на островите.

Всички тези опасения бяха до голяма степен преувеличени. Колко лесно можеха да бъдат отблъснати и колко неорганизирани бяха ордите на Арминий, се вижда от отбраната на едно от укрепленията край река Лупия — тоест от дясната, германската страна на Рейн, — построено още от Друз. Веднага след битката в Тевтобургската гора германите в плътна маса обсадиха това укрепление. Защитниците бяха шепа хора, укрепленията слаби — само ограда от колове и валове, римляните разполагаха със скромни хранителни запаси, които трябваше да делят с жените и децата. Въпреки това римските войници няколко месеца отблъскваха всеки щурм. Накрая, когато по-нататъшната отбрана стана невъзможна поради глада, през една зимна нощ те напуснаха укреплението и с оръжие в ръка си пробиха път към Рейн.

Граничната река се защищаваше само от два легиона. Едва през пролетта на 10 г. тук дойде Тиберий и докара хранителни припаси чак от Италия. Осиновеният син на императора остана тук две години. Той подсили граничната стража и разшири системата от укрепления на левия бряг. Германите дори не се опитаха да минат през реката. Затова пък самият Тиберий на два пъти, през 11 и 12 г. от н.е., предприе далечни походи във вътрешността. Придружаваше го Германик, синът на починалия преди двадесет години Друз, а по-късно, когато Тиберий си замина, той пое командването на рейнската армия.

И двата похода бяха организирани по всички изисквания за сигурност. Обозите бяха ограничени до минимум. Тиберий заставаше на моста и лично проверяваше дали колите не са претоварени. По време на кампанията самият той често спеше и ядеше на голата земя като простите редници. Спазваше желязна дисциплина. Ако обстановката пораждаше и най-малко съмнение, нареждаше нощем да го будят всеки час. Заповеди издаваше само писмено.

Римляните опустошаваха земята на германите безнаказано, защото победителите на Вар се бяха изпокрили в дън горите, които пък римляните предвидливо избягваха.

Тъй мина кризата. Опасността от нашествие в Галия беше избегната. Но никой вече не мислеше отново да завладява страната между Рейн и Елба. Това би било голямо напрежение за империята, за нейната икономика и армия. От друга страна обаче за Рим беше въпрос на чест и престиж да си запази земите, веднъж вече поставени под негова власт. Изходът от тази дилема беше прост. Германия се наричаше една широка ивица от Галия по левия бряг на Рейн. Тъй че провинциите на римляните не намаляха…

Август до Тиберий

Много съм доволен, мой Тиберий, от организацията на лятната кампания. Мисля, че при толкова трудности и толкова нисък дух на войниците никой нямаше да свърши работата по-добре от тебе. Всички, които са те придружавали, признават, че този стих сякаш е написан за тебе:

Със своята бдителност един човек спаси републиката ни.

Много ми липсваш, Тиберий, когато трябва да вникна по-дълбоко в нещо или когато съм обезпокоен. Тогава изведнъж ми идва наум един стих на Омир:

Ако той беше с мен, щяхме да излезем живи от пламъците, защото е умен човек.

Нека боговете ме накажат, ако не ме побиват тръпки, когато чуя или прочета, че си изтощен от постоянните трудности. Моля те, пази се! Ако научим, че си се разболял, това ще ни сломи — и мене, и майка ти. Цялата държава на римския народ ще изпадне в беда.

Няма значение как ще се чувствам аз, ако ти не си здрав. Моля боговете да те запазят и да ти дават здраве и сега, и занапред — ако още не са намразили напълно римския народ^[124].

Публий Овидий Назон към своите читатели

Роден съм в Сулмона. В този град има много потоци с ледена вода, намира се на деветдесет мили от Рим. Роден съм в същата година, когато двамата консули загинаха от еднаква смърт^[125]. Семейството ми (ако това изобщо има някакво значение) още от прапрадядо ми се числеше към конниците, тоест по рождение, а не по милост на съдбата съм римски конник. Аз не съм първото дете; имах брат, по-голям с една година, но и двамата сме се родили на един и същи ден — 20 март.

