Александер Кравчук
Октавиан Август (1)

Рим, XV-XVII март, XLIV година^[1]

XV март

Вече падаше здрач, а ръката на Марк Брут още кървеше. Ранил го бе преди няколко часа Гай Касий, когато в суматохата и сляпата възбуда и двамата пронизваха с кинжалите си Цезар.

Сега, заедно с другите убийци на диктатора, водачите на заговора трескаво се съвещаваха в Капитолия. Тук бяха вън от всякаква опасност, понеже хълмът се охраняваше от верните гладиатори на техния съмишленик Децим Брут.

Огромният град, разстлал се долу, в ниското, и по съседните хълмове, тръпнеше в смъртна тревога. Само глух тропот от барикадиране на порти, нечии забързани крачки или внезапен вик на ужас нарушаваше тишината на безлюдните улици. Изглежда тук-таме бяха почнали убийства и грабежи. Гражданите се укрепяваха по покривите на домовете си, за да бранят оттам живота и имуществото си. Градът беше пълен с бедняци от цяла Италия и с освободени от служба войници. Тълпи бездомници от месеци вече се бяха настанили по площадите и дори в храмовете в очакване да заминат за основаните от Цезар колонни. С неговата смърт те губеха всичко и бяха готови на всичко.

Никой не знаеше какво ще донесе настъпващата нощ. Нямаше правителство, органите на реда и сигурността бездействуваха. Властта принадлежеше на улицата.

Още преди смъртно раненият Цезар да рухне на пода в заседателната зала на сената, мнозинството от сановниците, които не бяха участвали в заговора, се струпаха пред вратите в панически бяг, тъпчейки се един друг. Когато Марк Брут поиска да ги призове към сплотеност и единодействие, огромната зала вече беше почти опразнена.

В момента на покушението Марк Антоний разговаряше в преддверието на залата. Този мъж с атлетическо телосложение лесно би се справил с няколко противници наведнъж. Но физическата сила рядко върви ръка за ръка с истинската храброст. Той веднага захвърли консулските си отличителни знаци, смъкна дрипите от гърба на някакъв бедняк и така предрешен, скришом се добра до къщи. Беше сигурен, че заговорниците ще го убият като приятел и съратник на диктатора. След смъртта на Цезар, като съконсул за годината^[2], той по закон ставаше държавен глава. Но скован от страх, сега седеше в домашната си крепост.

Вторият по ранг — началникът на конницата на диктатора Марк Емилий Лепид, застана начело на легиона, разквартируван на острова в Тибър, но само за да го заведе на Марсово поле и там да изчака развитието на събитията.

Така от сцената слязоха и сенаторите, и цезарианците. Но убийците на Цезар също бяха неподготвени и безпомощни. Те нямаха никакъв план за действие. В доктринерското си заслепение вярваха, че е достатъчно да погубят тиранина, за да се възстанови в републиката, без по-нататъшни старания и усилия от тяхна страна, предишното състояние, което те наричаха свобода. Но това беше свобода само за тях — за господарите, аристократите, богаташите, които гледаха на държавата като на своя бащиния.

Другояче мислеше римското простолюдие. Цезар даваше на бедните работа и военна плячка, на безимотните — земя, а на всички — зрелища. Походите му завършваха победоносно. Той омайваше всички с чудните си планове. Освен това, както повечето мъже и той си имаше любовни историйки и дългове, безпокоеше се от напредващото оплешивяване, но от сърце се смееше на многобройните анекдоти, които се разказваха по негов адрес. А нищо друго не печели така доверието и симпатиите на масите, както непринудената усмивка, с която могъщият властник признава човешките си слабости.

Затова, когато убийците с окървавени кинжали се втурнаха из улиците с възгласите:

— Тиранинът падна! Убихме диктатора! — никой не откликна на техния призив.

А в ентусиазма си те смятаха, че ще поведат след себе си безброй тълпи. Измамени и разтревожени, заговорниците решиха тогава да завземат Капитолия и да го обградят с гладиатори. И започнаха разгорещени дебати. Трябваше да се действа, пасивната маса трябваше незабавно, да се размърда и да се тласне в желаната посока.

