Александер Кравчук
Октавиан Август (51)

Говори Октавиан: Моите битки в Илирия

Япигите живеят отвъд Алпите^[1]. Те са силен и див народ. През последните двадесет години на два пъти ни отблъскваха, а освен това нападаха Аквилея и опустошиха нашата колония Тергесте^[2].

Тръгнах^[3] срещу тях по изнурителен планински път, още по-труден поради това, че врагът го беше затрупал с повалени дървета. А когато излязох на билото, неприятелите се оттеглиха по-нататък, в горите. Там направиха засада. Подозирах, че кроят нещо такова, затова вървях през долината, като изсичах дърветата, за да си проправям път, а едновременно част от моите хора вървяха по хребетите от двете страни. Япигите изскочиха из засада и раниха много от нашите, но онези, които вървяха по билото, дотичаха долу и посякоха по-голямата част от нападателите. Останалите отново избягаха в непроходимите дебри, изоставяйки град Терпон. Аз го превзех, но не го опожарих, защото се надявах, че ще се предаде. Така и стана.

След това се отправих към град Метул, столицата на япигите. Този град е разположен сред гориста планина — на два върха над една клисура. Там се бяха събрали около три хиляди смели и добре въоръжени момци, които с лекота отбиваха атаките ни, когато ги обградихме. Започнахме да издигаме насипи. Но защитниците на града спъваха работата ни, като ни нападаха и денем, и нощем, а от стените на града рушаха нашите валове със стенобойни машини.

Най-после стената започна да се срива. Тогава те се заеха да построят отвътре друга и напуснаха разрушените укрепления. Дадох заповед да се заемат и изгорят предишните им позиции, а срещу новата стена да се издигнат два насипа. От тях прехвърлихме до стената четири моста. Част от хората си изпратих от другата страна на града да отвлекат вниманието на метулците, а останалите трябваше да атакуват от мостовете. Аз наблюдавах всичко това от висока обсадна кула.

Част от варварите отблъснаха щурма, а други с дълги лостове подкопаваха мостовете. Най-напред рухна единият, след това и другият. Това много ги окуражи. А когато и третият поддаде, нашите загубиха ума и дума. Никой не се осмели да излезе на четвъртия мост. Слязох от кулата и започнах да хокам войниците. И това не помогна. Тогава сам грабнах щита и се втурнах по моста. Заедно с мене тичаха Агрипа и Хиерон, а също Лут и Волас. Присъединиха се и няколко войници от личната ми охрана.

Когато стъпих на дъските, войниците се засрамиха и се устремиха напред. Мостът не издържа тежестта, продъни се и ни затрупа. Няколко души загинаха, други бяха контузени. Аз бях ранен в десния крак и двете рамене, но веднага се качих на кулата с отличителните си знаци на главнокомандващ и се показах пред войниците, за да видят, че съм жив. Опасявах се да не пуснат слух, че съм загинал. Веднага заповядах да построят нови мостове. Нека врагът не си въобразява, че ще отстъпя! Това най-много изплаши метулците. Видяха, че срещу тях стои несломим противник.

На другия ден пратиха парламентьори. Дадоха петдесет заложници, които сам си избрах, и обещаха да приемат наш гарнизон. Оставиха ни по-високия хълм, а те слязоха на по-ниския. Но когато нашите им заповядали да сложат оръжие, те се разбунтували. Затворили жените и децата си в кметството и поставили стражи, които трябвало в краен случай да подпалят сградата. Самите те започнаха отчаяна атака. Но напираха отдолу, от ниското, и ние ги отблъснахме. Тогава стражите запалили сградата. Много от жените убили първо децата си, после себе си, а някои хвърлили децата си живи в огъня. Тъй цялата младеж на метулците загива в бой, а по-голямата част от неспособните да се бият — в онзи голям пожар. Изгоря и целият град; макар и много голям, от него не остана и помен. След като завладяхме Метул, останалите япиги се уплашиха и се предадоха.