Грижовните ни родители ни дадоха да се учим още малки, а скоро след това ни пратиха в Рим при прочути учени мъже. Брат ми от най-ранна възраст се интересуваше от реториката. Беше роден за мъжествените словесни схватки на Форума. А мене още като момче ме привличаха небесните тайни и музата тайно ме тласкаше да творя. Баща ми често казваше:

— Защо се захващаш с безполезни неща? Та дори Омир не е оставил състояние!

Съгласявах се с него. Захвърлях целия Хеликон и се опитвах да пиша проза. Но песента сама извираше и каквото и да пишех, то се превръщаше в стих.

Времето течеше, неусетно се изнизваха година след година. С брат ми облякохме по-широки мъжки тоги, обшити с пурпур. Но старите ни увлечения си останаха. Брат ми почина на двадесет години. С него сякаш загубих част от самия себе си. Получих първата длъжност, достъпна за млад човек: станах член на комисията на тримата. Но не влязох в сената. Това би било прекалено голямо бреме за силите ми. Не бях достатъчно издръжлив, умът ми не беше навикнал на труд; всъщност нямах особени амбиции. Музите винаги са ме насърчавали към спокойна почивка, към което душата ми и без това се стремеше.

Почитах и уважавах съвременните ми поети. Всички тогавашни гадатели смятах за богове. Мацер, вече в напреднала възраст, често ми четеше своите поеми за птиците, за отровните змии, за лековитите билки. Неведнъж Пропорций ми е декламирал за любовната си страст — бяхме приятели. Поддържах тесни връзки с Понтик, който се прочу с една епопея, и с Бас, известен с ямбическите си стихове. С удоволствие слушах стиховете на Хораций, богати на рими; той свиреше на италийска лютня песни, изпълняваше ги изкусно. Вергилий само бях виждал. Ревнивата съдба не ми позволи да се сприятеля с Тибул. Той беше приемник на Гал, след него идваше Пропорций. А аз — по хронологичен ред — бях четвърти.

И както аз почитах по-старите, така и мен ме уважаваха по-младите. Музата ми бързо се прочу. За първи път декламирах свои стихове още когато едва започвах да си подрязвам брадичката. Възпявах град Корина. Името е измислено.

Пишех много, но онова, което смятах за несъвършено, хвърлях в огъня, защото той най-добре поправя. Когато заминавах в изгнание, също изгорих някои произведения, които, може би, щяха да намерят признание.

Сърцето ми е меко и податливо на стрелите на Купидон, лесно се вълнува. Но макар да бях такъв и макар и най-малката искрица да ме разпалваше, за мен не се чуваха никакви клюки. Още като момче ми намериха съпруга — нито достойна, нито пък годна за нещо. Бракът ни не трая дълго. Следващата съпруга не можеше да бъде обвинена в нищо, но кратко време дели ложето с мене. Третата, с която живях дълги години, понесе и бремето да бъде съпруга на изгнаник. От двата брака на дъщеря си имам две внучета.

В това време баща ми вече бе извървял своя път. Живя деветдесет години. Плаках не по-малко, отколкото той би плакал за моята смърт. Малко по-късно погребахме и майка ми. И двамата бяха щастливи, защото си отидоха преди моето наказание! И аз съм щастлив, защото те не виждат страданията ми, защото не съм им причинил болка.

Но ако от мъртвите остава нещо, освен името, ако някаква едва забележима сянка избяга от пламъка на кладата, а слухът за мене достигне до духовете на родителите ми и моето провинение е известно отвъд Стикс, тогава знайте и ми повярвайте, аз не искам да ви лъжа: причина за моето изгнание е една грешка, а не престъпление!

На сенките това им стига. А сега се връщам към вас, които желаете да научите историята на живота ми. Най-хубавите ми години вече минаха, а победоносният конник в Олимпия вече десет пъти от деня на раждането ми бе вземал награди, когато гневът на оскърбения владетел ме прати да търся град Томи^[126], на левия бряг на Черно море. Причината за моята гибел е известна на всички, тъй че не е необходимо сам да обяснявам.