Приятели и агенти на заговорниците тайно плъзнаха из града. Звънки сребърни монети потекоха в кесиите на водачите на разни организации и дори на най-обикновени банди. На Форума^[3] постепенно се събра голяма тълпа. Към нея се присъединяваха и хора, които не бяха подкупени, а чисто и просто любопитни.

Пред тази сплашена сбирщина, която вдигаше възгласи за мир и трябваше да представлява римското гражданство, пръв излезе да говори преторът^[4] Луций Корнелий Цина, брат на първата съпруга на Цезар. Преди време, през 78 г., той участва в един неуспешен държавен преврат и бе изпратен в изгнание. Само на Цезар дължеше помилването си, завръщането си в родината, възстановяването на имуществото си и високия си пост. А сега същият този Цина беше полудял от страх да не го погубят родствените му връзки с убития. С театрален жест смъкна отличията си и се провикна:

— Тази длъжност получих от тиранина, затова се отказвам от нея. Хвала на неговите убийци! Нека ги помолим да слязат от Капитолия и да дойдат при нас!

След него думата взе Публий Корнелий Долабела, любимецът на Цезар. Възнамерявайки да потегли на Изток, диктаторът го бе посочил за консул през останалата част от годината. Това беше доказателство за изключителна благосклонност, защото Долабела, едва 25-годишен, не беше минал през по-ниските длъжности, изисквани от закона. Сега същият този млад човек се изправи в консулски одежди, с отличията на тази най-висока длъжност. Гаври се с мъртвия, проклина името и делата му, а всички знаеха колко много дължи на него. Уверява присъстващите, че участвал в заговора, но по независещи от него причини не успял да се включи в самото покушение.

Под влияние на тези речи настроението на тълпата като че ли започва да клони на страната на заговорниците. Тогава Брут и Касий се решават да слязат от Капитолия. Те застават на Форума — и двамата високи, стройни, бледи — и двамата горди с деянието си. Но тълпата все още е далече от всякакъв ентусиазъм. Така че убийците благоразумно се връщат на Капитолия.

А в това време сенаторите^[5] постепенно се окопитват. Няма клане. Антоний и Лепид са изчезнали. Заговорниците явно са взели връх. Затова все повече магистрати се явяват в Капитолия, за да засвидетелстват единомислието си със защитниците на свободата. По-нататък в дебатите се стига до решение да се изпрати делегация при Антоний и Лепид, за да ги призове — особено първия като действащ консул — към добра воля и съдействие за запазване на реда. Тази крачка ще има фатални последици.

Защото Антоний вече е успял да превъзмогне страха. Свързал се е с Лепид и сега му е ясно, че не е безпомощен. А посещението на делегацията напълно го успокоява. Искат да преговарят с него, значи са слаби и наивни. За да спечелят време и да не се ангажират твърде прибързано, отговарят — първо той, а след него и Лепид, — че най-рано на другия ден могат да съобщят за становището си.

Но на заговорниците дори този уклончив отговор им стига, за да се почувстват по-сигурни и да не предприемат почти нищо. В същото време Антоний незабавно пристъпва към реализиране на плановете си. Той се ръководи от сигурното правило, че във всяко положение най-важни са парите. Негови хора през нощта нападат държавната съкровищница, намираща се в храма на богинята на богатството, и задигат цялата наличност — седемстотин милиона сестерции в сечени монети според сметководните книги. След това нахлуват в потъналия в траур Цезаров дом, където вече се готвят за погребалната церемония, мият и обличат тялото на Цезар. Любящата и вярна Калпурния, съпругата на убития, който никога не бе я обичал и непрекъснато й изневеряваше, почти не е на себе си от скръб. Тя веднага се съгласява да предаде за по-сигурно ценностите и книжата на мъжа си в ръцете на неговия приятел. По този начин Антоний се сдобива с цялата документация на диктатора и с 25 милиона сестерции, без да се броят другите ценности от личното му съкровище.

Освен за Калпурния, смъртта на Цезар е тежък удар и за още две жени в Рим.