В земята на сегестенците нашите военачалници вече два пъти нахлуваха, но не успяваха да вземат дори заложници. Тогава сегестенците се главозамаяха. Аз тръгнах срещу тях през земите на панонците, които също не бяхме успели да покорим. Това е гориста страна, проточила се от земите на япигите до дарданите. Панонците нямат градове, а живеят на родове по полето и в селата. Не правят общи събрания и нямат върховен владетел. Сред тях има близо сто хиляди боеспособни мъже. Но поради липсата на държавна организация никога не могат наведнъж да се съберат всички. Щом чуеха, че се приближавам, те бягаха в горите и убиваха нашите пръснати войници. Докато се надявах, че ще излязат да ме посрещнат, аз не опустошавах селата и нивите. Но след това, когато се изпокриха, осем дни опожарявах и съсипвах всичко наоколо, докато не стъпих в земите на сегестенците.

Те са подчинени на панонците и живеят край река Сава. Там е укрепеният град Сиския^[4], ограден от река и голям ров. За мен беше много важно да го завзема, защото можех да го използвам като база за снабдяване в предстоящата война с мизите и бастарните. Те живеят отвъд Дунав, а Сава се влива точно в тази река! Корабите, с които щях да превозвам провизиите до Дунав, вече стояха във водите на Сава.

Когато се приближих до Сиския, дойде делегация от града да ме попита защо идвам. Поисках да приемат гарнизон и да ми дадат сто заложници, за да мога да използвам града като опорна точка във войната с мизите; поисках и толкова жито, колкото могат да доставят. Хората от имотното съсловие приеха исканията ми. Народът обаче се разбунтува, въпреки че заложниците бяха вече в мои ръце; всъщност те бяха деца именно на заможни хора. При вида на отряда, който трябваше да остане на гарнизон в града, жителите се спуснаха като луди, затвориха вратите на града и застанаха на крепостните стени.

Наредих да построят мост на реката и да обградят града с насипи и ровове. След затварянето на града започнахме да издигаме два бента. Защитниците често правеха набези, но не можаха да ги превземат. Те хвърляха върху нашите укрепления факли и горящи главни. В същото време на помощ на обсадените се притекоха панонците. Потеглих срещу тях и направих засада. Част от панонците загинаха, другите избягаха. Никой вече не мислеше да помага на отбраняващите се.

След тридесетдневна обсада завладяхме града с щурм. Чак тогава жителите го удариха на молба. Възхитен от тяхната храброст, аз се трогнах от молбите им и не убих никого, нито пък разруших града. Затова пък им наложих данък, а част от града отделих със стена и настаних там гарнизон от двадесет и пет кохорти.

След това се върнах в Рим с намерение да започна кампанията в Илирия през пролетта. Разчу се обаче, че в Сиския изклали гарнизона и аз още през зимата отидох там. Оказа се, че слуховете са били пресилени. Гарнизонът наистина бил в опасност, защото жителите неочаквано го обградили; изненадани, нашите дали много жертви. Но още на другия ден гарнизонът предприел атака и възстановил реда.

Тогава^[5] потеглих срещу далматите^[6], които много се възгордяха, откак изклаха до крак петте кохорти на Габиний и плениха бойните им знаци. Оттогава имаше десет години, а те непрекъснато бяха в бойна готовност. Когато започнах кампанията, отделните племена се споразумяха да си помагат.

Ядрото на техните сили наброяваше дванадесет хиляди воини, избрали за свой предводител Вер. Той се укрепи в града на либурните Промона^[7], който всъщност беше естествено укрепен. Намираше се сред планини, а навсякъде около него стърчаха остри зъбери. Противникът съсредоточи силите си по канарите в града. Вер разположи стражи, които наблюдаваха нашия лагер отгоре.

Съвсем явно започнах да ги ограждам с укрепления, а в същото време тайно пратих храбри доброволци да открият път към височината. Те се скрили в гората и през нощта изневиделица се нахвърлили върху заспалите стражи. Избили ги и преди разсъмване ми дадоха сигнал. Изведох по-голямата част от войските, за да се опитам да превзема града, а на заетия връх изпращах все нови отряди, които атакуваха другите възвишения. Сред варварите настъпи паника. Най-изплашени бяха защитниците на височините, защото там нямаше вода. От страх да не ги отрежат от останалите, всички избягаха в Промона.