След дълго скитане стигнах до земя, която граничи със сарматските гети, въоръжени с лъкове. Тук, макар наоколо да звънти оръжие, о, горестна участ, доколкото мога, се разтушавам с песни. Защото тук нямам никого, пред когото да ги прочета, и все пак по този начин си прекарвам и убивам времето. Благодаря ти, музо, че все пак живея, че не са ме сломили трудностите, че още не ми е дошло до гуша мъчителното съществуване. Ти ми даваш утеха, ти си отмора, лекарство, водач и другар. Ти ме пренасяш от Дунав на Хеликон, на твоята свещена планина. Благодарение на тебе още приживе — нещо, което не се случва често, аз си спечелих известност, каквато обикновено се постига след смъртта. Завистта, която обикновено преследва съвременниците, не е докоснала нито едно от произведенията ми. Нашият век е дал големи поети, но читателите винаги са били благосклонни към моя талант. Аз самият поставям мнозина, над себе си, казват обаче, че не им отстъпвам. Творбите ми се четат по целия свят. И ако има нещо вярно в предсказанията на гадателите, дори още сега да умра, няма да си отида напълно.

Все едно дали дължа славата си на човешката доброжелателност или на своите песни — на теб благодаря, читателю^[127].

Юлия, внучката на Август

Римлянинът, съвременник на Овидий, е знаел причината за изгнанието му, защото случаят живо се е коментирал от всички. Днес ние можем само да правим предположения.

Без съмнение поетът до голяма степен сам си е бил виновен. Навлякъл си недоволството на императора с писането на прекалено неприлични и поради това много популярни малки поеми, като известната поема „Изкуството на любовта“ или още по-фриволната „Лекарство за любов“. Въпреки това вероятно би си живял безгрижно в любимия Рим до края на дните си, ако не се е заплел в историите и в сгромолясването на нещастната Юлия, внучката на Август.

Едно е сигурно: двамата са осъдени на изгнание по едно и също време — през 8 г. от н.е. Юлия, тогава на двадесет и седем години, била въдворена на островчето Тример близо до адриатическия бряг на Италия, а побелелият вече поет бил изпратен край Черно море. Овидий със сигурност не е бил любовник на Юлия. Достатъчно било, че е един от близките й познати.

И Юлия като майка си обичала развлеченията. Строгият император вече от години се дразнел от прищевките на внучката си, от склонността й към излишество и лукс. Но Юлия не е виновна, че мъжът й Луций Емилий Павел се включил в заговор на група аристократи срещу Август. Заговорът бил разкрит. Павел заплатил с живота си за престъпните си замисли, а съпругата му отишла в изгнание. Скоро се върнала, но само за да предизвика неумолимия гняв на Август с разпуснатия си живот. При второто си заминаване в изгнание, на остров Тример, тя била бременна, макар и вдовица от няколко години. Императорът заповядал да убият детето веднага след раждането му.

Юлия, както някога и майка й, никога повече не се върнала в Рим. Умряла на скалистия остров след двадесетгодишно изгнание.

Разговорът на остров Планазия

Заминаването на Август за Планазия, малко островче на път за Илва, наречен днес остров Елба, се пазеше в пълна тайна от всички, и най-вече от Ливия. От приятелите му го придружаваше само един — Публий Фабий Максим, а прислугата беше подбрана много старателно.

От пет години и нещо на остров Планазия живееше под военна охрана внукът на императора Агрипа Постум.

През 4 г. от н.е., когато Агрипа беше на шестнадесет години, Август го осинови заедно с Тиберий. Но не измина и година, и момчето беше пратено на самотното островче. Тази присъда на Август беше потвърдена със специално постановление на сената. Всъщност, макар и само поради младостта си, Агрипа не би могъл да има каквато и да било истинска вина. Никой не знаеше с какво провинение си е навлякъл наказанието, което се равняваше на гражданска смърт, и то в момента, когато едва навлизаше в живота. Хората се шегуваха, че на императора не му харесвало увлечението на Агрипа по гимнастиката и риболова. Уж момчето казало веднъж, че цялото състояние на баща му е негово. Голяма простъпка, но кой би се отнесъл сериозно към нея?