В една великолепна вила отвъд Тибър се мята в страх и отчаяние египетската царица Клеопатра. Рухнали са всички надежди, които е възлагала на Цезар: да завладее целия Изток, да се омъжи за него и заедно да управляват една държава, простираща се от Атлантическия океан до Индия. Техният син, заченат преди три години в разгара на тяхната любов и на войната в Александрия, щеше да наследи тази световна империя. Големите им мечти, толкова слънчеви и реални само допреди няколко часа, сега изглеждат смешно неосъществими.

Клеопатра остава с детето сама и беззащитна. По-малкият й брат и официален мъж — Птолемей^[6], е само бреме, но той може да стане и опасен. Царицата знае, че в Рим всички я ненавиждат — именно защото искаше да сложи императорската корона на челото на Цезар и да премести столицата на Изток.

Какво ще й донесат следващите часове? Кой ще победи, ако избухне гражданска война? На чия страна да застане, от кого да търси милост? Ще успее ли да запази независимостта на своята държава и да остави на сина си поне това наследство? А ако враговете я насилят да предаде цялата власт на Птолемей?

Трябва да действа веднага, да се брани, да се осигури! В главата на ориенталската деспотка се ражда престъпен, но може би сполучлив план.

На здрачаване от едно скромно частно жилище на далечен път тръгва доверен пратеник. Изпраща го Атия, племенница на Цезар, с писмо до сина си от първия брак — Гай Октавий. Това деветнадесетгодишно момче е най-близкият родственик на убития по мъжка линия. Дали и над него не е надвиснала смъртна опасност?

Разтревожената майка нарежда на пратеника да бърза с всички сили. Но Октавий е далеч, чак отвъд Адриатическо море, в град Аполония^[7] на брега на Епир. Писмото ще достигне до него най-рано след десет дни. А колко неща може да се случат през това време!

Настъпва нощ. Първата нощ след смъртта на Цезар.

XVI март

Положението става застрашително. Лепид обгражда Форума с войска. Прави го въпреки несъгласието на Антоний, който решително е против употребата на сила. За Антоний изобщо не съществува проблемът за отмъщението. Като добър политик той е напълно свободен от всякакви емоции — от чувство за приятелство и вярност. Затова пък много добре долавя каква опасност и какви възможности се крият в създаденото положение. Заговорниците не са безпомощни. С тях са не само гладиаторите, но и повечето сенатори. Народът наистина изглежда недоволен от убийството на Цезар, но кой може да предвиди как ще се държат масите, когато започнат уличните боеве и неизбежните грабежи? И което е най-важно — сред ръководителите на заговора е Децим Брут, бъдещият наместник на Алпийска Галия. На него е подчинена и тамошната армия — най-голямата въоръжена сила пред прага на Италия. С нейна помощ той лесно би се справил с единствения легион на Лепид.

В същото време самото появяване на Лепидовите отряди на Форума е достатъчно, за да повдигне духа на ветераните и колонистите на Цезар. Те на тълпи се стичат на площада и увличат голяма част от простолюдието. Лепид разпалва тази и без това възбудена тълпа с остра реч срещу убийците. Из целия град стават многолюдни събрания. От тези действия на Лепид са обезпокоени не само заговорниците, но и Антоний. Ясно му е вече накъде клони неговият приятел — да поеме риска на една гражданска война, да завладее столицата и да заеме мястото на Цезар. Това не бива да се допусне!

Затова на заседание на цезарианците Антоний, подкрепен от Авъл Хирций, обуздава войнствените пориви на Лепид. Едновременно с това отговаря миролюбиво на призива, отправен му предния ден от заговорниците. Заявява, че в по-нататъшните си действия няма да се ръководи от лична неприязън. Смята, че убийците трябва да бъдат прогонени от града, но оставя този въпрос на сената.

Заговорниците посрещат тези думи с радост. Та нали се знае, че в сената преобладават техните привърженици. През нощта консулът съобщава, че свиква заседание на сената рано сутринта на следващия ден в храма на богинята на Земята. Според злите езици консулът беше избрал това място от страх. Храмът на Земята се намира близо до палата на Антоний, в квартала Карине. Значи при нужда няма да бяга надалеч.

