Александер Кравчук
Октавиан Август (24)

Бунтът на жените

На 1 януари 42 година встъпиха в длъжност новите консули: Луций Мунаций Планк и Марк Лепид, триумвирът.

Същия ден триумвирите, а след тях и сенатът, и магистратите тържествено се заклеха, че свято ще следват повелите на Цезар. Той беше въздигнат сред боговете. Оттогава синът му Октавиан прие към името си титлата: „Divi filius“ — Син на Божествения.

Това бе първият случай в римската история, когато на умрял се отдава почит като на божество. За да се почете паметта на Цезар, във всички градове на Италия трябваше да му издигнат паметници. В самия Рим, на Форума — на същото място, където преди две години пламна кладата с тленните останки — бе поставен олтар, а по-късно издигнат храм на божествения Юлий. Всички граждани под страх от проклятие и висока глоба се задължаваха тържествено да празнуват рождения ден на Цезар. А денят на неговата смърт беше обявен за нещастен.

Величествени бяха тези чествания и постановления, ала мрачната действителност хвърляше черна сянка върху красивата фасада. Финансите на държавата бяха в катастрофално състояние. Венецът от отсечени глави, опасващ трибуната на форума, ставаше все по-гъст, но чистата печалба от тази голяма акция се оказа значително по-малка, отколкото се предвиждаше. Движимото имущество на обявените извън закона обикновено се разграбваше от убийците и войниците, понякога простолюдието, а понякога самите обречени го унищожават. А за къщите и поземлените имоти рядко се намираше купувач. Защото всеки, който имаше някакъв капитал, се страхуваше да го извади наяве, за да не би самият той да стане жертва на проскрипциите или на разюзданите войници. Всъщност най-ценните обекти почти без пари се купуваха от офицери и от приспособилите се към новия режим, които имаха предимство при разпродажбите.

Тогава триумвирите бяха осенени от идеята да обложат с висок данък за военни цели имуществото на хиляда и четиристотин от най-богатите жени, нещо небивало в Рим.

Възмутените жени се обърнаха към Фулвия, съпругата на Антоний, с молба да се намеси. Делегацията изобщо не беше допусната в палата. Майката и сестрата на Октавиан искаха да помогнат, но думата на младежа най-малко се чуваше.

Тълпа от разгневени знатни дами — всяка придружавана от приятелка и робини — се отправи към Форума. Жените разблъскаха стражите и се приближиха до самата трибуна, откъдето триумвирите ръководеха заседанието на Народното събрание. От името на онеправданите заговори Хортензия, дъщерята на славния оратор Цицерон:

— Ние, жените, не участваме в политическия живот, почестите, длъжностите и славата не са за нас. Но пък не водим и злополучни войни. Затова държавата никога не е облагала с данъци собствеността на жените. Обратно, самите жени доброволно са давали за нуждите на републиката всичко най-ценно, когато е надвисвала опасност. И сега сме готови да постъпим като нашите прабаби, ако наистина ни зовеше отечеството. Но ние не искаме и няма да плащаме за вашата война — на вас, господарите, които искат да се разпореждат с републиката!

Опитаха се да прогонят жените от трибуната. Вдигна се врява и писък, настана суматоха. А симпатиите на тълпата съвсем явно бяха на страната на жените.

На следващия ден беше приет указ, който представляваше несъмнена отстъпка. С данък за военни цели бяха обложени само имотите на четиристотин жени. Тъй че триумвирите претърпяха поражение. Затова пък всички граждани на Италия, притежаващи имущество на стойност над 100 000 сестерции, бяха длъжни да внесат 1/50 от него и целия си едногодишен доход за военни цели. За укриване на имущество се предвиждаха строги наказания, а на доносниците се гарантираха високи награди.

За да се облекчи държавната хазна, за зимния сезон легионите бяха разквартирувани из градовете на Италия, а издръжката на войските се прехвърляше на общините. На практика това означаваше, че тези места ще бъдат оплячкосани от разпасаните войници.

Точно по това време умря Атия, майката на Октавиан. Погребаха я на държавни разноски^[1]. Но веднага след това към властите се обърна някакъв войник, който искаше да му дадат имуществото на покойната. Това не беше някакво особено своеволие или нахалство. Твърде често по онова време собствеността на починалите преминаваше в ръцете на войниците. Нали те бяха истинските господари на републиката, съдбата на триумвирите зависеше само от тях. И всички напълно си даваха сметка за това — и войниците, и номиналните владетели на Рим.

Тази корумпирана и озверена армия трябваше да се изпрати на Изток срещу могъщите сили на Брут и Касий.