Истинската, единствената и напълно достатъчна вина на Агрипа беше, че в жилите му тече кръвта на Август — кръв, от която нямаше дори капчица в жилите на Тиберий. Така искаше Ливия, така за доброто на империята постъпи Август. Тиберий беше опитен военачалник и държавник, а Агрипа още имаше жълто около устата. Кой може да гарантира, че ще се окаже добър владетел? Висшите държавни интереси изискваха да управлява само един, а този един не можеше да бъде внукът на императора. Когато гневът на Август се стовари върху главата на Юлия-младша, на Ливия й хрумна да погуби и брат й. Но след няколко години старецът Август, който се готвеше да напусне земния свят, вече гледаше другояче на много неща. Той съжаляваше за тази своя стъпка. И затова замина за Планазия.

Фабий, който единствен от приятелите на Август беше участвал в това пътуване, след завръщането си сподели само с един човек, с жена си Марция. Разбира се, Фабий не беше чул целия разговор между дядото и внука, но беше достатъчно и това, което бе видял. Прегръдките и сълзите по лицата на двамата, някакви намеци за нова среща.

Един ден Фабий влезе в двореца и както обикновено поздрави. В отговор чу само една дума: сбогом. Той разбра и веднага си отиде. След няколко дни умря — говореше се, че се самоубил.

Но работата не свърши с това. Ливия не забрави за тайнственото пътуване на мъжа си до самотното островче.

Последни дни

През 14 г. от н.е. императорът напусна Рим едва в началото на юли. Непрекъснато го задържаха някакви работи, а той на всяка цена искаше поне до Южна Италия да изпрати Тиберий, който се отправяше за Илирия. Накрая, когато му докладваха бог знае кой по ред въпрос за разрешаване, той викна нетърпеливо:

— Каквото и да ме задържа, повече няма да стоя в Рим!

Това бяха пророчески думи. Заедно с Тиберий и свитата си Август замина за Астура, пристанище на юг от Рим. Там корабът вече го очакваше. Понеже призори излезе попътен вятър, потеглиха много рано. Несгодите на пътуването веднага се отразиха на стареца и той започна да се оплаква от стомах.

Плаваха бавно на юг, като се отбиваха в крайбрежните градчета. Накрая слязоха на остров Капри, който Август преди години бе купил от общината на град Неапол. Там си бе построил разкошна вила, където с удоволствие прекарваше почивката си. И сега спря там за четири дни. Остави настрана всички грижи и проблеми, беше в настроение, забавляваше се и се шегуваше. С особено удоволствие наблюдаваше игрите и веселбите на гръцките момчета, жители на островчето. Даде им дори угощение, раздаваше лакомства, караше ги да се държат свободно.

На 1 август замина за Неапол, където гледа няколкодневните спортни състезания, които жителите на града уреждаха всеки пет години в чест на императора. Но отново се почувства зле. Въпреки това заедно с Тиберий се отправи на юг и го изпрати чак до Беневент. На връщане състоянието му отново се влоши. Трябваше да прекъсне пътуването си и да спре в кампанския град Нола.

Ливия веднага прати да извикат Тиберий. Той завари императора вече съвсем отпаднал. Беше в пълно съзнание и можа да проведе дълъг таен разговор с приемника си.

Беше 19 август. Август попита дали народът по улиците вече се безпокои. После поиска огледало и нареди да му оправят косите. Позволи на приятелите си да влязат. Попита ги:

— Как смятате, добре ли изиграх комедията на живота?

И завърши с гръцкия стих, който актьорите обикновено произнасят в края на представлението:

И понеже играхме хубаво, ръкопляскайте всички и ни изпратете с радост!