Антоний нарежда през цялата нощ в града да дежурят на смени държавни служители, а по улиците да бъдат запалени огньове. Това трябва да осигури безопасността на римляните. Така мина втората нощ след смъртта на Цезар. Заревото над Рим се вижда на километри.

XVII март

Разсъмва се. Огромни тълпи мълчаливо наблюдават лектиките^[8] на сенаторите, които по един или на групи пристигат пред храма на Земята, ограден от въоръжени стражи.

Изведнъж започва суматоха. С крясъци и вой тълпата се нахвърля с камъни върху претора Цина, който предния ден беше смъкнал отличителните знаци на своя сан и хулил паметта на Цезар. Сега, когато симпатиите вече са на страната на цезарианците, Цина отново се е появил като претор. Именно това е предизвикало спонтанния изблик на омраза. Подгонен от тълпата, преторът се скрива в съседната къща, но нападателите вече мъкнат дървета, за да подпалят сградата.

Войниците на Лепид слагат край на произшествието.

Съкратен протокол от заседанието на сената

На председателското място застава Марк Антоний. Публий Корнелий Долабела сяда на креслото на втория действащ консул.

Консулът Марк Антоний открива заседанието. Той приканва събраните да изкажат мнението си за положението и най-вече — какво да се прави с убийците на Цезар.

Надделява мнението да се гарантира безопасност на заговорниците и да бъдат поканени на заседанието. Това мнение се приема, изпращат делегация при тях. Пратениците се връщат с новината, че заговорниците отказват да напуснат Капитолия.

Започват разисквания по поставения от консула въпрос. Сенаторите предлагат проектопостановления.

Първо предложение: убийците на Цезар извършиха безсмъртен подвиг, като убиха тиранина; затова те заслужават най-висока награда. Предложението е направено от бившия квестор^[9] Тиберий Клавдий Нерон. Читателю, запомни това име и това предложение!

Второ предложение: на убийците на Цезар не е нужно да се дават никакви награди, защото те не са извършили великото си дело за награда; редно е обаче официално да им се изкаже благодарност за техните заслуги към Републиката.

Трето предложение: убийците на Цезар не заслужават нито награда, нито признателност, защото са пролели кръв; но все пак, понеже произхождат от заможни родове, трябва да потулим тяхното противозаконно деяние и да намерим правно основание за това.

Четвърто предложение: ако убийците са ликвидирали един диктатор, те заслужават най-голяма награда; но ако Цезар не е бил тиранин, тогава те само по милост могат да разчитат, че деянието им ще остане безнаказано; необходимо е преди всичко да се реши тиранин ли е бил Цезар. Многобройни гласове настояваха официално да се гласува, че Цезар е бил тиранин.

Думата взема консулът Марк Антоний:

— Ако заявим, че Цезар е бил тиранин, т.е., че е управлявал деспотично, със сила и терор, това ще има сериозни последици. Всички негови разпоредби ще загубят законната си сила. А те са много! Засягат различни въпроси, области, лица и преди всичко мнозина от присъстващите тук магистрати. Та нали именно благодарение на Цезар те са заемали, заемат и сега или пък в бъдеще ще заемат различни високи постове. Ако чрез гласуване се отсъди, че Цезар е бил тиранин, ще трябва най-напред да поискаме от тези достойни държавни мъже веднага да се откажат от постовете си.

Всеобщо раздвижване в залата. От много места се обаждат, искат сегашното разпределение на длъжностите да се признае за ненарушимо, защото провеждането на избори при създалото се положение е крайно нежелателно. Предвиденият за консул Публий Корнелий Долабела решително възразява срещу обявяването на Цезар за тиранин и срещу оставката на сановниците. Няколко души обаче подкрепят предложението за отказване от постовете; някои претори свалят почетните си знаци.

В залата влиза делегация на населението с молба консулът Марк Антоний и бившият началник на конницата Марк Емилий Лепид да излязат навън пред събралия се народ. Двамата излизат.

Започва остро пререкание между предвиждания за консул Публий Корнелий Долабела и привържениците на предложението за отказване от магистратурите.

Консулът Марк Антоний се връща в залата.

Дискусията около целесъобразността на предложението продължава.

В заседателната зала се връща бившият началник на конницата Марк Емилий Лепид.

