Александер Кравчук
Октавиан Август (105)

Спомени на Гай Велей Патеркул, офицер от Рейнската армия

Цезар Август не се бави много. Всъщност изборът беше ясен. Посочи този, който превъзхождаше другите. Искаше да постъпи така веднага след смъртта на Луций, още докато Гай беше жив, но го спря енергичната съпротива на самия Тиберий. Ала когато и двете момчета си отидоха от този свят. Август се наложи и трибунската власт даде на Тиберий (макар той да се дърпаше както пред него, така и в сената), като го осинови. Това стана по време на консулството на Марк Елий Катон и Гай Сентий, на 26 юни 757 година от основаването на града^[1]. Дори в един голям труд не бих могъл достатъчно добре да опиша радостта, която обхвана всички този ден. Какви тълпи се бяха струпали! С какво въжделение хората вдигаха ръце към небето! Каква надежда възкръсваше — надеждата за мир и вечност на нашата империя!

Родината не позволи на своя защитник и страж да остане дълго в столицата. Веднага го изпрати в Германия, където преди три години пламна голяма война. Точно по това време, аз, който вече имах чин военен трибун, започнах службата си в армията на Тиберий Цезар. Защото веднага след осиновяването му ме изпратиха в Германия като префект на конницата. По този начин наследих длъжността, която някога бе изпълнявал моят баща. Оттогава 9 години непрекъснато като префект или легат бях свидетел — а доколкото ми позволяваха скромните възможности, и съратник на Тиберий Цезар в божествените му дела.

При вида на Тиберий от очите на войниците потекоха сълзи. Преизпълнени с радост и ентусиазъм, те всички копнееха да го поздравят, всички искаха да се докоснат до ръката му. И не можеха да сдържат радостните си викове:

— Предводителю, отново те виждаме! — Здрав ли си? Аз бях с тебе, вожде, в Армения! — Аз — в Реция! — На мен ми даде отличие в страната на винделиките! — На мен в Панония! — На мен в Германия!

Веднага навлязохме в Германия. Покорихме канинефатите, атуарите и бруктерите. Подчиниха ни се и херуските. Преминахме река Визург и влязохме навътре в страната. Тиберий Цезар се нагърбваше с най-тежките и опасни задачи, а по-леките оставяше на Гай Сентий Сатурнин, легат на баща му.

Кампанията продължи чак до декември и ние постигнахме много победи. Макар че Алпите бяха затрупани със сняг, Тиберий Цезар бързаше към столицата да види любимия си баща. Но щом пукна пролет, отново бяхме в Германия. Тиберий Цезар разквартирува армията на зимен лагер почти в центъра на тази страна, при изворите на река Лупия.

Добри богове, може ли изобщо да се опише онова, което извършихме през лятото под командването на военачалника Тиберий Цезар! С бой си пробивахме път през всички земи на Германия. Победихме народ, който дотогава не знаехме дори по име. Подчинихме племето на хауките. Покорихме лангобардите, народ, по-див от обикновените германски диваци. А накрая стана нещо, за което дори не сме мечтали — нашата армия извървя под бойните знаци четиристотин мили от Рейн чак до река Албис, където благодарение на щастието ни и грижата на военачалника предварително да се съгласува времето на потеглянето, към нас се присъедини флотата. Тя плаваше покрай залива на Океана, от морето, за което дотогава никой не беше чувал, пое нагоре по течението на река Албис. След победите над толкова много народи тя беше натоварена с несметни богатства.

В разказа си за тези важни събития не мога да не опиша и една по-незначителна случка. Нашият лагер се намираше на левия бряг на реката. На другия лъщяха оръжията на младите воини на враговете ни, които се пръскаха при най-малкото движение и маневра на нашите кораби. Сред варварите имаше и един човек на почтена възраст, висок и, доколкото може да се съди по облеклото, един от най-знатните. Той се качи в една от техните лодки-еднодръвки и като я управляваше сам, стигна до средата на реката. Оттам помоли да му разрешим да дойде на нашия бряг и да види Цезар. Позволихме му. Дойде с лодката си до брега и после дълго, мълчаливо гледа Цезар. Накрая каза:

— Нашата младеж се е побъркала. Когато вие, римляните, сте далеч, тя се прекланя пред вашето божествено величие. Но сега, когато сте тук, тя се бои от вас и не ви вярва. Ала аз, Цезаре, благодарение на твоята милост днес видях боговете, за които досега само бях чувал. Няма и не съм мечтал за по-щастлив ден в живота си.

Той получи позволение да докосне ръката на военачалника. После се върна в лодката си и отплава, без да откъсва взор от Цезар, докато стигна на другия бряг.

Цезар поведе легионите си към зимните лагери като победител на всички народи и земи, до които достигна. Връщаше се без загуби, с цялата си войска. Само веднъж враговете се опитаха с хитрост да ни нападнат, но претърпяха поражение.

И тази година, както и предишната, Тиберий Цезар бързаше към столицата^[2].