Стаята се опразни. Остана само Ливия. Съобщиха, че са дошли пратеници от столицата. Август заповяда да ги въведат и взе да разпитва как е малката дъщеря на Друз, която напоследък боледуваше. Но силите вече го напускаха. Можа да каже само още на Ливия, която го целуваше:

— Живей и помни нашия брак. Бъди здрава…

Умря спокойно, без да усети никаква болка. А винаги бе желал точно такава смърт.

Ливия

Докато императорът изпускаше сетния си дъх, към остров Планазия плаваха два кораба. На единия от тях се намираше верният роб на Агрипа, Клеменс. Той искаше да спаси господаря си със сила или с хитрост и като се възползва от смъртта на Август, да му осигури полагаемото му се място в държавата. А най-малкото — безопасност. Но Клеменс успя да наеме само обикновен търговски кораб. Затова бързият военен кораб го изпревари. Когато той пристигна на острова, офицерът, който командваше стражата на Агрипа, вече беше получил запечатано поверително писмо.

Няколко дни по-късно същият офицер съобщи на Тиберий, че заповедта е изпълнена: Агрипа е мъртъв. Наистина, както по-късно разказващо същият офицер, дори центурионът, корав човек и добър секач, не бил на себе си, когато трябвало да убие младежа. Беззащитен, без оръжие и нищо неподозиращ… Мислел си, че този кораб е донесъл заповед за връщането му в Рим.

Тиберий посрещна съобщението на офицера с истинска изненада и възмущение:

— Никога не съм издавал такава заповед! Виновникът за убийството ще отговаря пред сената!

Но никога повече не се върнаха на този въпрос. Някой много влиятелен обърна внимание на Тиберий, че сенатът не е място за разглеждане на такива деликатни въпроси. Едновременно с това се разнесоха слухове, че Август сам е наредил веднага след неговата смърт да убият внука му. По-късно дори Тиберий намекваше, че било точно така.

Ливия тържествуваше. Беше отстранен и последният потомък на Август и на великия Агрипа. Преди петдесет години тя бягаше с малкия си син от палачите на Октавиан. Плачът на детето едва не издаде родителите му. Днес това дете, нейният първороден син, е господар на света. Получи в наследство онова, за което Октавиан години наред се беше борил с неимоверни усилия, заради което извърши толкова убийства, проля толкова много кръв! И за какво му беше на Октавиан тази власт, за кого създаде империята? Единственото му дете Юлия живее в мизерия и унижение в малко градче на края на Италия. Всъщност скоро и тя ще си отиде от този свят. Това е решено. Внучката му прекарва дните си в самота на едно забравено от всички островче. Агрипа умря.

Наследник на Август ще бъде Тиберий — син на онзи Тиберий, който преди шестдесет години на заседанието на сената на 17 септември предложи да бъдат наградени убийците на Цезар.

Заседание на сената, свикано от Тиберий Юлий Цезар, което му дава власт на народен трибун за четиринадесети път — август, 14 г. от н.е.

Извадки от протокола

Тиберий Юлий Цезар влиза в заседателната зала заедно със сина си Друз. Двамата са в тъмни тоги. Сядат на местата, определени за консулите. Единият консул сяда на пейката на преторите, а другият — на пейката на народните трибуни. Двамата са в сенаторски тоги, но без пурпурна обтока — в знак на траур. Сенаторите заемат обичайните си места. По-голямата част от тях са в тоги на конници — също в знак на траур.

Има предложение за освобождаване на Тиберий Юлий Цезар от греха, който си е навлякъл, понеже се докосвал до останките на императора Цезар Август, когато ги е ескортирал от Нола до Рим.

Предложението се приема.

Тиберий Юлий Цезар започва реч за почестите, които трябва да бъдат отдадени на покойния му баща. Синовната болка не му позволява да продължи речта и той дава текста на сина си Друз да продължи по-нататък.