Думата взема консулът Марк Антоний:

— Ако наредбите на Цезар се отменят, в цялата страна ще настъпи страшен хаос. Лично аз съм на мнение, че всички наредби и закони на Цезар, включително и тези, които още се разработваха в канцеларията му и още не бяха представени на сената, трябва да се признаят за законни и да се потвърдят. Така ще се избягнат сътресенията в нормалното функциониране на държавния организъм. Оттук следва, че убийците на Цезар не могат да очакват каквато и да било награда. Трябва обаче да измислим някаква правна формула, която да им гарантира безопасност.

В залата се чуват одобрителни реплики.

Бившият претор Луций Мунаций Планк напълно подкрепя становището на Марк Антоний.

Бившият консул Марк Тулий Цицерон се присъединява към мнението на консула. Той припомня, че още в древна Атина по време на политически борби понякога са принуждавали обществото да забрави някои деяния, които нормално са подсъдни. За тази практика гърците дори са измислили специален термин — „амнистия“. Той предлага този обичай и неговото название да се въведат и в Републиката.

Предлагат се две постановления: да не се възбужда съдебно преследване срещу убийците на Цезар; издадените и подготвените от Цезар разпоредби да запазят законната си сила.

Предложение за поправка във втория указ: разпоредбите на Цезар остават в сила с оглед на необходимостта да се запазят мирът и спокойствието в Републиката.

Двете постановления заедно с поправката се приемат чрез гласуване.

В заседателната зала влиза делегация на заселниците, получили земя по силата на разпоредбите на Цезар, но не успели да заминат за колониите. Те молят да се вземе решение, което да гарантира неприкосновеност на парцелите им. Постановлението се приема чрез гласуване.

Предлага се да се приеме постановление, което да потвърди неприкосновеност на земите и на онези, които вече са заминали за колониите. Постановлението се приема чрез гласуване. Консулът Марк Антоний закрива заседанието. Сенаторите стават от местата си.

Бившият консул Луций Калпурний Пизон възбудено настоява заседанието да продължи. Той отбелязва, че мнозинството от присъстващите искат от него като тъст на Цезар да не му урежда публично погребение и да не обявява завещанието му, което се съхранява от най-старата весталка; той категорично протестира срещу второто искане, тъй като това е съвсем личен въпрос; колкото до първото, нека сенатът сам се произнесе относно погребението на Цезар.

Консулът Марк Антоний приема предложението на Пизон и отново открива заседанието. Той предлага завещанието на Цезар да се оповести публично. Обръща внимание на това, че в него вероятно се споменават мнозина от уважаемите присъстващи. Погребението трябва да стане на държавни разноски, защото утвърждаването на разпоредбите на Цезар означава, че сенатът му е признал високата длъжност.

Чрез гласуване се приема постановление със същото съдържание.

Консулът Марк Антоний закрива заседанието на сената.

Край на извадките от протокола^[10].

Този протокол сигурно ще породи някои въпроси у читателите. Антоний и Лепид излизат от заседателната зала заедно. Защо Антоний се връща пръв? Защо след това става отстъпчив?

И двамата се изправят пред тълпата, събрала се пред храма. Оттам се чуват викове, призиви да се отмъсти за смъртта на Цезар, и други — за запазване на мира. Антоний се старае да убеди и едните, и другите, че е на тяхна страна. Повдига туниката си, за да видят ризницата отдолу — един вид, че и самият той не е сигурен за живота си в сената. Но веднага добавя, че на заседанието в сената се обсъждат мерки за възстановяване на реда и спокойствието. Хвали тези, които искат мъст за убийството, като им казва: „Аз пръв ще тръгна с вас!“ — но веднага припомня, че като консул е длъжен да мисли за цялата държава и няма право да следва поривите на сърцето си.

С тия извъртания Антоний не успява да спечели симпатиите на тълпата, която — като всяка тълпа — очаква да чуе прости и ясни думи. Чуват се гласове, които настояват да говори Лепид, и то от трибуната на Форума, където са се събрали най-много хора. Лепид веднага се запътва натам, а Антоний спокойно се връща в заседателната зала.