Опасах града и двата върха, все още заемани от врага, с общ вал, дълъг седем мили. В същото време отблъснах далмата Тестим, който бързаше да се притече на помощ на съюзниците си в Промона. Преследвах го чак до планините. След това — пред очите на Тестим! — завзех Промона, и то още преди да довърша укрепленията. Ето как стана това. Обсадените предприеха атака! Нашите ги отблъснаха храбро и се втурнаха подир бягащите, като нахълтаха в града заедно с тях и избиха една трета от защитниците. Останалите избягаха в замъка. Пред вратите му оставих на стража една кохорта. На четвъртата нощ варварите я нападнаха. Изплашена, кохортата изостави позициите. Все пак успях да удържа удара на неприятеля и на следния ден превзех замъка. Неговите бранители се предадоха. Наказах кохортата, която беше напуснала позициите си: всеки десети войник, както и двамата центуриони, отидоха под меча на палача. Останалите войници от кохортата през лятото получаваха за храна вместо пшеница — ечемик.

Така превзех Промона. Тогава Тестим раздели отрядите си, за да се скрият на различни места. Поради това не можахме да ги преследваме надалеч; не исках да пръскам силите си, още повече, че не познавахме пътищата, а следите се бяха заличили. Все пак превзех град Синодий, намиращ се в края на гората, където преди години далматите бяха нападнали из засада войските на Габиний; това е дълга, дълбока клисура сред високи планини. Опожарих Синодий. В планините пратих отряди, които трябваше да се движат успоредно с мен, а аз поех през клисурата, като изсичах гората, заемах градовете и палех всичко по пътя си. Обсадих град Светвания, а варварите се стекоха да го спасяват. Отблъснах ги и не им позволих да се доближат до града. По време на тези битки ме улучиха с камък в коляното и дълго време трябваше да се лекувам.

Щом се почувствах по-добре, заминах за Рим, за да поема консулството заедно с Волкаций Тул. Поверих командването на кампанията на Статилий Тавър. На Нова година^[8] встъпих в длъжност и същия ден я предадох на Автроний Пет, защото отново се отправих на поход срещу далматите. Отрязани от източниците на продоволствие, те вече страдаха от глад, затова излязоха и се предадоха, молейки за милост. Съгласно моята заповед дадоха като заложници седемстотин момчета, върнаха пленените бойни знаци на Габиний и освен това обещаха да плащат дължимите данъци още от времето на моя баща Гай Цезар. Оттогава те станаха послушни поданици. Възвърнатите бойни знаци занесох в Рим и положих в портика, наречен Октавианов.

След далматите за милост ме молиха и дербаните^[9]. Те също дадоха заложници и се зарекоха да изплатят дължимите данъци. Изобщо всички народи, срещу които тръгвах, сключваха договор и даваха заложници. Не направиха това само онези, до които не успях да стигна поради разклатеното си здраве. Но по-късно и те станаха наши поданици^[10].

Тези битки Октавиан водеше по същото време, когато Антоний си почиваше в Александрия след несгодите на похода срещу партите, когато вероломно завладя Армения и когато триумфално влезе в столицата на Египет.

Октавиановите походи в Панония и Далмация се диктуваха от стратегически причини: необходимо бе североизточната граница на Италия да се осигури и да се премести възможно най-далеч по посока на Дунав. Иначе в очите на римляните тези земи бяха бедни, а жителите им — достойни за съжаление. Ето как се оплаква един от наместниците на Панония дори два века по-късно.

От всички хора тези живеят при най-лоши условия. И земята неплодородна, и климатът противен. Тук не се отглеждат нито маслини, нито лозя, а и да зърнеш някъде, те са хилави и дребни, тъй като през по-голямата част от годината цари люта зима. Жителите се хранят с ечемик и просо, а и питието си приготвят от тях. Аз не познавам по-храбър народ, защото те не притежават нищо от онова, което прави живота ценен^[11].

Октавиан не постигна крайната цел на похода си в Илирия. Принуден бе да прекъсне кампанията, но не по здравословни причини. Имаше много по-важни от тях.