След като прочита речта, Друз обявява и завещанието на император Цезар Август, пазено и донесено от весталките, както и четири други запечатани свитъка. Свидетелите, които са присъствали при написването и подпечатването на завещанието на 3 юли предната година, проверяват печатите и потвърждават тяхната автентичност. В предверието на заседателната зала печатите се проверяват от свидетели, които не влизат в състава на сената. Завещанието е отворено и връчено на Полибий, освободения роб на император Цезар Август, за да го прочете. То започва с думите:

Понеже жестоката съдба ми отне синовете Гай и Луций, нека наследник на две трети от всичко, което имам, да бъде Тиберий Юлий Цезар.

Ливия получава една трета от наследството и бива осиновена от рода на император Цезар Август. Ако първите наследници не могат или не искат да приемат наследството, като следващи наследници са посочени: Друз, синът на Тиберий Юлий Цезар — на една трета от имуществото, а на останалите две трети — Германик и неговите синове. Ако другите наследници не могат или не искат да приемат наследството, трети наследници трябва да са по-далечните им роднини или поименно определени най-известни граждани.

Наследството е обременено с дарения: за държавното съкровище — четиридесет милиона сестерции; за всяка от тридесет и петте триби — по сто сестерции, за да бъдат раздадени на народа; на всеки войник от градските кохорти — по петстотин, а на всеки легионер — по триста сестерции. Парите за тези цели вече са отделени настрана. Тези дарения, както и останалите в полза на частни лица, трябва да бъдат изплатени в продължение на една година.

Император Цезар Август потвърждава, че след изплащането на даренията наследниците ще получат не повече от сто и петдесет милиона сестерции. За това скромно завещание той се оправдава с бедността си. Наистина през последните двадесет години е получил по завещания от приятели общо около четиристотин милиона, но всичко това, както и двете наследствени родови имения, е използвал за нуждите на републиката.

В края на завещанието се разпорежда да освободят част от робите и посочва имената им; другите стават собственост на наследниците.

Накрая предупреждава, че прахът на двете Юлии — на дъщеря му и на внучката му, никога не може да бъде положен в мавзолея.

След личното завещание последователно прочитат четирите свитъка, които съдържат:

— Първият — напътствия относно погребението.

— Вторият — списък на подвизите на император Цезар Август и заповед този текст да бъде издълбан върху две бронзови плочи и да бъде сложен пред мавзолея.

— Третият — списък на въоръжените сили на империята, данни за финансовото състояние на държавата, имената на освободените и на робите, които отговарят за счетоводството.

— Четвъртият — общи указания за ръководство на държавните работи в бъдеще. Императорът особено препоръчва: да не се освобождават много роби, за да не би простолюдието с чужд произход да залее Рим; да не се дава твърде щедро римско гражданство, за да не би да изчезне разликата между римляните и покорените народи; ръководните функции да се поверяват на разумни и енергични хора, но винаги под формата на колегии, за да не може никой да има голяма власт; да се ограничат със сегашните владения на империята и да не разширяват границите й излишно, понеже това ще затрудни отбраната.

След прочитането на свитъците пристъпват към разисквания относно почестите, които трябва да се отдадат на покойния.

Прави се предложение погребението на император Цезар Август да се извърши на държавни разноски. Предложението се приема единодушно.

По-нататък сенаторите правят други предложения: пред погребалното шествие да носят статуята на богинята на победата, която император Цезар Август бе заповядал да се постави в заседателната зала на сената; траурната процесия да мине през триумфалната арка, а синовете и дъщерите на най-знатните граждани да пеят погребални песни; пред саркофага да се носят надписите с титулите на законите, чийто автор е император Цезар Август, и имената на покорените от него народи; в деня на погребението в знак на траур всички да свалят златните си пръстени и да сложат железни; след изгарялото на тленните останки жреците от най-висшите колегии да съберат костите на покойния от пепелта; името „Август“ да се даде на месеца, наричан дотогава „September“ (септември), защото през този месец е роден император Цезар Август; целият период от раждането му до смъртта да носи официалното название „Saeculum Augustum“^[128].