На пръв поглед той като че ли е постъпил съвсем лекомислено. Да остави на Лепид свободно да действа, а самият той да се оттегли, за да слуша безплодните спорове между Долабела и привържениците на предложението за отказване от магистратурите.

Всъщност благодарение на агентите си Антоний отлично се е ориентирал в действителното положение, което се променя всеки час. В дадения момент отрупаната на Форума тълпа не е искала каквито и да било строги мерки. Това е било работа на затворниците. За да парализират ефекта от действията на Лепид, предприети предния ден, те започнали акция едновременно със заседанията на сената. Събрали народа в подножието на стръмния склон на хълма и държали речи от стената на Капитолия.

Съзаклятниците заявили, че единствената им цел е била да премахнат тиранина. Че нямат намерение да накърняват правата, придобити по времето на Цезар, и преди всичко, че няма да позволят да се отнеме земята на заселниците. Напротив, те ще укрепят правото им на собственост, като изплатят на предишните притежатели обезщетение. Под клетва се задължават да направят това. Същото се казвало и в позивите, пръснати по Форума. Повтаряли го и техните агенти и привърженици, които кръстосвали града. Благодарение на това успели да укротят най-враждебната групировка — заселниците и ветераните на убития.

Така че, когато Лепид излиза на трибуната на Форума и започва речта си със сърцераздирателни вопли:

— Само преди два дни стоях тук с Цезар. Днес от същото място ви питам: какво да правим с неговите убийци?

Тук-таме се чули откъслечни викове:

— Отмъсти за Цезар!

Но веднага потънали сред възгласите за мир и Лепид се объркал. Напразно питал за какъв мир става дума, кой ще го гарантира, с каква клетва ще бъде осветен. Кандидатът за отмъстител се озовал в много неприятно положение. Не можел при това настроение на тълпата да я зове на борба, а не знаел и как да се оттегли с чест. В същия момент организирани групи от хората на Антоний започнали да скандират:

— Пази мира! Lepidus pontifex maximus^[11]!

Провалилият се кандидат за господар на столицата с радост се хванал за тези възгласи. Те гъделичкали амбициите му, защото му предсказвали високия сан на върховен жрец, какъвто дотогава бил Цезар, и едновременно давали възможност да се оттегли с чест. Провикнал се:

— На изборите да не забравите обещанието си! — и се забързал към заседателната зала.

На Антоний, който слушал размяната на мнения между сенаторите по повод на оставката, непрекъснато докладвали какво става на Форума. След завръщането на Лепид той можел спокойно да направи своите компромисни предложения. Вече нищо не го заплашваше от страна на бившия началник на конницата. Лепид изгубил подкрепата на тълпите и бил подкупен с обещанието да го изберат за върховен жрец^[12].

За да влязат в сила указите на сената, трябвало да бъдат утвърдени от Народното събрание. Като се има предвид съгласието между всички групировки, това било чиста формалност. Пред народа като представител на сената говорил самият Цицерон. Във витийската си реч той отново превъзнасял значението на амнистията и сговора между всички съсловия.

Възникнала обаче неочаквана трудност, когато приканили заговорниците да слязат от Капитолия. Понеже се опасявали за живота си, те поискали заложници. Антоний и Лепид веднага изпратили синовете си.

По стръмния, постлан с плочи път от Капитолия към Форума слезли няколко десетки души, същите, които преди три дни забили кинжалите си в тялото на Цезар. Най-отпред вървели Брут и Касий. Приближили се до трибуната, където стояли неколцина сановници, а сред тях Антоний, Лепид и Долабела. Тълпата надала радостни викове. Тези хора не са били нито подкупени, нито са се престрували. Простолюдието в Рим наистина се страхувало от призрака на една кървава гражданска война. След три дни в напрежение и тревога то посрещнало този миг като предвестник на разведряването и успокоението.

Под влияние на общото настроение предводителите на двете групи си подават ръка. В знак на пълно помирение веднага ги поканват на гости. Антоний ще гощава Касий, Лепид — Брут, за чиято сестра е женен.

Настъпва нощ, третата след смъртта на Цезар. В задружна веселба пируват и неговите убийци, и приятелите му.