Александер Кравчук
Октавиан Август (47)

Великата армия — отстъплението

Скоро стана ясно колко много са загубили с избиването на отряда на Статиен. Всички обсадни машини бяха унищожени, а без тях бе невъзможно да превземат Фрааспа. Въпреки това Антоний не се отказа от обсадата. Заповяда да бъдат построени нови машини и с най-строги мерки се опитваше да затегне дисциплината. Независимо от това положението се влошаваше с всеки изминат ден. Защитниците на Фрааспа отблъскваха всеки щурм и сами предприемаха успешни атаки. Отряди от парти кръжаха около армията, която обсаждаше града. Не й даваха възможност да се снабдява, но те приемаха бой. Есента наближаваше, нощем ставаше много студено.

Но и партите се страхуваха от наближаващата зима. Затова цар Фраат даде да се разбере, че няма да пречи на римската армия да се върне в Армения.

Точно тогава в лагера на римляните попадна един човек, изпратен сякаш от провидението. Той беше бивш легионер на Крас, попаднал в плен и прекарал при партите седемнадесет години. Едва сега по някакво чудо успял да избяга. Той им показа друг път, който беше по-безопасен, понеже минаваше през по-нагънат терен.

Голямата армия започна отстъплението.

На третия ден се показаха конниците на партите. На петия ден станаха тежки сражения. Римляните дадоха 3000 убити и 8000 ранени. Антоний лично обикаляше ранените войници, за да повдигне духа им, но явно беше угнетен.

От този ден се заредиха дребни, но мъчителни схватки. Въпреки тежкия терен легионите трябваше да се придвижват в гъст строй, за да охраняват обоза. Все повече отпадаха от глад. Някои се хранеха само с трева и корени. Дисциплината съвсем се разклати. Един ден войниците се нахвърлиха върху обоза. Плячка на грабителите стана дори личният багаж на Антоний. А той, убеден, че партите са успели да направят пробив и да нахлуят в лагера, беше готов да се самоубие. Най-после след двадесет и седем дни борба с врага и глада армията стигна до река Аракс, по която минаваше границата между Мидия и Армения. Легионите бяха на 300 мили от Фрааспа. Загубите бяха огромни: 20000 пехотинци и 4000 конници. Повечето от тях бяха покосени от болестите и глада, а не от оръжието на врага.

Сега римляните бяха в приятелска страна, врагът престана да ги преследва. Царят на Армения Артабаз ги посрещна и поздрави на границата. Антоний, макар да го смяташе за предател, трябваше да се преструва, че е приятелски настроен към него. Не след дълго обаче друг враг застраши войниците. Зимата беше изключително тежка, те вървяха през високи планини, газеха дълбок сняг и страдаха от жестокия мраз. Този преход взе живота на осем хиляди души.

Най-после жалките останки от най-голямата и най-добрата армия, която Рим бе изпращал някога срещу партите, се довлякоха до Сирия. Следващия поход на Изток щеше да предприеме едва император Траян след 150 години.

В малко селце край бреговете на Финикия Антоний нетърпеливо очакваше Клеопатра. С него бяха само най-близките му хора. Съсипан от поражението, военачалникът се беше пропил. Погледът му беше впит в далечината, в очакване да зърне платната на корабите, с които трябваше да пристигне египетската царица. Най-после тя дойде, като докара дрехи за армията и малко пари за изплащане на заплатите.

Скоро двамата се върнаха в Александрия.