Тиберий Юлий Цезар заявява становището, че не всички предложени начини за оказване почит към паметта на баща му са подходящи и съветва сената повечето от предложенията да бъдат отклонени. Същевременно предупреждава срещу евентуални смутове, както при погребението на Божествения Юлий, когато останките му бяха изгорени на Форума. Съобщава, че ще бъде издадено съответно възвание към народа.

Заседанието се закрива^[129].

Разговори между обикновените хора

Кордони от войници обградиха улиците и площадите, по които трябваше да мине траурната процесия, а зад тях неудържимо напираха тълпите. Шествието тръгна от палатинския дом на Август, където бяха изложени тленните му останки, към Форума. Саркофагът беше поставен пред храма на Божествения Цезар; изработен бе от злато и слонова кост, покрит със златотъкано пурпурно покривало, което изцяло покриваше тялото на мъртвеца. Восъчното копие на императора беше облечено в тържествени одежди. Друга статуя на Август беше поставена в колесница, а трета, позлатена, беше изнесена от заседателната зала на сената. Носеха също така статуи и посмъртни маски на всички предци на императора — чак до Ромул. Липсваше само изображението на втория му баща, Цезар, защото той, като бог, не можеше да бъде третиран наравно с простосмъртните. Накрая идваха фигури, символизиращи всички покорени народи.

Тиберий произнесе реч пред храма на Цезар, а Друз — малко по-далеч, в северната част на Форума. След това процесията се упъти към Марсово поле. Сенаторите занесоха тленните останки до мястото, където трябваше да бъдат изгорени. Това беше кръгъл площад зад мавзолея, заобиколен от тополи. Цялото шествие обкръжи вече приготвената погребална клада. Войниците вървяха в пълно бойно въоръжение. Много от тях хвърляха бойните си отличия върху кладата. Подпалиха я центурионите.

Щом пламъците изгаснаха и жарта изстина, Ливия и най-знатните от конниците събраха костите на Август и ги сложиха в урна. После я поставиха в мавзолея.

А в това време хората си говореха. За великолепието на погребението, за предопределението на съдбата, за самия император. По странно стечение на обстоятелствата той бе умрял в същата къща и дори в същата стая, в която издъхна и баща му Октавий. Още по-учудващо бе, че умря в същия ден, в който преди години за първи път получи титлата император. По-късно я получава още двадесет и един път! А консул беше тринадесет пъти!

Други, по-разумни, се опитваха да дадат оценка на Август и неговото управление.

Едни твърдяха, че към гражданската война го тласна синовната обич, привързаността към бащата-осиновител, а също и положението в републиката, застрашена от анархия. Той правеше отстъпки на Антоний и Лепид само за да ги склони да му помогнат в отмъщението за смъртта на Цезар. Но когато Лепид затъна в гнусни дела, а алчният Антоний вървеше към собствената си гибел, тогава единствено спасение за разкъсваната от вътрешни борби държава стана едноличната власт. Но като въведе новия строй, Август не го нарече монархия или диктатура, а принципат. Сега империята се разпростря до океана и до големи далечни реки. Легионите, провинциите, флотата — всичко това се направляваше умело от една ръка. По отношение на гражданите се спазва законността, а изискванията спрямо съюзните страни са умерени. Столицата е пълна с великолепни сгради. Всички се радват на благодатния мир.

Но мнозина бяха на друго мнение. Синовната обич и защитата на републиката от анархията — това са само фрази. Октавиан подстрекаваше ветераните от жажда за власт и си създаде частна армия. Само за да заграби властта, предизвика бунт в легионите на Антоний, тогавашния консул. Преструваше се, че изпитва симпатии към сената, но щом стана претор, заграби армията на двамата консули Хирций и Панса. А пък изобщо не е сигурно дали наистина са умрели от раните, получени в битката. Той принуди сената да му позволи да се кандидатира за консул, макар да не отговаряше на предвидените по закон изисквания. С легионите, които трябваше да заведе при Антоний, той се опълчи срещу републиката. А едва ли някой ще одобри проскрипциите — дори триумвирите ги смятаха за необходимо зло. Наистина погубването на Касий и Брут може да се сметне като отмъщение за смъртта на баща му, но не трябва ли общото благо да се постави над личната ненавист? Той измами Помпей с привиден мир, Лепид — с фалшиво приятелство, а Антоний — като му даде за жена Октавия. Наистина дълго време имаше мир, но той не беше безкръвен. Ами поражението на Вар, ами в самия Рим не загинаха ли много заговорници? Ами личният живот на Август? Отне жената на Тиберий, макар да беше бременна. Ливия се оказа сурова майка за републиката и още по-сурова мащеха за императорския дом. Август си избра приемника не от любов към него и не от загриженост за империята, а само защото познаваше жестокостта и надменността му. Искаше, като го сравняват с този възможно най-лош владетел, славата му да расте сред потомците^[130].

Така оценяваха личността и делото на Август освободените роби и враговете му. След сто години Тацит с удоволствие повтаря обвиненията на противниците му.

А как ще го съдим от перспективата на изминалите двадесет века? Някои обвинения, като отношението към Помпей, Лепид и Антоний, направо са фалшиви. Очевиден е и въпросът с приемника — той не е имал възможност да избира. В края на живота си Август няма на кого друг да предаде властта, освен на Тиберий, опитен военачалник и добър организатор.

А пътят на Октавиан към властта? Наистина той извърши много престъпления. Но не можем да го обвиняваме за това. Който се бори за власт, той си служи с всички средства, и в атака, и в самоотбрана, защото иначе ще загине. Такива са законите на политиката. Затова пък истински характеризира човека поведението му, след като вече е взел властта.

По въпросите на вътрешната политика Август като владетел е бил принципен и суров, но не се е опетнил с жестокост и не се е принизил до дребнавост. Ценял е гражданската смелост, уважавал е приятелството, не е задушавал критиката. Избягвал фалшивия външен блясък и позата, обичал е простотата и непосредствеността. Имал е чувство за хумор, без което дори най-честният човек може да стане непоносим. Може би най-безпощаден е бил към собственото си семейство и затова сам се е обрекъл на жестока самотност.

Консервативен по характер, той се е стремял да запази всичко жизнено в римската държавна организация, но е мислел по-широко от управляващата дотогава сенаторска аристокрация. Разбирал е, че населението на провинциите представлява по-голямата част от населението на империята и затова не може да бъде третирано като безродна маса, като предмет на безнаказана експлоатация; стараел се е да осигури законност и да създаде условия за стопанско развитие във всички земи, за да може империята наистина да стане общо отечество на победители и победени.

Войните, водени от императора, са били подчинени на една цел: утвърждаване на естествените граници на империята. В това отношение почти напълно успял. Военните кампании са били мъчителни и кръвопролитни за двете страни, но от гледна точка на римляните си е струвало да се понесат големи жертви, защото благодарение на тях много следващи поколения край Средиземно море са могли да се радват на мир, ред и стабилизация.

А какво е желаел Август за себе си? Не го е криел, много пъти открито го е изразявал през близо половинвековното си управление. Мнозина са подозирали, че това са само красиви думи. Но не са били прави, защото това положително не е било съзнателно самозалъгване и суетно позиране пред другите. Струва ми се, че е прав Сенека, когато пише:

В отрудения си живот той се е залъгвал със сладката и фалшива утеха, че някога ще може да живее само за себе си. В едно от посланията си до сената обещава, че дори когато се оттегли на почивка, ще го направи с достойнство, без да хвърли сянка върху вече постигнатата слава. Там намерих такива думи: Наистина, по-лесно е да обещаеш нещо, отколкото да го изпълниш. Но мечтата за този миг, който най-много желая, ме кара да си открадна малко радост от самата сладост на думите, след като не мога наистина да се порадвам на почивката^[131].

Защото да спечелиш властта е трудно, но още по-трудно е да се откажеш от нея.